Р Е Ш Е Н И Е
№ 159
гр.София 10.08.2015г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Юлия Георгиева, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4124/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Р. Г. М. и М. П. М., чрез адв. Д. М. от АК Варна, срещу въззивно решение № 27/05.03.2013 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 597/2013 г., в частта, с която са уважени субективно и обективно съединените искове, с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявени от Г. М. И. против Р. Г. М. и М. П. М..
Касационното обжалване е допуснато с определение № 36/12.01.2015 г. по следните въпроси: за правното значение на обясненията на страните по делото, включително за тези на ищеца, които противоречат на фактическите твърдения в исковата молба, обосноваващи претенцията му; за значението на множество договори за издръжка и гледане, сключени от прехвърилтелите с различни лица, съответно изпълнението по тях, за развалянето на един, поради неизпълнение от приобретателите по него да престират грижи и издръжка; за значението на изрична клауза в алеаторния договор, че собствеността се прехвърля, както за бъдещи, но още и срещу вече престирани грижи и издръжка от приобретателите.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
Обясненията на страните по делото имат значение за поясняване на твърденията и процесуалните им искания, когато са неясни (вкл. исковата молба, жалби и молби, отправени до съда), за изясняване на спорния предмет и релевантните факти и обстоятелства, а когато съдържат признания, имат характера и на доказателствено средство.
Както е изяснено в решение № 644/12.10.2010 г. по гр.дело № 1269/2009 г. на ІV г.о. и решение № 476/26.06.2013 г., постановено по гр.дело № 1515/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, при неяснота на претенцията, заявена чрез исковата молба, включително при вътрешно противоречие между твърдения и петитум, съдът предприеме действия по чл. 129, ал. 1 ГПК, като оставя исковата молба молбата без движение. Неясноти и противоречия, които не касаят редовността на исковата молба, се отстраняват от съда, който указва за тях в проектодоклада по чл. 140 ГПК и задължително ги изяснява чрез въпроси по чл. 145, ал. 1 и указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, като след доклада по чл. 146 ГПК страните имат възможност да възразят срещу посоченото от съда като техни твърдения и искания и да направят допълнителни пояснения.
Уточнението на иска, независимо дали е предприето по инициатива на съда или на страните, изяснява и допълва предмета на делото, когато не е ясен, неточен или непълен, при редовна искова молба. Предметът е определен с исковата молба, включително основанието му, но се въвеждат пояснения и допълнения, с които не се изменя или заменя първоначално предявения иск. С допълнения и пояснения не е възможно да се изменят, заменят или въведат нови, наред с първоначалните правопораждащи юридически факти.
Когато с обясненията, включително дадени по реда на чл. 145, ал. 1 и чл. 176 ГПК, страната направи признание на факт (осъществил се е неизгоден за нея факт или не се е осъществил изгоден за нея факт), обяснението е доказателсвено средство и по силата на чл. 175 и чл. 12 ГПК съдът го преценява по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото.
По въпроса за значението на множество договори за издръжка и гледане, сключени от прехвърилтелите с различни лица, съответно изпълнението по тях, за развалянето на един, поради неизпълнение от приобретателите по него да престират грижи и издръжка, не може да се даде еднозначен отговор. Същественото е как е уговорена в различните договори престацията за грижи и издръжка – има ли разпределение на конкретни, дължими от всеки от приобретателите престации, прехвълителят живее ли в едно домакинство с някой от приобретателите и пр. Ако дължимата престация, поета от множество приобретатели, е уговорена като неделима по своя характер (всеки дължи едно и също като съдържание и обем, като не може да престира на части или непълно), то и задължението им ще е неделимо. До множественост на длъжниците може да се стигне с общ договор, в който е възможно да се прехвърлят един или повече имоти, като приобретателите, ако не е посочено нещо друго, придобиват собственост върху идеална част поравно. До същия резултат се стига и, когато с последващи договори се прехвърля имущество срещу пълно гледане и издръжка на нов приобретател, който става длъжник, наред с първоначалните по неделимото по своя характер задължение. И в двете хипотези са налице множество облигационни отношения между прехвърлителя и всеки един от приобретателите, назависимо дали са обективирани в един или повече писмени документа, но по едно неделимо задължение. Съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД, предметът на неделимото задължение трябва да се предаде от всички съдлъжници на кредитора, което означава по същество, че всеки съдлъжник е обвързан да даде на кредитора едновременно с другия длъжник дължимото. Тази особеност е в същност отклонението от общото правило, че при множество на длъжниците облигационното отношение се разделя между участвуващите в него лица. Защото само при такова отклонение от общото правило се постигат социалните цели на правоотношението при неделимите задължения, които по волята на договарящите стоят в основата му. Но и при неделимите задължения кредиторът има основание и право да очаква и взисква прякото изпълнение на задължението от страна на всеки едного от съдлъжниците, което впрочем следва и от разпоредбата на чл. 129, ал. 1, изр. второ ЗЗД. . Няма пречка съдлъжниците, по между си, да разпределят всеки от тях какво, в какъв обем и колко често да престира – важното е всички те да дадат като резултат и кредиторът да получи гледане и издръжка в пълен обем, според уговореното, отговарящи на потребностите му, ежедневно. Възможно е на един и същи приобретател, с последващи договори, срещу задължение за издръжка и гледане, да се прехвърлят различни вещи – по същата логика, ако в последващите договори няма разграничение на дължимата по тях грижа и издръжка, тогава изпълнението на приобретателя е изпълнение по всички договори, съответно неизпълнението го прави неизправна страна по всички договори.
