Р Е Ш Е Н И Е
№ 155
Гр.София, 23.04.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети април, 2014 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 402/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда, постановена на 11.11.11 г. от ОС-Монтана /МОС/ по Н.Д.94/11 г., подсъдимите К. К. и К. И. са признати за невиновни по повдигнатото им обвинение за извършено престъпление по чл.252,ал.2 вр.чл.20, ал.2 за първия деец и вр.чл.20,ал.4 за втория.
По протест на прокуратурата с присъда № 50/18.12.13 г., постановена от АС-София /САС/ по В.Н.Д.187/13 г., подсъдимият К. е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл.252,ал.2 НК и вр.чл.55 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и 4 000 лв.глоба. Оправдан е да е извършил престъплението в съучастие с И., да е дал парични заеми на четири лица; както и за разликата за раздадени кредити до 13 530 лв. и възстановени парични средства в размер на 25 960 лв. На основание чл.66,ал.1 НК наложеното наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от пет години. В останалата част присъдата на МОС е потвърдена.
Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който в срок го атакува чрез своя защитник /представя се и допълнение/ с развити оплаквания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на касатора.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея аргументи.
Представителят на ВКП намира, че присъдата следва да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и изтъкнатите в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Общият признак между въздигнатите доводи за наличие на касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК може да бъде охарактеризиран като такъв по ал.3,т.1 на чл.348 НПК- претенция за ограничаване процесуалните права на подсъдимия, в частност правото му на защита, които не са отстранени. От една страна е нарушена разпоредбата на чл.281,ал.8 НПК, а от друга- на чл.14 НПК относно необходимостта от обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като изводите за осъществяване на процесните сделки, приети като банкови, са в разрез с установеното по делото.
Първото възражение се състои в това, че подсъдимият е осъден да е заемал пари с уговаряне на лихва и връщане на тези суми, ведно с лихва, за Б., Ц. и Б., облягайки своите изводи на показания, дадени от цитираните свидетели на досъдебното производство и приобщени към годната за ценене доказателствена маса на основание чл.281,ал.4 НПК. И тъй като само това са доказателствените източници, обосноваващи осъждането на касатора относно тези лица, се твърди, че същото е направено в нарушение разпоредбата на чл.281,ал.8 НПК, забраняваща осъдителна присъда да почива единствено на прочетени от съд показания, дадени пред орган на досъдебното производство, след като страните да са дали съгласие за такъв прочит.
Тази инстанция изразява принципно съгласие с изписаното в допълнението към жалбата, че преценката на доказателствата във връзка с обвинение по чл.252 НК, означава да се оценява годна доказателствена маса за всяка сделка с характеристика на банкова такава и едва след това да се преминава към обмисляне на съвкупността от сделки, с оглед извода за системност и обосноваване на поведение, осъществявано по занятие. Не може обаче да се съгласи с трактовката на защитата за това, че осъдителната присъда относно посочените горе лица, имащи качеството на пострадали, почива само на дадени на досъдебното производство техни показания, ценими след прилагане от страна на решаващите съдилища на техниката на чл.281, ал.4 НПК. И това е така, тъй като правените от защитата изводи в тази връзка са строго механични, без да държат сметка за начина на протичане на разпита на свидетелите пред съответната инстанция и респективно причината за прочит на дадени на досъдебното производство показания.
Видно от протокол от съдебно заседание пред САС на 15.05.13 г., свидетелят Ц. е бил разпитан пред въззивната инстанция и е разказал как подсъдимият му е заемал пари и е трябвало да ги връща с лихва. Само с оглед уточнение на сумите са четени дадени от него на досъдебното производство показания пред разследващ орган, които той е заявил, че поддържа. Така че в хода на разпита пред съд може да се твърди,че са изложени съставомерни обстоятелства, които са прецизирани чрез прочит на показанията от досъдебното производство. По-нататък, в съдебно заседание на 06.11.13 г. САС е намерил за налични по отношение на свидетеля Б. предпоставките на чл.281,ал.1,т.4 НПК /а не ал.4/ и е прочел дадените от него пред друг въззивен съдебен състав по В.Н.Д.1233/12 г. по описа на АС-София показания. Именно те стоят в основата на приетата за престъпна деятелност на касатора спрямо това лице, дадени на досъдебното производство показания не пред съдия. Свидетелят Б. пък е разпитван пред ОС-Монтана, не и пред САС. Присъединените по реда на чл.281,ал.4 НПК негови показания, дадени на досъдебното производство пред разследващ орган, са имали уточняващ характер, също както при Ц.. Казаното дотук е достатъчно, за да се отсъди, че не е нарушена разпоредбата на чл.281,ал.8 НПК. Посоченото в подкрепа на лансираната от защитата теза решение № 439/19.10.11 г., постановено от ВКС, 3 н.о.по К.Н.Д. 2105/11 г., се занимава с различна процесуална действителност.
Второ, според защитата заключението на вещото лице, изготвено и прието по настоящото дело, се базира само на показанията, дадени на ДП за свидетелите Б., Ц., в частност Б. и М. /от последния са снемани показания пред ОС-л.64 от първостепенното дело/ и в тези му части не бива да се ползва. Третираното заключение в писмен вид е приложено на л.178 и сл.от въззивното дело и е защитено в съдебно заседание на 18.12.13 г. Отразено е, че вещото лице е ползвало данните както от досъдебното, така и от съдебното производство. При обсъждания прочит на показания от ДП, чието съдържание доуточнява казаното от съответните свидетели в съдебно заседание, както бе съобщено по-горе, няма пречка да се имат предвид данни от досъдебната фаза. Заключението е взето предвид като пълно, ясно и квалифицирано изготвено въз основа на всичкия събран доказателствен материал. В съдебно заседание подсъдимият и неговият защитник са имали възможност да отправят въпроси и да оспорват експертизата, което не е сторено. Не са навеждани никакво доводи за наличие на предпоставките на чл.153 НПК. Ето защо не може да се намери за основателно възражението, свързано с информация, заложена в заключението, която сега вече се отчита като неясна. Страната, твърдяща това, не е генерирала собствена активност, а самото заключение е само един доказателствен източник за приетото от съда по фактологията на престъпната дейност, изяснена въз основа на цялата доказателствена съвкупност.
Трето, оспорва се намереното за налично предоставяне на заем и определяне на лихва по него за свидетеля Ц.. Преценката на същността на показанията на същия бе обсъдена по-горе в изложението. Трябва да се отбележи, че САС е отразил в мотивите си, че този потърпевш не е заявил в съдебно заседание да е уговаряна лихва с К. /макар и всъщност да е прието обратното/, но това не се схожда с отразеното в протокола от съдебно заседание-л.65 от въззивното дело. А то е изключително важно предвид същността на повдигнатото обвинение. Противоправната деятелност на подсъдимия по отношение на Ц. се установява не само от казаното от него пред САС, прецизирано с прочит на показанията му от ДП, но и предвид приложеното на л.19 от В.Н.Д.187/13 г.писмо от банка ДСК за взет и погасяван кредит. Заявлението до РПУ-Монтана, с което Ц. се оплаква от поведението на подсъдимия спрямо него /л.41 от ДП/ не е материал, който подлежи на мотивна преценка, защото не е доказателство, способ за доказване или доказателствено средство. То инициира наказателното производство, но информацията по него подлежи на съответно установяване по реда на НПК. В хода на същото е констатирана сумата от 3 900 лв.
Четвърто, по отношение на свидетеля Р. И. се твърди,че няма яснота относно време, уговорка за лихва, срок за връщане, както и кои доказателства сочат, че както даването на сумата, така и връщането е в размер, по-голям от даденото. Набляга се и на това, че съществува неяснота и относно първоначално повдигнатото на подсъдимия обвинение за този потърпевш- 1 200 лв., осъждане за 800 лв. и липса на оправдателен диспозитив за разликата. Казаното е несъстоятелно. Поначало досежно И. въззивната инстанция е имала предвид единствено информацията, заявена пред нея при разпита на този свидетел. Действително, съдът е прочел негови показания по силата на разпоредбата на чл.281,ал.5 НПК /страните са се съгласили/, дадени на досъдебното производство на 16.03.10 г. Видно от протокола за разпит обаче, тези показания са били депозирани по друго наказателно дело, в какъвто смисъл прочитът им е бил недопустим. Съобщеното при третирания разпит обаче не е било взето предвид от САС, по какъвто начин е преодоляно допуснатото нарушение. На стр.10 от мотивите към присъдата съдебният състав, макар и доста бегло- с единствено позоваване на казаното в съдебно заседание, е дал отговор защо приема поведението на касатора за съставомерно досежно И.. Предвид цялата доказателствена маса и широкия диапазон от време, в рамките на което подсъдимият е обвинен, че е осъществявал своята престъпна дейност, конкретното деяние за обсъждания потърпевш се явява достатъчно установено.
