О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
Гр.С., 04.02.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.6100 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. Н. срещу решение №.150/27.09.15 по г.д.№.319/15 на Ямболски окръжен съд – с което е потвърдено решение №.422/6.07.15 по г.д.№.3401/14 на Ямболски районен съд в частта му за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.215 КТ за сумата 9010лв.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.215 КТ за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е отхвърлен. Посочил е, че уважаването му предпоставя полагане на труд извън мястото на постоянната работа на работника – при наличие на доказателства за това, вкл. и гласни – независимо от това дали има издадена командировъчна заповед и/или други писмени доказателства за командироване, но в случая такова полагане на труд не е установено. Ищецът е работил в ответното дружество на длъжност „машинист, еднокофов багер” по силата на трудов договор от 2005г. За периода от 4.03.13г. до прекратяването му със заповед №.126/20.10.14 по силата на допълнително споразумение от 4.03.13 мястото му на работа е било уговорено „обекти из страната, съгласно сключен договор и ЗБУТ” – и следователно това друго място извън седалището на дружеството е уговорено между страните. За времето до 4.03.13 мястото на работа не е било конкретизирано в трудовия договор, но гласните доказателства сочат, че работата като „багерист” е била изпълнявана на обекти на фирмата, различни от седалището й в [населено място]. От друга страна, по силата на две заповеди от 2013г. /№.1/3.01.11 и №.2/5.01.11г./ е предвидено поемане на разходите за транспорт и нощувка на работниците, извършващи трудовите си задължения на места извън седалището на предприятието, без да им се изплащат режийни. При тези обстоятелства съдът е обобщил, че за предявения период /2011г-2014г./ ищецът е изпълнявал служебните си задължения на място, несъвпадащо със седалището на фирмата, което следва от характера на работата му като багерист съгласно чл.66 ал.3 КТ, предвид издадените две заповеди от 2011г., а заповеди за командироване не са били издавани, тъй като такова не е установено по делото.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /реш. №.123/14.03.11 по г.д.№.1167/10, ІV ГО на ВКС/ по общия материалноправния въпрос за прилагането на чл.66 ал.3 КТ с оглед задължението на работодателя да заплаща обезщетение по чл.215 КТ.
Настоящият състав намира, че основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК е налице. Съгласно цитираната практика по силата на чл.121 КТ, когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа; в контекста и на разпоредбата на чл.6 ал.1 т.2 от Наредбата за командировките се считат командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя; в този смисъл е и дадената уредба на понятието „място на работа“ в чл.66 ал.3 КТ като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна, за работодателя възниква визираното в разпоредбата на чл.215 КТ задължение да му заплати пътни, дневни и квартирни пари – като неспазването на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането /при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Обосновани са твърденията на касатора, че въззивният съд е дал разрешение на горепосочения правен въпрос в противоречие със сочената практика. С оглед на изложеното по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Мотивиран от горното и доколкото касаторът не дължи държавна такса, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.150/27.09.15 по г.д.№.319/15 на Ямболски окръжен съд.
ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
П.: ЧЛЕНОВЕ: