Решение №156 от 18.2.2010 по гр. дело №2172/2172 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

РЕШЕНИЕ
 
 
N 156
 
 
София, 18.02.2010 година
 
В ИМЕТО НА НАРОДА
 
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание шестнадесети февруари две хиляди и десета година в състав:
                                            
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
                                                 ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
                                                                       МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
 
при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело № 2172/2008 година п описа на бившето І г.о.
 
 
Производството е по § 2, ал.3 ГПК, във връзка с чл.218 а, б. “а” ГПК/отм./.
Образувано е по касационна жалба от адв. Б процесуален представител на Д. Н. Д. от град П., против въззивно решение от 21.01.2008 г. по гр.д. №4065/2006 г. по описа на Софийския градски съд, в.к., ІV-Б отделение, по извършване на делба на недвижим имот. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност и доводи, че жалбоподателят има право на възлагане на процесния имот. Касаторът се позовава на показанията на разпитаните по делото свидетели и неправилното прилагане от страна на съда на разпоредбата на чл.136 ГПК/отм./, както и че гласните доказателства установяват факта на живеене в процесния апартамент към момента на откриване на наследството.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на претенцията за възлагане на процесния имот по чл.288, ал.3 ГПК/отм./.
Ответниците по касационната жалба – Р. И. Д. и Г. И. П., посредством процесуалния си представител – адв. Б, оспорват касационната жалба и молят същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид становището на процесуалния представител на ответниците по касация и с оглед правомощията си по глава ХІХ “А” ГПК/отм./, намира за установено следното:
Касационната жалба отговаря на изискванията, визирани в разпоредбите на чл.218 а, б. “а” и чл.218 в, ал.ал.1 и 2 ГПК/отм./, поради което е процесуално допустима.
По съществото на подадената касационна жалба съдът намира следното:
Производството е делбено във фазата на извършването. С влязло в сила решение от 17.02.2002 г. по гр.д. №5711/1999 г. по описа на Софийския районен съд, 55 състав, е допусната делба между И. Н. Д., при квоти от по ? идеални части относно недвижим имот – апартамент в град С., подробно описан в диспозитива на решението.
С решение №134/03.6.2005 г. по същото дело районният съд е изнесъл посочения имот на публична продан и е отхвърлил претенциите и на двете страни по спора за възлагането на всеки от тях.
С решение от 21.01.2008 г. по гр.д. №4065/2006 г., по въззивна жалба от Д. Н. Д., Софийският градски съд е оставил в сила решението на първата инстанция.
Въззивната инстанция е приела, че имотът следва да бъде изваден на публична продан, независимо от заявеното от въззивника искане за възлагането му на него, тъй като той не попада в хипотезата на чл.288, ал.3 ГПК/отм./. Съдът е стигнал до извод, че с оглед ангажираните по спора доказателства въззивникът не е доказал, че при откриване на наследството е живял в него. При кредитиране на свидетелските показания е приложена и разпоредбата на чл.136 ГПК/отм./. Изложени са и съображения с оглед т.7 от ТР №1/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Касационната жалба е неоснователна по следните съображения:
Законосъобразно Софийският градски съд е стигнал до извод, че съделителят – касационен жалбоподател, не отговаря на изискванията на чл.288, ал.3, изречение първо ГПК/отм./. Правилни са изводите на въззивната инстанция, че съделителят не е доказал, че е живял в процесното жилище към момента на откриване на наследството. Нито един от разпитаните по делото свидетели по категоричен начин не установява трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, и пребиваване в делбения имот с цел използването му по предназначение от страна на касационния жалбоподател. Това не се установява и от показанията на разпитаните пред въззивната инстанция свидетелки относно установяване момента, от който е касаторът е започнал да живее в имота. Единственият факт, който е установен по безспорен и категоричен начин е живеенето в имота след смъртта на наследодателката. Визираните колебания в показанията на горните свидетелки дава основание за прилагане на разпоредбата на чл.136 ГПК/отм./. Освен изложеното следва да се добави, че жалбоподателят не е доказал изобщо, че не притежава друг жилищен имот. Това той е бил длъжен да стори, тъй като разпоредбата на чл.288, ал.3 ГПК/отм./ го изисква и то при наличие на конкуренция при претенция за възлагане.
Предвид изложеното изцяло неоснователни са наведените в касационната жалба оплаквания, поради което тя се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила.
Водим от изложените съображения и на основание § 2, ал.3 ПЗРГПК, във връзка с чл.218 ж, ал.1, изр. първо ГПК/отм./, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
 
 
 
Р Е Ш И:
 
 
 
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 21.01.2008 г. по гр.д. №4065/2006 г. по описа на Софийския градски съд, въззивна колегия, ІV-Б отделение.
Решението е окончателно.
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
 
 
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top