4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
[населено място], 01.04.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1317 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 188 от 08.11.2012г. постановено от Варненски апелативен съд по гр.д. № 365/2012г., с което е отменено решение №11 от 10.05.2012г. на Търговищки окръжен съд по гр.д. № 6382012г. и вместо това е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване собствеността върху поземлен имот № * в местн. „Б.” по плана за земеразделяне на [населено място] с площ * кв.м., заедно с построената в имота кравеферма с площ * кв.м. и * бр. силози.
Касационната жалба е подадена от ищеца [фирма], ЕИК[ЕИК] чрез пълномощника адв. И. И.. Като основание за достъп до касационен контрол се поддържа, че съдът е разрешил три процесуалноправни въпроса в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в представения отговор взема становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на законовите предпоставки за това.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост. Ищецът се легитимира като собственик на спорния имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен през 2010г. с Х. и Х. И.. Ответникът се легитимира като собственик на същия имот въз основа на влязло в сила на 14.11.2011г. постановление за възлагане на имота по изп.д. № 81/2011г. на ЧСИ С. Г., рег. №*, вписано на 15.11.2011г.
Установено е, че имотът е бил собственост на М. И. А. съгласно констативен нотариален акт от 1999г. С постановление за възлагане по изп.д.№ 241/2006г. на ЧСИ А. З., влязло в сила на 01.03.2007г. и вписано на 08.03.2007г., имотът е възложен на взискателя Х. М. И., без същия да внася цената на недвижимия имот – 230 000лв., тъй като вземането му в размер на 550 000лв., я надвишава. Съпругата на длъжника М. А. – М. О. А. е дала съгласие за продажба на целия имот на основание чл.388, ал.2 ГПК/отм./ във вр. с чл. 389в, ал.2 ГПК/отм./, но припадащата й се част от цената на имота – 115 000лв. не й е била заплатена от взискателя. Ищцовото дружество е закупило имота от Х. и Х. Ж. през 2010г.
Ответното дружество [фирма] е придобило имота с посоченото по-горе постановление за възлагане през 2011г. като изпълнителното производство е образувано за дълг на М. О. А., при което съпругът й М. И. А. е дал съгласие за продажбата съгласно чл. 500, ал.2 във вр.с чл. 504, ал.2 ГПК. В. съд е посочил в мотивите си също, че му е служебно известно, че по силата на влязла в сила присъда по нохд.№ 506/2006г. на Търговищки окръжен съд * ид.ч. от имота е конфискувана от М. А..
При горната фактическа обстановка съдът на първо място е намерил, че искът е допустим и че ищецът може да се защитава с установителен иск, а не по реда на чл. 440 ГПК, тъй като последният е на разположение на невладеещо лице, а ищецът владее имота. По същество съдът е намерил иска за неоснователен, приемайки, че ищецът не е доказал своето право на собственост. Според съда към момента на водене на изп.д. № 241/2006г. на ЧСИ А. З., длъжникът М. А. е имал непогасени публични задължения за над 3 000 000лв. Поради това съдебният изпълнител е следвало да извърши разпределение и да съобрази, че Държавата като присъединен взискател следва да участва в разпределението на получените от проданта суми. Съответно взискателят Х. И., комуто е възложен имот, не е следвало да бъде освобождаван от внасянето на пълната цена на имота, а е следвало да внесе сума, необходима за изплащане съразмерните части на другите взискатели /Държавата/, както и да изплати сума на съпругата на длъжника. Въз основа на тези пороци съдът е заключил, че постановлението за възлагане не е породило вещно-прехвърлително действие; Х. и Х. И. не са станали собственици на имота и не са могли валидно да го прехвърлят на ищцовото дружество.