Няма проблем и по отношение на оправдаването за разликата от 800 до 1 200 лв. Техниката на изписване на диспозитива на присъдата е такава, че е отразено общо изявление за оправдаване за разликата за раздадени кредити до 13 530 лв. и за възстановени парични средства в размер до 25 960 лв., т.е., в тях влиза и претендираната разлика от 400 лв.по конкретното правоотношение с И..
Пето, в допълнението към жалбата се оспорва приемането от въззивния съд, че подсъдимият е дал в заем на свидетелите Ц. /това е жена със снета самоличност Е. Ц. А./ и М. сумата от общо 1 300 лв., връщани чрез предоставяне на банковата карта на жената. По нея не може да е имало постъпления за съответния период повече от 700 лв.,твърди защитата, И това е така, тъй като в делото има приложена справка от Агенция „Социално подпомагане”, от която се установява, че размерът на преведената за процесния период сума в полза на Ц. е 700 лв. Следователно приетото от съда не отговаря на обективната действителност. Разборът на съдебните мотиви в коментираната част дава възможност да се заключи, че САС е приел наличие на елементи по това деяние във връзка с депозираните в съдебно заседание пред МОС показания на А. и М. /л.64 и 65 от Н.О.Х.Д.94-11 г./. Тези лица са разпитани повърхностно и от техните изявления не става ясно дали банковата карта на жената е била захранвана и по друг начин, освен чрез парите от „Социално подпомагане”. Проверка в тази връзка не е правена. М. заявява, че по картата са получавани по 300 лв.на месец и за шест месеца тези пари са били усвоявани от дееца. Следователно по правилата на аритметиката се установява връщане на 1 800 лв. Категоричността на заявената от М. сума, дадена му от подсъдимия, на обща стойност от 1 300 лв.-един път 1 000 лв.и втори път 300 лв.- е станала повод въззивната инстанция да приеме същата. Изложеното е въпрос на кредитируемост на събран по предвидения процесуален ред доказателствен материал и ВКС не може да оспорва суверенното право на съдилищата по същество да заемат своя доказателствена позиция, стига да я обосноват. В случая, макар и САС да не е изложил пространни съображения по въпроса, тезата му за осъществяване на съставомерни признаци за осъществяване на банкова дейност от страна на дееца е ясна и по отношение на обсъжданите лица, в каквато насока е взета предвид и разглежданата вече експертиза.
В съответствие с изтъкнатата аргументация не може да бъде споделено присъствие на другото претендирано от защитата основание- нарушение на материалния закон. То търси подкрепа в липсата на системност, задължително следваща се от изключване на доказателствения материал относно коментираните сделки. Такъв резултат не бе постигнат.
Оттук насетне върховната съдебна инстанция по наказателни дела се солидаризира с тезата на въззивния съд за наличие на престъпление по чл.252,ал.2 вр.ал.1 НК и не намира за нужно да я повтаря. Касаторът е извършвал банкова дейност по занятие- системно заемайки парични средства на широк кръг лица срещу насрещна материална облага, насочена към обезпечаване на издръжката му, което представлява банкова дейност по кредитиране. От това е получил и значителни неправомерни доходи, поради което стореното от него се субсумира под текста на чл.242,ал.2 вр.ал.1 НК /а не само защото е дейност, извършвана по занятие, както е казал САС на стр.12, четвърти абзац от своите мотиви, говорейки за престъплението по чл.242,ал.2 НК/.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 50/18.12.13 г.,постановена от АС-София по В.Н.Д.187/13 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/