2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
гр. София, 26 март 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 876 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по подадена от ищеца по делото И. А. К., частна касационна жалба (наименована „заявление-жалба-иск“, приподписана от адв. А. Ж.) срещу определение № 910/21.12.2017 г., постановено по възз. частно гр. дело № 623/2017 г. на Врачанския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 1787/21.09.2017 г. по гр. дело № 2077/2017 г. на Врачанския районен съд (ВРС), с което е върната исковата молба на жалбоподателя, с която са предявени искове по чл. 49 от ЗЗД срещу Мездренския районен съд (МРС) за обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди от действия, непопадащи в обхвата на ЗОДОВ, и е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело № 2077/2017 г. на ВРС.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се твърди нищожност, недопустимост и неправилност, но се излагат оплаквания само за неправилност на обжалваното определение.
В частната касационна жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два въпроса: 1) „следва ли съдът при предявяване на множество искове от компетентността на различни по степен съдилища да отказва администрирането на исковете, като изземва и не зачита императивно определената функция и компетентност на ВКС от законодателя и с незаконно определение да връща неподсъдни нему искове за над 25 000 лв. без да изложи мотиви по връщането на всеки един предявен иск с отделни указания какви са пороците на предявените искове за отстраняване“; и 2) „следва ли съдът при сложност на делото поради предявяване на множество искове да посочи изрично в определението си колко искове администрира и квалифицира по основание и размер и какво изисква за уточнение по всеки предявен – администриран и неадминистриран иск и как групира исковете по тяхната преюдициалност и компетентност на съдилищата за разглеждане“. Жалбоподателят счита, че тези въпроси са „съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси за развитието на правото“.
За да постанови обжалваното въззивно определение, ВОС е приел за установено следното: Исковете срещу МРС първоначално са били предявени пред Административния съд София-град (АССГ) с обща жалба/искова молба, с която са били предявени искове и срещу още трима ответници (Националната агенция по приходите, Радомирския районен съд и АССГ), като АССГ е разделил производството по исковете срещу всеки един от ответниците. По отношение на исковете срещу МРС жалбоподателят-ищец е посочил, че предявява „установително-осъдителен квазиделиктен иск в процеса“ за извършено от съдията, разгледал спора по гр. дело № 28/2002 г. на МРС, „квазиделиктно увреждане, тъй като направил процеса свой“. Преди и след разделянето на производството, същото е оставяно без движение от АССГ и ВРС поне четири пъти, с указания към жалбоподателя-ищец да индивидуализира спорния предмет. Жалбоподателят е конкретизирал твърденията си за обстоятелствата, на които се основават исковете му срещу МРС, по следния начин: разглеждане на спора по гр. дело № 28/2002 г. от МРС, въпреки направено от ищеца възражение за местна подсъдност; ненадлежно предявяване на исковете за издръжка от ненавършили пълнолетие деца; неуведомяване на ДСП по настоящия адрес на децата; неправилност на решението по гр. дело № 28/2002 г. на МРС; незаконосъобразно осъждане на ищеца да заплати, дължимите по това дело държавни такси; лишаването му от участие в процеса по същото гр. дело; неоснователно събиране на дължими и надвнесени държавни такси и откази за възстановяването им; неприети за разглеждане негови насрещни претенции за уреждане на имуществените му отношения с бившата му съпруга; унищожаване на гр. дело № 28/2002 г. на МРС преди изтичане на 25-годишния срок за съхранението му. С разпореждане № 7262/03.07.2017 г. ВРС отново е оставил производството без движение, като е указал на ищеца да посочи и конкретизира в какво се изразяват претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, както и с кои действия или бездействия на ответника същите са му причинени. В отговор жалбоподателят е депозирал „заявление-жалба-иск“ с вх. № 11378/22.08.2017 г., в което е преповторил изложеното в исковата молба, без да е конкретизирал в какво се изразяват претърпените от него имуществени и неимуществени вреди. Отново е посочил, че той и семейството му са били подложени на противозаконно преследване, малтретиране и тормоз, без да посочи в какво се изразяват те и от кого са осъществявани. Посочил е и че имуществените вреди възлизат приблизително на 100 лв., но без да посочи в какво се изразяват тези вреди и как са били причинени. Посочил е и че се претендират неимуществени вреди в размер 10 000 лв. само по иска за вреди от унищожаване на гр. дело № 28/2002 г. на МРС преди изтичане на 25-годишния срок за съхранението му, но без да посочи в какво се изразяват и тези вреди.
При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил следните правни съображения: Исковата молба, отговаряща на посоченото в чл. 127 и чл. 128 от ГПК съдържание, гарантира нормалното развитие на исковия процес, постановяването на допустимо съдебно решение и правото на защита на ищеца и ответника в производството. С оглед на това, с разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от ГПК законодателят е вменил в задължение на съда да следи за редовността на исковата молба. Когато съдът констатира нередовност на същата, той е длъжен да я остави без движение и да укаже на ищеца да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности. За надлежното извършване на процесуалните действия съдът следи служебно, поради което негово задължение е да указва на страната в какво се състои нередовността на извършеното от нея процесуално действие и как тя може да бъде отстранена. Изхождайки от тези принципни съображения, окръжният съд е намерил, че районният съд правилно е приложил нормата на чл. 129, ал. 3 от ГПК и е прекратил производството по делото. В тази връзка е изтъкнато и че исковата молба задължително следва да съдържа индивидуализация на спорния предмет чрез посочване на основанието на иска – фактите, от които се твърди, че произтича претендираното право, петитума на иска – в какво се състои претендираното право и вида на търсената защита, както и носителите на правоотношението. Въззивният съд е споделил приетото и от първата инстанция, че в случая жалбоподателят-ищец не е уточнил в какво се изразяват претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, както и с кои действия или бездействия на ответника те са му причинени. В тази връзка отново е изтъкнато, че само при изяснено спорно материално право и наличие на яснота по предмета на делото, съдът може да се произнесе по предявения иск. В заключение окръжният съд е приел, че нередовностите на исковата молба не са отстранени поради неизпълнението на многократно даваните указания, които не целят проточване на процеса, а да внесат яснота в претенцията на ищеца, като фактът, че те нито веднъж не са били изпълнени е основание за връщане на исковата молба и прекратяване на процеса.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване по формулираните от страна на жалбоподателя правни въпроси. На първо място, тези въпроси (подобно на самата искова молба и уточненията ?) са неясно формулирани и не кореспондират с обстоятелствата по делото. И двата въпроса изхождат от постановката за предявени множество искове, които с оглед тяхната цена са подсъдни на различни по степен съдилища. По делото обаче жалбоподателят-ищец е посочил единствено, че имуществените му вреди (без да е уточнил в какво се изразяват) възлизат приблизително на 100 лв., както и че неимуществените му вреди (също без да е уточнил в какво се изразяват) по иска, основан на твърдението за унищожаване на гр. дело № 28/2002 г. преди изтичане на срока за съхранение, възлизат в размер 10 000 лв., т.е. – така посочените цени на искове са под 25 000 лв. и по правилата за родовата подсъдност (чл. 103 и чл. 104 от ГПК) са подсъдни на районния съд, а не на различни по степен съдилища, каквато е постановката на въпросите. При това положение, напълно неясно е какво има предвид жалбоподателя с израза, включен в първия въпрос, че съдът „…отказва администрирането на исковете, като изземва и не зачита императивно определената функция и компетентност на ВКС от законодателя…“. На следващо място, с неизпълнение на указанията на първоинстанционния съд да уточни в какво се изразяват претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, за които претендира обезщетение, и кои от тях, от кои от посочените по делото множество действия и бездействия на ответния МРС са причинени, жалбоподателят-ищец сам е поставил в невъзможност съда да прецени с колко иска по чл. 49 от ЗЗД е сезиран, респ. – за да му даде и по-конкретни указания за отстраняване на нередовности по всеки един иск, – каквато е останалата част от постановката и на двата правни въпроса, формулирани в частната касационна жалба. Поради това, и въззивният съд като е приел също, че с неизпълнението на указанията на първата инстанция за уточняването на твърдените, но напълно неконкретизирани от страна на касатора имуществени и неимуществени вреди – като част от спорния предмет по делото (част от обстоятелствата, на които се основават исковете му – чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК), не са отстранени нередовностите на исковата молба по смисъла на чл. 129, ал. 3 от ГПК, не е дал разрешение на никой от тези два правни въпроса, нито на част от някой от тях, респ. – тези въпроси не са обуславящи правните изводи в обжалваното въззивно определение и са без значение за изхода на настоящото частно гр. производство. При това положение, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване по така формулираните правни въпроси не следва да се допуска, без да е необходимо да се изследва дали е налице някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи и че становището на жалбоподателя, че формулираните от него правни въпроси са „съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси за развитието на правото“, не може да се възприеме за надлежно навеждане и аргументиране на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл – и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). И при служебно извършената преценка, настоящият състав на ВКС не намира основание за допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 910/21.12.2017 г., постановено по възз. частно гр. дело № 623/2017 г. на Врачанския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: