О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
София, 02.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари , две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №2973/2017г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на И. М. П. срещу решение от 16.03.2017г по в. гр.дело № 11021/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 05.07.2016г по гр.д.53936/2015г на Софийски районен съд.
Ответникът по касационната жалба [фирма] /НДК/ София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК адвокат Св.Б. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Отхвърлен е предявеният от касатора по реда на чл.422 ГПК иск срещу [фирма] иск , квалифициран с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.222 ал.3 КТ за установяване , че ответникът дължи на ищеца 13 661,10 лв неплатени вноски по двустранно споразумение от 04.10.2011г, нотариално заверено на същата дата за периода м. юли 2012г – м. януари 2013г, представляващи обезщетение, дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като ищецът придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
Правната квалификация в доклада е по чл. 79 , ал.1 ЗЗД на основание споразумението и неизпълнението му ,докато в решението съдът е разгледал и отхвърли основанието на вземането и на основание чл.222 ал.3 КТ във връзка с клауза на Колективен трудов договор , включващо съществуването и действието по отношение на ищеца на КТД от 01.12.2009г, пораждащ за него правото на по-висок размер обезщетение. Действително свързаните с приложението на чл.222 ал.3 КТ материалноправни предпоставки не са изяснени на страните с проекта за доклад и не са давани указания. Ответникът с възражение е въвел отношенията си с ищеца, предхождащи и обуславящи споразумението,с довод за неприложимост на КТД спрямо него и е представил писмени доказателства ,в отговор на възраженията ищецът е допълнил исковата си молба с твърдения ,че се е присъединил съм КТД със заявление е представил доказателства в тази връзка.Ответникът е поискал отсрочка за становище , като в съдебно заседание е заявил оспорване на обстоятелството ,че представеното заявление от 11.01.2010г е получено от служител на работодателя и не носи подписа на лице ,представляващо работодателя, каквото отбелязване има на документа .
Тъй като първоинстанционният съд не е изменил доклада , а го е обявил за окончателен в заседанието ,като въпреки направените искания във връзка с разширения спорен предмет е дал ход по същество и е постановил решение , с което е отхвърлил иска , основано именно на тези обстоятелства , въззивният съд по жалба на ищеца,че не му е указано какви твърдения ще бъдат разгледани и каква е доказателствената тежест за тях , е допуснал в производството пред него страните да ангажират доказателства на основание чл. 266, ал.3 ГПК . Допуснати са поискането от ищеца свидетели : свидетел за обстоятелството как е депозирано заявлението от 11.01.2010г и свидетел за обстоятелството каква функция е изпълнявала служителката К. К. ,а ответникът е представил входящ регистър – дневник за това ,че заявлението не е регистрирано за периода 08.01.2010г-14.01.2010г, като съдът е направил констатация. Ищецът е оспорил инстинността на записванията , а с оглед показанията на изслушаната свидетелка че заявлението е предадено на лицето К. К. , ответникът е поискал графологическа експертиза на отбелязването върху молбата дали подписът е неин, която е допусната и приета. Не са допуснати искани от ответника доказателства за отрицателни факти , прието е представено от тази страна щатно разписание за длъжностите в НДК , утвърдено на 01.01.2010г, но не и вътрешна заповед №18 от 04.02.1999г за реда за присъеденитяване към КТД , като искано от ответната страна доказателство .
При тези обстоятелства въззивният съд , при същата квалификация , дадена и в първоинстанционното решение , като е обсъдил събраните доказателства е приел като безспорно , че при прекратяването на трудовото правоотношение между страните на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ от 01.05.2011г., със заповед от 28.04.2011г. е разпоредено на ищеца да бъде заплатено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ във вр. с чл.49 КТД брутно трудово възнаграждение за 20 месеца ; че е постигнато споразумение от 04.10.2011г. (нотариално заверено) за начина на изплащане (суми и срокове) на полагащо се обезщение от 39046лв. при пенсиониране на основание чл.49 КТД ; начинът на плащането да е на равни месечни вноски по 1952л.30лв. всяка на десето число , за исковия период включително. Прието е , че споразумението, сочено от ищеца като източник на спорното материално право не представлява новация по чл. 107 ЗЗД ,тъй като с него не е извършена промяна на предмета и основанието на задължението и то не създава права само по себе си, а в зависимост от наличието на предпоставките по чл. 222 ал.3 КТ и чл.49 КТД . След като е отчел като безспорно ,че П. не е бил синдикален член на СО в НДК, въззивният съд е обсъдил събраните доказателства по спорния въпрос присъединил ли се е ищецът към КТД , като е изтъкнал приложимостта на чл.57,ал.2 КТ. Съдът е приел, че не се установява ищецът действително да е сезирал работодателя си със заявление от 11.01.2010г,в която връзка са обсъдени и свидетелските показания , и оспорения регистър,поради това и няма правото на обезщетение в размера по чл.49 КТД, който не е приложим за него.Безспорно е получил дължимия съгласночл.222, ал.3 КТ размер от шест БТВ, което обуславя потвърждаване на обжалваното решение . Като неоснователен е оценен и доводът на ищеца, че сключването на споразумението и извършването на плащания по него са равнозначни на извънсъдебно признание на съществуването на спорното право , на извънсъдебно признание на иска и като се има предвид ,че извънсъдебните признания по принцип не следва да се абсолютизират , тъй като подлежат на преценка съгласно чл. 175 ГПК .
