5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1400
София, 28.12.2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение , в закрито заседание на осми декември , две хиляди и единадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №959/2011 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на С. Т. Д. чрез адв.Ст. Б. срещу решение №110 от 17.03.2011г по гр.дело № 102/2011г. на Пазарджишки окръжен съд , с което като недоказан е отхвърлен иск по чл. 240 от ЗЗД , предявен от касаторката за връщане на дадена в заем парична сума . въззивният съд е приел за недопустими доказателствени средства свидетелски показания. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се посочва като процесуалноправен въпроса допустимостта на свидетелски показания когато има подписан от двете страни валиден договор за паричен заем, но като спорен се поставя въпроса за самото предаване на паричната сума.Свидетелите са били неправилно отказани на първа инстанция , а въззивния съд не е проявил служебна активност по това нарушение . Изтъква се основанието на чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК като се сочат решения ,че за „механизма” на предаване са допустими гласни доказателства а не се прилага забраната по чл. 164 ал.1 т.3 ГПК.
На следващо място се поддържа , че макар допуснатият порок на решението да е необоснованост , като правен въпрос се поставя този тълкуване съдържанието на уговорки в писмен договор предвид тяхната изричност или липса , за случай , при който сключвайки договора в писмена форма , страните са попълнили бланка на договор за паричен заем ,съдържаща в отделни точки изключващи се , подлежащи на попълване след съгласуване варианти и ако данните, т.е уговорките , са били попълнени там , където „заемодателят предава на заемателя сумата ”, а не там, където „заемодателят има право да получи сумата след изтичане на определен срок „ то кое следва да се приеме за волеизявено съдържание, с оглед реалния характер на договора за заем . В тази връзка въпросът се конкретизира по отношетние на решаващо приетото от съда – в резултат на тълкуване или в резултат на грешна фактическа констатация . Развиват се съображения за противоречие на решението с указанията по т.12 от ТР № 1/2001г на ОСГК и т.1 на ППВС № 7/1965г да се изхожда от логическите , опитните и научните правила като норми от неюридически характер , основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК .
След като е цитирал разноречивия характер на клаузите в бланката , без да отдава значение кое от предложенията в нея е попълнено и кое не , въззивния съд е дал разрешение в насока отричане на доказателственото значение на подписите в договора по отношение предаването на сумата , тъй като от клаузите не може да изведе еднозначно тълкуване .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия процесуален въпрос ,но е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване по втория .
По въпроса дали в положението на ответник по въззивната жалба и в случая ищец ,чиито иск е бил уважен на първа инстанция, независимо че са отклонени доказателствените му искания и неправилно са приети за недопустими гласни доказателства , въззивният съд не допуска служебно неправилно отказаните доказателства и без да е направено ново искане за събирането им , не е противоречиво решаван въпрос по приложението на новия ГПК . Доказателства в този случай , по реда на ГПК (ДВ бр.59/2007г) могат и действително следва да се събират на втора инстанция , само ако страната ги поиска, независимо че първоинстанционното решение е в нейна полза . Поради това нормата на чл. 263 от ГПК изрично препраща към чл.260 т.4 от ГПК , изричната процесуална уредба недвусмислено указва на ответника по жалбата ,че доказателствения процес не е приключил ,че не е отменена и необходимостта от събиране на доказателства пред втора инстанция ако страната счита , че неправилно е отказано допускането им на първа инстанция .Ответникът по въззивната жалба не е поискал(чл.260 т.4 от ГПК) да се допусне отказаното му доказателствено средство , с отговора е поддържал като правилно прието в решението на първа инстанция ,че искът му е доказан . Даденото в този случай разрешение от въззивния съд ,който не се е занимал в хода на процеса служебно с недопуснатите доказателства, не е в противоречие с практиката на ВКС , нито е противоречиво решаван от съдилищата въпрос .Цитираната практика е неотносима .
По втория въпрос, Върховен касационен съд не приема довода на защитата ,че е налице противоречие на решението с конкретни задължителни указания по цитираните т.12 от ТР № 1/2001г на ОСГК и т.1 на ППВС № 7/1965г , но е налице поставен правен въпрос кое в един писмен договор представлява волеизявление и следователно е предмет на тълкуване по правилата на чл. 20 от ЗЗД и кое от съдържанието му , в случай че по силата на договора нещо се предава , представлява свидетелстващо изявление на страна по договора . Формулирането му в изложението е разтеглено , там неотносимо са коментирани и анализирани предпоставки за допускане до обжалване при „необосновано” решение , въпросът не е привързан и към правилната квалификация ,която е чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, но този въпрос е формулиран ,той е и решаващ за изхода на делото с оглед приетото от въззивния съд ,че договора съдържа само клаузи . Това е предопределило изводите на съда , тъй като при тълкуване на договорите се следват едни правила , а по отношение на изявления със свидетелстващо значение, съдържащи се в договора като частен диспозитивен документ – други. В тази конкретна връзка Върховен касационен съд приема довода на касатора за допускане до касационно обжалване по въпроса за процесуалните задължения на съда да изложи обосновка относно приетото за фактически установено , когато има факти за установяване и да изложи обосновка на изводите си по чл. 20 от ЗЗД , когато има да се тълкува договор. Обосновката в двата случая е различна , това е и правният въпрос с решаващо значение „за обосноваността” , а не последната сама по себе си като процесуална, или логическа дейност, за която има регламент и указания в задължителната практика .
На поставения въпрос Върховен касационен съд следва да даде отговор предвид правното му значение за приложното поле на чл. 20 от ЗЗД както и за задължението съдебното решение да се обоснове в тази връзка , критерият за допускане на касационната жалба е по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК.
Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Допуска до касационно обжалване решение №110 от 17.03.2011г по гр.дело № 102/2011г. на Пазарджишки окръжен съд
Оставя без движение касационната жалба , в седмичен срок касатора да внесе 478 лева държавна такса по сметка на ВКС, в противен случай жалбата ще бъде върната.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .