2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1349
гр. София, 20.12. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 520 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. Т. срещу решение № 2015/27.12.2011 г., постановено по гр. дело № 2752/2011 г. на Софийския апелативен съд. С него е отменено – в обжалваната му осъдителна част, решение от 02.05.2011 г. по гр. дело № 6136/2010 г. на Софийския градски съд, и вместо това е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Б. Г. Ц. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата 86 666 E., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата Б. Г. Ц., в отговора си излага становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на касационната жалба.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 2, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискването за пълно изясняване на делото; и 2) материалноправен – относно възможността пълномощникът да договаря сам със себе си, само ако тя му е изрично предоставена с пълномощното, и относно изразните средства, с които се извършва такова оправомощаване. По отношение на процесуалноправния въпрос се поддържа наличие на допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в тази връзка жалбоподателката сочи ППВС № 1/13.07.1953 г. и други съдебни актове. По отношение на материалноправния въпрос, жалбоподателката навежда и трите допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като в тази връзка сочи и представя множество съдебни актове и излага аргументация този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Апелативният съд е приел в обжалваното въззивно решение, че жалбоподателката-ищца основава исковата си претенция за заплащане на процесната сума 86 666 E. на твърденията, че като дъщеря и наследник на Г. А. С., починал на 15.12.2007 г., тя има право да получи 1/3 от имуществото му, в това число – и от сумата 260 000 E., представляваща цена по договор за продажба на недвижими имоти от 09.06.2005 г., която цена е била получена от ответницата – нейна сестра, която е сключила сделката от името на продавача – баща им, като негов пълномощник, но след продажбата не е извършила отчетна сделка и не е предала парите на наследодателя им, а след неговата смърт е отказала да заплати припадащата се част на жалбоподателката-ищца. При тези твърдения, въззивният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл. 59 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване. След обсъждане на събраните по делото доказателства, апелативният съд е приел за установено, че наследодателят на страните, с пълномощно с нотариална заверка на подписа е упълномощил ответницата от негово име да получи продажната цена в размер 260 000 E., която да бъде преведена по нейна банкова сметка; че с нотариален акт от 09.06.2005 г. продажбата е била извършена, като съобразно отразената в пълномощното воля на продавача, цената е била преведена по банковата сметка на ответницата-пълномощник; че за извършената сделка наследодателят и съпругата му не уведомили ищцата и нейното семейство, които разбрали впоследствие за нея – през 2006 г., случайно от техни близки; че ищцата и дъщеря й търсили парите от ответницата, която отказала да им заплати каквото и да било. При тази фактическа обстановка, апелативният съд е приел, че не са налице основанията за възникване на отговорността на ответницата по чл. 59 от ЗЗД – общият фактически състав на неоснователното обогатяване, при който неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Прието е, че такъв би бил случаят, когато наследник получи за себе си, освен своя дял от наследството, още и делът на друг наследник. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел за доказано правоизключващото възражение на ответницата, че процесната сума 86 666 E. не е била част от наследството на наследодателя на страните, тъй като цялата получена продажна цена е била предмет приживе на договор за дарение. В тази връзка е прието, че в самото пълномощно от 08.06.2005 г. е отразена волята на наследодателя-продавач, продажната цена в размер 260 000 E. да бъде получена от ответницата, като бъде преведена по откритата на нейно име банкова сметка; че волята на наследодателя за дарение в полза на ответницата е видна и от факта, че процесната сделка е била скрита от ищцата и нейното семейство; че няма данни наследодателят до момента на смъртта си, настъпила повече от 2 г. и 7 м. след датата на сделката, да е искал отчет от ответницата и предаване на получената сума; че от показанията на свидетелката С. И. по категоричен начин е установено, че наследодателят съзнателно се е съгласил парите да останат за ответницата; че дарението е било прието, като сумата е била преведена по банковата сметка на ответницата; както и че дарението е било извършено в изискуемата от чл. 225, ал. 2 от ЗЗД форма и е породило правно действие, като паричната сума е постъпила в патримониума на ответницата.
Като не е обсъдил всички доводи на жалбоподателката-ищца и доказателствата по делото, с оглед твърденията й, че продажната цена в размер 260 000 E. е получена от ответницата, в качеството й на пълномощник на наследодателя на страните, а не по дарение от него, и без ответницата да е извършила отчетна сделка приживе или след смъртта на наследодателя; и като е квалифицирал вследствие на това предявения по делото иск като такъв за неоснователно обогатяване, а не на наведеното с исковата молба договорно основание и наследствено правоприемство, въззивният съд е разрешил изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос в противоречие с т. 3 от посоченото от нея ППВС № 1/13.07.1953 г., където е прието, че особено важно е съдът да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона, както и че трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, кои възприема и кои не. Поради това, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Изведеният от жалбоподателката материалноправен въпрос относно възможността пълномощникът да договаря сам със себе си, не е стои за разрешаване по делото и не е разрешен с обжалваното въззивно решение. Поради това този материалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото и не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по него.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискването за пълно изясняване на делото, който правен въпрос е разрешен от апелативния съд в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 3 394.36 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2015/27.12.2011 г., постановено по гр. дело № 2752/2011 г. на Софийския апелативен съд;
УКАЗВА на жалбоподателката В. Г. Т. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 3 394.36 лв.; в противен случай касационната й жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване; респ. след изтичането на едноседмичния срок, делото да се докладва на съдията-докладчик за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.