В изложението на касатора по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК е изтъкнато оплакване за недопустимост на решението поради разглеждане на непредявен иск. Предявеният по делото иск е по реда на чл. 422 ГПК и е бил за съществуването на права на ищеца , обективирани в нотариално заверено споразумение ,сключено между него и бившия му работодател, а не налице ли е хипотезата на чл. 222 ал.3 КТ във вр с чл. 49 от Колективен трудов договор при пенсионирането на ищеца .Поради това основанието на иска е споразумението , вземането е за вноски с настъпил падеж по новирано задължение, а предмета на делото е неговото неизпълнение като нов договор , преуреждащ отношенията – предвид твърденията на ищеца , евентуално валидността на споразумението предвид възраженията на ответника, но не и фактите по прекратеното трудово правоотношение. Затова правилно в доклада е била дадена квалификация по чл. 79 ал.1 ЗЗД , а недопустимо , респ. неправилно е потвърдено отхвърляне на иска ,задето ищецът не бил страна по колективния трудов договор,не се бил присъдединил към него и нямал право на предвидения в КТД размер на обезщетение при пенсиониране от 20 брутни заплати. Така искът е разгледан и отхвърлен на друга плоскост ,но дори да не се приемат тези оплаквания , съдът е накърнил правото на защита на ищеца като не е указал подлежащите на устатновяване факти ,нито тежестта за доказването им , наред с това е отказал да допусне на въззивния жалбоподател част от поисканите доказателства за тези именно факти .
В тази връзка са формулирани свързано въпроси :
– съставлява ли плащането на част от дълга признание . Изтъква се противоречие с реш.№143/2015г ІV г.о и реш. №100/2011г ІІ т.о , силата на извънсъдебното признание в документ, в който е обективирана воля, предуреждаща договорните отношения и фактите, които основават вземането – посочен е размера , правното основание, начин и срок за погасяването на вземането на ищеца ;
– новация ли е споразумение, в което страните преуреждат правата и задълженията по този начин .Изтъква се противорачие с реш. № 143/2015г по гр.д №6087/2014 ІV,според което при спогодба подлежи на изследване именно това правоотношение
– следва ли когато договорът има и нотариална заверка да се изследват (като предмет на делото) фактите, свързани с предходното правоотношение , като приетото от въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с т.17 от ТР №4/2013г ОСГТК и с реш.№143/2015г ІV г.о Според ищеца,тъй като е основал претенцията си на сключено с ответника споразумение,преуреждащо договори отношения, изтъкнатите от съда съображения за отхвърляне на иска не могат да се противопоставят .