Следва да се посочи, че подаденият от ответника по иска отговор на исковата молба е извън срока по чл. 131 ГПК и първоинстанциоинният съд изрично е констатирал това обстоятелство. Във въззивната жалба ответникът е навел възражение за недопустимост на иска, поради необходимост от защита по реда на чл. 440 ГПК с установителен иск срещу длъжника и взискателя, а не с иск за собственост. В устните състезания пред първата инстанция и във въззивната жалба е развил за първи път съображения, че постановлението за възлагане от 2007г. не е влязло в сила, понеже имотът на длъжника е бил СИО и при извършеното възлагане на взискателя той не е заплатил частта на съпругата, както и че Държавата следвало да е присъединен взискател по изпълнителното дело и да участва в разпределението; също че постановлението за възлагане не е съобщено нито на длъжника, нито на съпругата му.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Първият правен въпрос, формулиран от касатора, е докога ответникът може да прави възражения по отношение на факти и обстоятелства и съответно дължи ли съдът произнасяне по несвоевременни възражения. Въпросът се основава на твърдението в жалбата, че съдът се е произнесъл по правни и фактически доводи, наведени във въззивната жалба, които страната не е заявила своевременно в срока по чл. 131, ал.1 ГПК и те са преклудирани – чл. 133 ГПК. Поддържа се противоречие с Решение № 5 от 20.01.2012г. по гр.д. № 822/2011г. на ІІг.о. на ВКС и Решение № 466/27.05.20101г. по гр.д. № 1297/2009г. на І го. на ВКС. Второто решение сочи, че нормата на чл. 266 ГПК въвежда забрана за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство, поради което страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Налице е визираното основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по възражения и фактически обстоятелства, които ответникът по иска не е навел своевременно с отговора по чл. 131 ГПК.
Вторият и третият правен въпрос, поставени от касатора са свързани и могат да бъдат обобщени така: може ли в рамките на спор за собственост съдът да се произнася по действителността на постановление за възлагане на недвижим имот от съдебен изпълнител и да прави преценка допуснати ли са нарушения на закона при извършването на публичната продан или това се извършва единствено чрез обжалване постановлението за възлагане или атакуването му по исков ред – чл. 384, ал.3 ГПК/отм./ Тук се сочи противоречие с Решение № 92 от 18.08.2010г. по т.д. № 645/2009г. на ІІт.о., според което, ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на проданта може да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл.379 ГПК/отм./ и при невнасяне на цената, т.е. недопустимо е обявяване недействителност на публична продан на друго основание. Решение № 106 от 1.12.2009г. по гр.д. № 400/2009г. на Великотърновски апелативен съд, влязло в сила, също посочва реда за атакуване на постановлението за възлагане, респ. на извършената публична продан, който ред изключва възможността да се предявява иск за нищожност на постановлението за възлагане. В обжалваното решение съдът е приел, че възлагането на имота няма вещен ефект, тъй като са допуснати нарушения на закона при осъществяването на публичната продан – освобождаване от заплащане на цена, неизвършване на разпределение и ощетяване на присъединен взискател. Следователно е налице основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
Твърди се противоречие и с друго решение на Варненски апелативен съд – решение № 75 от 10.06.2010г. по гр.д. №183/2010г., в което по иск на праводателя на ищеца Х. И. срещу Държавата е прието, че ищецът е собственик на * ид.ч. от имота /в този спор Държавата е основавала правата си на присъдата за конфискация/. В мотивите на съда е посочено, че са спазени законовите изисквания при възлагането на имота, а и проданта не е оспорвана обжалвана или оспорвана по реда на чл. 384, ал.3 ГПК/отм./ В обжалваното пред настоящия състав решение е прието, че същото постановление за възлагане няма вещен ефект поради констатирани пороци в процедурата по възлагане на имота. Двата спора са между различни страни, поради което не е нарушена забраната да се пререшава спор, който вече е решен с влязло в сила решение, както счита касатора. Видно е обаче, че спорният по настоящето дело въпрос за допустимостта да се преценява законосъобразността на извършена публична продан, извън хипотезата на чл. 384, ал.3 ГПК/отм./, е решен в двете дела по различен начин. Това противоречие също обуславя достъп до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 от 08.11.2012г. постановено от Варненски апелативен съд по гр.д. № 365/2012г. по касационната жалба на [фирма].
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба по сметка на ВКС в размер на 585 лв.
При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След изтичане на срока и при изпълнение на указанията делото да се докладва за насрочване, а при неизпълнение – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: