О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
С. 04.02.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 15 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. Д. П., Апостол А. А. и Л. А. А. – всички от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 1168 от 4.06.2015г. по в.гр.д. № 786 по описа за 2015г. на Апелативен съд С., с което е обезсилено решение от 28.02.2012г. по гр.д.№ 3973/2003г. на Софийски градски съд досежно предявения иск по чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата 42 600лв. като недопустимо и в тази част делото е върнато на Софийски градски съд за ново разглеждане на предявените евентуално съединени искове, квалифицирани като главен по чл.188 ЗЗД и евентуален по чл.92 ал. 1 ЗЗД.
Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение № 26 от 25.02.2015г. по гр.д.№ 7075/2013г. на ІV г.о. е обезсилено решение № 1982 от 30.11.2012г. по гр.д.№ 1636/12г. на САС поради постановяване по нередовна искова молба и е върнато за ново разглеждане с указания: ищците да посочат „вследствие на кое поведение на продавачите се иска прилагане на т.4 от сключения договор за покупко-продажба” и „кое е неизпълнението, за което длъжникът отговаря”. Съдебният състав е приел, че уговорката, че длъжникът ще дължи обезщетение /неустойка/ за вреди по характера си не е неустоична, но ако след отстраняване на констатираната нередовност, ищците поддържат наличието на уговорка за заплащане на неустойка, съдът да укаже на ответната страна да уточни позицията си за прекомерност, заявена от процесуалния й представител в съдебно заседание на 16.12.2005г.
Пред вид така дадените указания от ВКС, касаторът счита обжалвания акт за недопустим, като изразява становището си, че когато касационната инстанция върне делото на въззивната със задължителни указания относно правната квалификация на спора, последната не може да го препраща на по-долната /защото ако е счел за нужно, това е можел да направи и ВКС/. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите за задължителната сила на дадените от касационната инстанция указания и за правомощията на въззивната инстанция в противоречие със задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК – решения № 88 от 9.05.2011г. по гр.д. № 1062/2009г. на ІІ г.о., № 18 от 22.07.2014г. по т.д. № 25/2013г. на ІІ т.о., № 115 от 30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на ІІ т.о., № 80 от 8.05.2012г. по гр.д. № 1315/2010г. на ІV г.о., № 246 от 15.01.2014г. по гр.д. № 3417/2013г. на ІІ г.о., № 740 от 26.10.2010г. по гр.д. № 1935/2009г. на І г.о., № 193 от 4.07.2011г. по гр.д. № 1649/2009г. на ІV г.о. и № 344 от 1.11.11г. по гр.д. № 1451/10г. на І г.о.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимост до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Производство е започнало през 2003г., като ищците са предявили два иска : за разваляне на сключен договор между наследодателя им А. А. и Р. Д. /по време на брака му с Е. С./ с н.а. № 80 т.І рег. № 286 от 23.10.1998г. за продажба на недвижим имот – апартамент № 67 в [населено място][жк]с площ от 71.23кв.м. на основание чл.87 ал.3 ЗЗД и за заплащане на неустойка съгласно т.4 от сключения договор в размер на 42 600лв./двойния размер на продажната цена/.
Искът по чл.87 ал.3 ЗЗД е уважен с влязло в началото на 2013г. в сила решение въз основа на представено друго влязло в сила решение по гр.д.№ 29.02.2000г., с което е прието за установено между същите страни, че ищците не са придобили правото на собственост върху имота, защото са закупили имота от несобственик. /Неговата придобивна сделка, осъществена с н.а.№ 14 т.І рег.№ 17 д.15/5.10.1998г. е обявена за нищожна, като сключена без представителна власт, защото положеният подпис под пълномощното на продавача Г. Д. не е положен от действителната собственичката Л./.
Спорът е висящ досежно иска за договорната неустойка по чл.92 ал.1 ЗЗД.Същият е предявен с оглед постигнатото споразумение в т.4 от н.а. № 80/98г., съгласно която: „Ако се окаже, че към датата на сключване на договора /23.10.1998г./ трети лица са имали права върху продаваемия имот, същият е обременен с тежести или продавачът вече е отчуждил този имот, продавачът дължи на купувача неустойка в двойния размер на сумата получена от купувача за имота” /която е в размер на 21 300лв./
С. връщане на делото на въззивния съд, ищците са уточнили, че претендират сумата от 46 000лв. като обезщетение за причинени вреди от виновното неизпълнение на задължението по чл.183 ЗЗД на продавачите да прехвърлят правото на собственост, защото е установено, че то никога не им е принадлежало /имотът е бил на трето лице/. Ако съдът приеме, че искът за обезщетение е неоснователен, претендират същата сума на основание чл.92 ЗЗД като неустойка, с оглед съдържаща се в този смисъл клауза в т.4 от сключения договор.
Възражението на ответната страна е било, че неизпълнението на договорното им задължение е безвиновно поради обективна невъзможност за изпълнение. Твърдели са и нищожност на неустоичната клауза поради накърняване на добрите нрави с оглед прекомерния й размер.
При тези данни, въззивният съд е преценил, че е сезиран с главен иск по чл.188 ЗЗД за заплащане на сумата 42 600лв. обезщетение за неизпълнение на задължението на продавачите да прехвърлят собствеността и евентуален с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за заплащане на договорна компенсаторна неустойка. Пред вид липсата на произнасяне от първоинстанционния съд по главния иск,съдът е обезсилил решението на СГС в тази част и е върнал делото за ново разглеждане.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения от касаторите въпрос, касаещ задължителната сила на дадените от касационната инстанция указания и правомощията на въззивния съд, доколкото същият е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд /отговаря на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК за общо основание за допустимост, разяснени в ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ и е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, например решения с № № 88 от 9.05.2011г., № 18 от 22.07.2014г., № 115 от 30.04.2013г., № 246 от 15.01.2014г. Съгласно същите задължителността на указанията на ВКС обхваща не само материалния, но и процесуалния закон /включително относно съда, който следва да се произнесе по спора/, извод произтичащ от граматическото и логическото тълкуване на нормата на чл.294 ал.1 ГПК, в която е използвано родовото понятие „закон”. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към извършване на необходимите съдопроизводствени действия за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях рефлектират върху правилността /а не допустимостта/ на съдебния акт. За това законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който делото е върнато.
К. са освободени от заплащане на държавна такса, поради което делото следва да се докладва за насрочване.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият съдебен състав на Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 1168 от 4.06.2015г. по в.гр.д. № 786 по описа за 2015г. на Апелативен съд С..
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване.
П. :
ЧЛЕНОВЕ :