О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 143/ 07.03.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на деветнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 383 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6670/ 01.10.2015 г. по гр. д. № 7701/ 2013 г, с което Софийски градски съд:
· след частично обезсилване на решението от 22.03.2013 г. по гр. д. № 18 742/ 2010 г. на Софийски районен съд, ГК, 31-ви състав в частта по иска с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, предявен от В. Х. Ч. срещу Г. К. Й. – М. е прекратил производството по този иск и
· като потвърждава първоинстанционното решение в останалата част, отхвърля исковете на В. Х. Ч. срещу И. Б. М. и Г. К. Й. – М. за предаване на владението на една жилищна сграда от 150 кв. м. в [населено място], м. „В. з. М. долина – I–ва част и евентуалния частичен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД на В. Х. Ч. срещу И. Б. М..
Решението се обжалва от В. Х. Ч. с искане да бъде допуснато до касационен контрол на основания, които по същество представляват касационни оплаквания. Според касатора, с въззивното решение са нарушени чл. 19, 22, 27, 28 и 30 СК от 1985 г. и е постановено при съществени нарушения на процесуалния закон – чл. 266, ал. 2 и чл. 272 ГПК. К. не сочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, а бланкетно се позовава на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително).
Ответниците И. Б. М. и Г. К. Ч. (ответници и по касация) възразяват, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано поради липсата на сочен от касатора въпрос, който да е обуславящ за изводите на въззивния съд. Претендират разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет, подадена от легитимира страна, при спазване на срока по чл. 283 ГПК и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост. Обжалваното решение обаче не следва да бъде допускано до касационен контрол, а съображенията за това са следните:
С обжалваното решение първоинстанционното решение е обезсилено в частта по частичния иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД срещу ответника по касация Г. Ч.. Прието е, че такъв иск е предявен само срещу ответника по касация И. М., а с разглеждането на втори относно притезанието за неоснователно обогатяване (при условия на пасивно субективно съединяване, каквито не са заявявани) първоинстанционният съд се е самосезирал. В. съд е приложил чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.
С обжалваното решение първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС. Отречена е активната материална легитимацията на касатора като собственик на 1/ 2 ид. части от жилищната сграда по исковете по чл. 108 ЗС, предявени срещу ответника по касация И. М. (бивш съпруг) и ответника по касация Г. Й. (лицето, в полза на което първият ответник е прехвърлил правото на собственост върху сградата, запазвайки си право на ползване с договор по н. а. № 51/ 06.10.2006 г). В. съд е приел, че жилищната сграда е придобита по време на брака на касатора и ответника по касация И. М., но е лична собственост на последния – чл. 21, вр. чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. (отм, но в сила към осъществените два придобивни способа, визирани в хипотезиса на тези правни норми). Той я е придобил по наследствено правоприемство и делба, а касаторът не е титуляр на вещни права върху нея. В. съд е намерил за неверни твърденията, с които са обосновани ревандикационните искове – процесната сграда да е нова, построена по време на брака върху имота, лична собственост на единия съпруг, след събарянето на стара, паянтова сграда.
Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 59 ЗЗД. След обсъждане на събраните доказателства въззивният съд е приел, че укрепяването на старата сграда, свързано и с промяна в нейната конструкция (от паянтова в масивна, на бетонна основа), но при запазване на същите обем, квадратура и височина, е резултат от вложени лични на ответника по касация труд и средства. В. съд е приел за успешно проведено обратното доказване по презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. и така е изключил активната материална легитимация на касатора и за вземането за неоснователно обогатяване по предявения частичен иск.
Съгласно т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 ВКС, ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от тези в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС е предвидено правомощието на ВКС сам да изведе въпроса, но само ако той е от значение за нищожността или недопустимостта на въззивното решение. Случаят не попада в изключението, тъй като въззивното решение е валидно и допустимо.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши, едва сле като той бъде допуснат до касационно обжалване, в етапа на разглеждане на касационната жалба по същество. Следователно въведените от касатора касационни оплаквания (визираните в чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК) са основания, различни от посочените в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В обобщение, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на решението, без да е необходимо да се обсъжда налице ли е соченото от касатора (допълнително) основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се постави адвокатският хонорар за процесуалното представителство на ответника по касация И. М. и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6670/ 01.10.2015 г. по гр. д. № 7701/ 2013 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. Х. Ч. да заплати на И. Б. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.