Формулирани са и процесуалноправни въпроси :
– следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните. Сочи се основание по чл. 280 а.1 т.1 ГПК , поради противоречие с Реш. №229/2013г , Іг.о и реш. №33/2013г І г.о на ВКС ,които отговарят утвърдително на въпроса . Според защитата не са обсъдени доводите на за правено признание за вземането в поддържания с иска размер в три насоки :с издаването на заповедта за прекратяване на ТПО и определяне на обезщетението на основание КТД , с констатацията и постигане на съгласие че ответникът дължи 39 049лв, обективирани в споразумението , което освен признание съставлява и новация и на трето място с плащането на първите вноски по споразумението ;
– следва ли съдът да разпределени доказателствената тежест при оспорвания : направено оспорване от ищеца на записванията във вх. регистър на ответника , направено оспорване на ответника на писмена молба от ищеца за присъединяване към КТД. Според защитата отговорът е утвърдителен съгласно ТР №1/2013г по т.д №4/2012г ОСГТК и множество цитирани решения по чл. 290 ГПК Поради липсата на указания за тази тежест ,независимо от усилията на страната ,частичният отказ на въззивния съд да допусне част от исканите в тази инстанция доказателства е в противоречие с установената съдебна практика ;
– при констатиране на пропуск или недостатък в доклада, следва ли въззивнния съд да даде указания за ангажиране на доказателства ; следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада,да се приемат за недоказани факти от решаващо значение , които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване. Според защитата в тази насока действията на съда са в противоречие с ТР №1/2013г по т.д №4/2012г ОСГТК и редица постановени по реда на чл. 290 решения на ВКС , приложени към изложението Като правен въпрос се изтъква неправилното интерпретиране на свидетелски показания,в противоречие с указания по реш. №176/2011г по гр.д №759/2010г ІІ г.о на ВКС .
По наведените основания за допускане до касационно обжалване , Върховен касационен съд ІІІ г.о намира следното :
Ищецът по настоящото дело още с исковата молба е изложил за правопораждащ спрямо своето вземане юридически факт единствено споразумението – като договор . От ответника ,бивш работодател на ищеца със задължение да го обезщети при пенсиониране , в отговор са направени възражения , които са съдържали както положителни , така и отрицателни факти от значение за вземането по споразумението : ищецът е бивш служител на предприятието , пенсиониран през 2010г и с право на обезщетение по чл. 222 ал.3 ГПК, но ответникът, но тъй като след проверка в дружеството се установило , че П. не е бил синдикален член и не се е присъединил към колективния трудов договор ,ответникът отрича правото му да се ползва от обезщетение при пенсиониране в размер от 20 БТВ съгласно договореностите в чл.49 от КТД / 2009г, както е било определено при пенсионирането му и както страните през 2011г са споразумели това обезщетение да бъде заплащано разсрочено на вноски . Затова ответникът е спрял да плаща по споразумението и е оспорил основанието на вземането, за исковия период и размер – изцяло Предмет на иска в случая са плащанията от по 1952,30 лв за вноските с падеж от 10.06.2012г до 10.01.2013г , като е безспорно ,че до 10.05.2012г ответникът е изпълнявал споразумението и те са платени
След като в доклада по чл. 140 ГПК районният съд е въприел и квалифицирал иска като основан единствено на споразумението и за неизпълнението му(чл. 79,ал.1 ЗЗД) , ищецът е допълнил исковата си молба (чл. 143,ал.2 ГПК) с обстоятелствени твърдения , че се е присъединил към КТД със свое писмено заявление, с дата на отбелязано получаване 12.01.2010г. По този начин условно,доколкото ищецът е продължавал да подържа първото си основание,в предмета на спора са били включени спорни факти, правопораждащи или правоизключващи вземането за обезщетение по чл. 222 ал.3 КТ и чл. 49 КТД /2009г в размер на 20 БТВ , общо 39 046лв.Същото вземане, в този общ размер е предмет на споразумението от 04.10.2011г
При така очертаните предметни предели на делото настоящият състав на ВКС не възприема поддържаната от касатора теза , че не е разгледан предявен иск. Макар в обстоятелствената част на исковата молба ищецът да сочи основанието на иска по начин,който не засяга правоотношението между страните до сключване на споразумението ,с цел да изведе съдът материалноправното основание за вземанията на бившия служител спрямо работодателя единствено от него,то с допълнителната и уточняваща искова молба са били въведени твърдения за съществуващото право основание на вземането като обезщетение при пенсиониране по Кодекса на труда .Това са обстоятелства , наведени в уточнение, а не ново основание на иска, тъй като са положителни факти , наведени от ищеца с оглед защитните възражения на ответника по основанието на иска. Неоснователно се изтъква водещо до недопустимост на решението противоречие с разясненията по т.17 от ТР №4/2014г по т.д №4/2013г ОСГТК, тъй постигнатото в случая споразумение не е абстрактна сделка с менителничен ефект , следователно не се касае за друго правно основание , в която връзка каузалните отношения могат да бъдат въвеждани в процеса по чл.422 ГПК , по възражение на длъжника. В случая не е приложимо и решение №106/2011г гр.д № 1460/2009 ІV г.о,че съдът е длъжен да прецени изменението на обстоятелствата на които е основан иска по процесуален ред,за да не допусне произнасяне по непредявен иск. На две инстанции искът е разгледан като основан на споразумението включително, както ищецът е поддържал , но е отречен неговия правопораждащ характер на новация относно вземането, затова съдът е изследвал и твърденията за възникването и съществуването на самото вземане за обезщетение , свързан с други правопораждащи факти, в случая допълнително заявените от ищеца и оспорвани от ответника.Основания за проверка по допустимостта на решението и допускането му до касационно обжалване по служебния критерии би имало, ако съдът бе разгледал единствено последните , или единствено първоначално заявените обстоятелства. Друг въпрос е дали квалификацията „чл. 79 ал.1 във вр чл.222 ал.3 КТ”възприета и от въззивния съд е прецизна. Това е въпрос на прилагане на материалния закон. Щом съдът е обсъдил и отхвърлил както твърдението за породено от споразумението (като договор,новация) вземане, така и твърдението за породено от действието на КТД вземане по обезщетение при пенсиониране в завишен спрямо посочения в чл. 222 ал.3 КТ размер решението е по предмета и допустимо.
Относимо е дали правото на защита на касатора не е било накърнено при така очертания спорен предмет от дадено разрешение на процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, предвид частичното уважаване на направените за първи път пред въззивната инстанция доказателствени искания на двете страни , наред с липса на дадени указания както от първоинстанционния , така и от въззивния съд за необходимостта от доказване на релевантни факти и разпределение на доказателствена тежест .
След преценка в тази връзка , Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по два от свързано поставените процесуалноправни въпроси на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК : при констатиране на пропуск или недостатък в доклада,следва ли въззивнния съд да даде указания за ангажиране на доказателства за факти,които не са включени в предмета на доказване с доклада, а се приемат за недоказани факти от решаващо значение, първоинстанционният съд не ги е посочил като нуждаещи се от доказване и в тази връзка следва ли съдът да разпределени доказателствената тежест при оспорвания,в случая направени по отношение и на доказателства , допустимо ангажирани за първи път пред въззивната инстанция : направено оспорване от ищеца на записванията във вх. регистър на ответника. Според защитата отговорът е утвърдителен съгласно ТР №1/2013г по т.д №4/2012г ОСГТК и множество цитирани решения по чл. 290 ГПК.Поради липсата на указания , както и за разпределение на доказателствената тежест ,независимо от усилията на страната ,частичният отказ на въззивния съд да допусне част от исканите в тази инстанция доказателства е в противоречие с установената съдебна практика .
Не са били уважени всички доказателствени искания на касатора ,част от които по съображения, които не са в противоречие с указанията по ТР №1/2013г ОСГТК. Въззивният съд не е уважил част от доказателстевине искания на страната поради тяхната неотносимост съгласно чл.159 ал.1, предложение първо ГПК, но е оставил без последици оспорването на регистъра на постъпилите заявления ,представен от ответника пред въззивния съд ,приет и обсъден като доказателство. Съгласно установената задължителна за съдилищата практика, въззивният съд следва служебно сам да даде указания ,за да обезпечи точното приложение на закона – т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. ОСГТК ВКС.Ако въпреки пропуските на първоинстанционния съд въззивният жалбоподател има съответната инициатива в доказателствена насока и е поискал доказателствата , въззивният дава възможност, но и тя следва да намери съответен на указанията по ТР № 1 от 09.12.2013 ОСГТК израз в процесуалните действия на съда.В настоящия случай липсата на разпределение на доказателствената тежест относно факти (регистрирани заявления при ответника), допустимо заявени за доказване за първи път пред въззивния съд с представяне на писмени доказателства за тях, при положение че истиността им следва да се опровергава, сочи на противоречие с цитираната от защитата тълкувателна съдебна практика.
По останалите процесуалноправни въпроси настоящият състав на ВКС намира следното :
По въпроса „следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните” не е налице основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Формираните в тази насока решаващи изводи на въззивния съд сочат на обсъждане и на трите посочени в конкретизация на въпроса доводи на въззивния жалбоподател, съгласно установената практика на ВКС , включително приложените реш. № 229/2013г І г.о и реш. №33/2013г по гр.д № 401/2012 І г.о. Съгласно установената практика на ВКС обстоятелствата , на които искът е основан са правопораждащите факти на претендираното от ищеца материално право , а в случая правото е на обезщетение при пенсиониране в завишения размер,определен от действащ КТД.Това е и посоченото в споразумението с бившия работодател вземане , предмет на споразумението е неговото разсрочване. Поради това самото споразумение може да бъде най- много доказателство , обективиращо признанието от страна на работодателя че вземане на посоченото в съдържанието му основание съществува , както е посочил и въззивния съд. В тази насока е обсъдено и безспорното обстоятелство,че част от вноските по споразумението са платени ,както и че при пенсионирането на ищеца е било признато право да получи обезщетение в завишен размер .Изводът за значението на споразумението като признание относно размера на вземането е основан на преценката на въззивния съд във връзка с останалите обстоятелства по делото съобразно изискването на чл.175 ГПК .
При оценяването на свидетелски показания въззивният съд е следвал указаните в практиката на ВКС процесуални правила и не е налице в противоречие с указания по реш. №176/2011г по гр.д №759/2010г ІІ г.о на ВКС. По приложението на чл.172 ГПК въззивният съд е взел предвид и е преценил показанията.Не е налице основание за допускане до касационно обжалване , тъй като оспорването в насока какъв извод е следвало да направи съда от показанията на съпругата на ищеца, не представлява правен въпрос .
По поставените материалноправни въпроси също не следва да се допуска касационно обжалване , съображенията са следните :
Предвид съдържанието на процесното споразумение въззивният съд е отрекъл ефекта на новацията спрямо основанието на вземането.Противоречие с изтъкнатата от касатора съдебна практика по този въпрос , както и по въпроса за оценката на признанието на задължение , изразено в споразумение , не е налице
Разглеждане на двустранното споразумение като новация в поддържания от защитата смисъл, т.е спрямо основанието, предпоставя да се установи, че задължението на ответника за изплащане на обезщетението при пенсиониране е заменено с друго (чл.107 ал.1 ЗЗД). Съдържанието на споразумението в случая , за разлика от обсъжданата в решение №143/2015г на ІV г.о, ВКС спогодба в рамките на чл. 365 ЗЗД , не свидетелства за подобна воля и уговорка. Процесното споразумение е израз на волята на страните за разсрочване на задължение по чл. 222, ал.3 КТ породено от пенсиониране .Решаващо за обема задължения на работодателя в случая е била неговата обвързаност от закона и колективния трудов договор , затова е уговорил разсрочване ,което в конкретния случай не изключва правото му да установи начална липса на основание ,пълна или частична .
Споразумение при тези обстоятелства , включително заверено нотариално , не преклудира възможността за оспорване на признано вземане предвид липсата на правопораждащи за същото факти,т.е с иск или възражение страната да отнесе до съда материалноправен спор за основанието на задължение , което по- рано е признала , какъвто е и случая . От решаващо значение също така е принципната забрана за предварителен отказ от права( решение № 578/19.Х.2010г. по гр.д. № 603/2009г.ІІІ г.о, реш.№536/2011г гр. дело № 215 по описа за 2011г. ІV г.о )
Споразумение , постигнато между бивш служител и работодателя относно вземане за обезщетение не може да бъде изключено от института на доброволното уреждане на спорове между тях , но това уреждане не води до изключване на специфичната за трудовото право нормативна регулация, за сметка на общата правна уредба на договорите .
Въпросите на касатора в насока представляват ли признание изявленията ,или действията на ответника преди възникването на спора нямат връзка с решаващо произнесения въпрос по делото, че дори да признание да е имало, може да се установява,че признатият факт е неверен или признатото право не съществува. Признание на длъжника по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право (решение № 100/20.06.2011 г. по търг. дело № 194/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС) Още по- тясна е връзката при признание на иска.След като е установил че ищецът не е имал правото, което ответникът по- рано е признавал, въззивният съд е отхвърлил иска в съответствие с горното разбиране.
При спогодба,съдържаща извънсъдебно признание на работодателя ,че законно предвидено обезщетение се дължи при благоприяти за правоимащия условия , каквито не съществуват , признанието трябва да бъде ценено с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл. 175 ГПК , както е подходил и въззивния съд . Противоречие с установената практика на ВКС по свързано поставените материалноправни въпроси не е налице като приложеното решение №143/2014г ІV ВКС не дава разрешение на тях в насока , имаща връзка с обстоятелствата по делото .
Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Допуска касационно обжалване на решение от 16.03.2017г по в. гр.дело № 11021/2016г. на Софийски градски съд
Делото да се докладва за насрочване . Държавна такса не се внася предварително .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .