2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 147
гр. София, 08.05. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5659 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 4051/31.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3615/2013 г. на Софийския градски съд. С него е потвърдено решение № ІІ-61-197/28.11.2012 г. по гр. дело № 13600/2011 г. на Софийския районен съд – в частта, с която са уважени предявените от Е. И. М. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № РД-15-002/18.02.2011 г., ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „оперативен счетоводител” при дружеството-касатор и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 5 960.70 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа, като е оставено без разглеждане възражението на жалбоподателя за прихващане с насрещно вземане за сумата 823.48 лв.; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и подробни съображения за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмено становище.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Е. И. М., в отговора на жалбата излага бланкетно становище за оспорване на касационната жалба и за законосъобразност на обжалваното решение.
С определение № 9/08.01.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните четири процесуалноправни въпроса: 1) длъжен ли е първоинстанционният съд конкретно за всеки отделен случай да посочи в доклада си по делото подлежащите на доказване факти и да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест за тях; 2) длъжен ли е съдът да укаже на страните и за кои от твърдените от тях и подлежащи на доказване факти те не сочат доказателства; 3) в случай, че първоинстанционният съд не е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределянето на доказателствената тежест за тях и/или за кои от тях те не сочат доказателства, следва ли доказателствата за тези факти да се съберат от въззивния съд съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК; и 4) следва ли представените от страните писмени доказателства да се докладват и приемат в съдебно заседание и това да се отрази в протокола от заседанието. Прието е че с обжалваното въззивно решение тези въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС.
В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 452/16.11.2011 г. по гр. дело № 621/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, на първите два въпроса по приложението на чл. 146 от ГПК е дадено следното разрешение: В доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните (списък на правно релевантните факти). Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта (осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в протокола и дава указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т.н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника. След като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, съдът им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.
В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 284/21.07.2010 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, третият процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266, ал. 3 от ГПК е разрешен в смисъл, че във въззивното производство страната може да иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК, като такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 ГПК. В същия смисъл са и разрешенията, възприети в постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 310/30.07.2010 г. по гр. дело № 1086/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 253/18.05.2011 г. по гр. дело № 1919/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 193/29.06.2012 г. по гр. дело № 559/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, по четвъртия процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 140, чл. 146, ал. 4, чл. 148, изр. 1, чл. 150, ал. 1, чл. 152 и чл. 193, ал. 1 от ГПК е възприето разрешението, че неприето по делото писмено доказателство, по отношение на което в съдебния протокол е отразена единствено констатация за вида и датата на документа, но ответникът е лишен от правото да оспори същия, не следва да се взема предвид при решаването на правния спор. В допълнение към това разрешение следва да се посочи, че съгласно разпоредбите на чл. 140 и чл. 146, ал. 4 от ГПК, първоинстанционният съд с изрично определение се произнася по допускането на посочените от страните доказателства, включително – писмените. Това определение, съгласно същите разпоредби, поначало се постановява в закрито заседание и препис от него се връчва на страните. Съгласно разпоредбите на чл. 148, изр. 1, чл. 150, ал. 1 и чл. 152 от ГПК, писмените доказателства, независимо кога са представени от страните, следва да се докладват от съда в открито съдебно заседание и своевременно представените, допустими, относими и необходими такива следва да се приемат – също с изрично определение, което се постановява в откритото съдебно заседание, като всичко това се вписва в съдебния протокол. Когато в нарушение на посочените разпоредби, първоинстанционният съд не се е произнесъл с определение по допускането и приемането на представено от страна по делото писмено доказателство и не е дал възможност на насрещната страна да заяви становището си по него в срока по чл. 193, ал. 1 от ГПК, и във връзка с това е направено оплакване във въззивната жалба или искане в отговора на същата, въззивният съд, съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, следва да отстрани това процесуално нарушение, като се произнесе по допустимостта на това писмено доказателство, и ако то е своевременно представено, относимо към правния спор и необходимо за установяването и изясняването на обстоятелствата по делото – и да го приеме в откритото съдебно заседание, като даде и възможност на страната, която не го е представила по делото, да заяви становището си по него в срока по чл. 193, ал. 1 от ГПК.
В случая въззивният съд е процедирал в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС и е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до неправилност на обжалваното въззивно решение.
С исковата молба, предвид и множеството й уточнения по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, сред които и молби от 20.06.2011 г. и 19.01.2012 г., ищцата е навела по делото довод за незаконосъобразност на уволнението й, поради това, че не е бил извършен реален подбор, предвид професионалните и делови качества на служителите на длъжността и не са били разработени критерии за подбора съгласно изискванията на КТ. С отговора на исковата молба, ответникът-касатор е изложил съображения, че уволнението на ищцата е извършено след задълбочено извършен подбор и при спазване разпоредбите на КТ, като в тази връзка е изложил твърдения, че със заповед на изпълнителния директор е била назначена комисия, която е определила критериите за извършването на подбора, уведомила е изпълнителния директор за това и е извършила подбора чрез индивидуални оценки на служителите по еднакви критерии – квалификация, професионален опит, делови и професионални умения, умения за работа в екип, както и че след извършения подбор, комисията е предложила на изпълнителния директор на работа да останат като счетоводители другите две служителки, които са получили по-високи оценки и в по-голяма степен отговарят на поставените критерии. С отговора на исковата молба, като писмени доказателства са представени, заповедта на изпълнителния директор за назначаването на комисията по подбора, писмото на последната до него за определените критерии за подбор и протокола за извършения подбор. С проекто-доклада си по делото от 22.05.2012 г. и с доклада си в откритото съдебно заседание от 02.10.2012 г., първоинстанционният съд е указал на ответника-касатор единствено, че в негова тежест е да докаже, че законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение с ищцата, а именно: че е налице реално съкращаване в щата и че е извършил подбор. От друга страна, в мотивите към решението си първоинстанционният съд е приел, че за да бъде законно уволнението, не е достатъчно работодателят само да установи, че е извършил подбор, но и че същият е съобразен с изискванията на закона – чл. 329, ал. 1 от КТ. Приел е и че от представения протокол за подбор се установява, че комисията е оценила тримата работници, като е поставила сумарна оценка на всеки един от тях, но не са налице данни, предложените критерии за подбор да са утвърдени от работодателя, липсват данни за тежестта на всеки един критерий, не е налице яснота относно това как е образувана оценката на всеки работник – не са ангажирани никакви доказателства как е образуван сбора от точки и как са оценявани работниците по отделните показатели. С оглед на това, първоинстанционният съд е извел и решаващия си извод по делото, че макар да е налице уволнителното основание – съкращаване в щата, то правото на работодателя не е упражнено в съответствие със закона.
На следващо място, с молба, без отбелязана върху нея дата, процесуалният пълномощник на ищцата е поискал делото да се разгледа в тяхно отсъствие, като към молбата е приложена в оригинал трудовата книжка на ищцата. В първото по делото открито съдебно заседание от 02.10.2012 г. първоинстанционният съд е докладвал тази молба като „писмено становище от ищеца”, но не и приложената към нея трудова книжка. В това съдебно заседание са приети писмените доказателства, представени с исковата молба и с отговора на същата, но не и представената по-късно трудова книжка; последната не е докладвана и не е приета по делото и в откритото съдебно заседание от 13.11.2012 г., в което е приключено съдебното дирене и са проведени устните състезания между страните. От друга страна, именно предвид трудовата книжка на ищцата, първоинстанционният съд е приел за установено в мотивите към решението си, че за периода от уволнението до 18.09.2011 г. ищцата не се е намирала в трудово правоотношение с друг работодател, от което е направен и извод, че искът за обезщетение вследствие незаконното уволнение на ищцата е доказан по основание.
С въззивната си жалба, ответникът-касатор е навел изрично оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл. 146 от ГПК, а именно – че съгласно указанията в доклада той е следвало да докаже, че е извършен подбор, като не са му давани указания за доказване на критериите, тяхното прилагане и т.н., които явно са от съществено значение, предвид приетото в първоинстанционното решение, че не са налице данни критериите да са утвърдени от работодателя, че липсват данни за тежестта на отделните критерии и няма яснота как е образувана оценката за всеки работник. В жалбата е подчертано, че доказателства за тези обстоятелства не са представяни, защото те не е следвало да се доказват съгласно указанията на първоинстанционния съд. В тази връзка с въззивната жалба е направено и искане на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК да бъдат приети писмени доказателства: справка за образователна степен и професионален опит на служителите на процесната длъжност „счетоводител, оперативен”, 4 броя дипломи за завършено образование на тези служители, автобиография на ищцата и 9 броя формуляри с персонални оценки на служителите от всеки от членовете на комисията по подбора.
Във възивната жалба са изложени и оплакване и подробни съображения, че трудовата книжка на ищцата е доказателство, което не е събрано по надлежния ред – не е докладвано в съдебно заседание и не е известно кога е постъпила, като ответникът е бил лишен от възможността да се запознае с това доказателство и да възрази срещу него, като се поддържа и че то е ненавременно представено – след преклудиране възможността за това.
В противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 146 от ГПК и в нарушение на тези процесуалноправни норми, с напълно необосновани мотиви въззивният съд с определението си по чл. 267 от ГПК от 21.03.2013 г. е оставил без уважение доказателственото искане на жалбоподателя за приемане на писмените доказателства, представени с въззивната му жалба. Това от своя страна е довело до неправилност на решаващия извод в обжалваното решение на въззивния съд – за незаконосъобразност на уволнението на ищцата, поради това, че по делото не е доказано извършването на подбор съобразно приетите от работодателя критерии, като не са установени и конкретните действия на комисията по подбора – как са формирани оценките на всеки от работниците, въз основана какво е извършено оценяването, дали критериите са наистина съобразени и дали е налице съпоставяне на същите между участниците в подбора. Ако въззивният съд беше приел писмените доказателства, представени с въззивната жалба, и ги беше обсъдил наред с останалите доказателства по делото, той би могъл да достигне до различни от тези изводи относно законосъобразността на извършения от работодателя подбор.
Основателно е и оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и като е основал обжалваното решение – в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, на неприетата като доказателство по делото, трудова книжка на ищцата. Именно въз основа на нея, в противоречие с възприетото по-горе разрешение на четвъртия изведен по делото процесуалноправен въпрос, въззивният съд е приел за установено, че ищцата не е започвала работа по трудово правоотношение при същия или при друг работодател след уволнението, и е достигнал до извода, че и искът за заплащане на обезщетение е основателен за целия процесен по делото период.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно приел за преклудирано направеното от касатора-ответник, възражение за изтекла погасителна давност. От данните по делото е видно, че това възражение е направено, не с отговора на исковата молба (респ. – в срока за подаване на същия), а едва в първото по делото съдебно заседание на първоинстанционния съд. При това положение, изводът на въззивния съд, че съгласно чл. 133 от ГПК това възражение на ответника-жалбоподател е преклудирано (макар и при невярната констатация, че то е направено за първи път с въззивната жалба), е в съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид установените по делото, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от въззивния съд, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение, като неправилно следва да бъде отменено, като съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав на градския съд.
При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва, съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК, да допусне и да приеме в открито съдебно заседание, представените с въззивната жалба на ответника-касатор, писмени доказателства, както и да ги обсъди – в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, при постановяването на решението си по спора, като се съобрази и със задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС и мотивите към него. След изслушване на страните в откритото съдебно заседание съгласно чл. 267, ал. 1, изр. 2 от ГПК, като вземе предвид и останалите данни по делото, и съобразно възприетото по-горе разрешение на четвъртия поставен по делото процесуалноправен въпрос, въззивният съд следва да извърши и преценка дали трудовата книжка на ищцата е своевременно представена по делото, и да се произнесе с определение относно нейното допускане и приемане като писмено доказателство по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК и съобразно крайния изход на правния спор, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите и възраженията на страните относно присъждането на разноските по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 4051/31.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3615/2013 г. на Софийския градски съд;
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.