Както е изяснено в Тълкувателно решение № 6/2011 г. на ОСГК на ВКС, обявено на 15.05.2012 г., приемайки задължението да бъде изпълнявано от няколко лица, кредиторът по същество изисква от длъжниците пълно и точно да престират, но не едновременно и заедно. Кредиторът може да иска изпълнението на цялото задължение от всеки от съдлъжниците, като изпълнението на един освобождава всички останали. Разрешението в тълкувателното решение е с оглед характера на задължението за престиране на грижи и издръжка като неделимото а както стана ясно, до повече длъжници по такова задължение може да се стигне, както едновременно, с един договор, така и постепенно, с повече от един договор, при прехвърляне на един или на повече имоти, с един или повече договори.
Въпросът за значението на изрична клауза в алеаторния договор, че собствеността се прехвърля, както за бъдещи, но още и срещу вече престирани грижи и издръжка от приобретателите, е намерил своето разрешение в решение № 327/25.02.2015 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 1205/2014 г. Договорът е единен, като специфичното е, че грижите и издръжка до датата на сключването му не са алеаторни, те са вече престирани и са приети от прехвърлителя такива, каквито са дадени – последният не може да търси по отношение на тях насрещно изпълнение, съответно обезщетение по чл. 79 ЗЗД поради неизпълнение, нито да разваля договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. При неизпълнение на алеаторната престация (грижите и издръжката, уговорени за в бъдеще), кредиторът има право да развали договора изцяло, когато неизпълнението не е незначително с оглед неговия интерес. Обстоятелствата, свързани с престиране на грижа и издръжка за минало време са релевантни за спора, само, ако по надлежен ред е въведено възражение за симулативност на договора в тази му част – за установяване на същата.
По касационните оплаквания:
Касаторите Р. Г. М. и М. П. М. излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна Г. М. И. изразява становище за неоснователност на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и по-късно, в хода на съдебното производство.
М. Г. М. не е страна в касационното производство. Неговият иск против Р. и М. М. е отхвърлен, в тази част въззивното решение не е обжалвано от касаторите Р. и М. М., а и то е в техен интерес. М. М. не е и необходим другар на Г. И., за да участва като страна в касационното производство по жалба срещу въззивното решение, с което е уважен иска на Г. И. против Р. и М. М..
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
Г. М. И. – на лично основание и като наследник на съпругата си Й. Т. И., и М. Г. М., като наследник на майка си Й. Т. И., са предявили обективно и субективно съединени искове по чл. 87, ал. 3 ЗЗД против Р. Г. М. и М. П. М. за разваляне на два алеаторни договора, оформени съответно в нот. акт № г. на нотариус И. М., с район на действие Районен съд Варна, и в нот. акт № г. на нотариус П. Д., с район на действие Районен съд Варна, поради неизпълнение от страна на приобретателите да се грижат и издържат прехвърлителите.
Апелативният съд намерил, че ответниците не са изпълнили задълженията по двата договора по отношение на един от прехвърлителите – Г. М. И. и уважил само неговия иск, предявен на лично основание, като развалил договорите до размера на ? ид.ч. от прехвърленото право на собственост.
Съдът е установил, че в договора по нот. акт № г. Р. и М. М. са придобили собственост върху недвижим имот срещу всички грижи, полагани до този момент за прехвърлителите и срещу задължението за бъдеща издръжка и гледане, както и че Г. М. И. и Й. Т. И. прехвърлили, освен на ответниците Р. и М. Г., още и на сина М. Г. М., с договор от 2006 г., гараж, също срещу задължение за издръжка и гледане.
Първоинстанционният съд приел, че ищецът Г. И. е заявил в съдебно заседание, че прехвърлянето на имотите по двата процесни договора не е било срещу престация за издръжка и гледане и, поради това, намерил, че те са симулативни, поради което отхвърлил иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Въззивната инстанция приела, че фактическо твърдение за привидност на престацията за даване на издръжка и гледане не било въведено от страните в процеса нито в първата, нито във втора инстанция. Освен това, ищецът Г. И. и ответникът Р. М. били страни по сделките и пред нотариус направили изявления, че имотите се прехвърлят срещу задължение за издръжка и гледане, поради което изявлението не можело да се оспорва от тях – по арг. от чл. 165, ал. 2 ГПК.
Относно допустимостта съдът да преценява симулативност на договорите за издръжка и гледане е от значение коя от страните и как е въвела фактическите твърдения за симулация.
При редовна искова молба, ако сам ищецът направи признание на факт, то съдът следва да го цени наред с другите доказателства по делото съгласно чл. 175 ГПК. По иск за разваляне на договор поради неизпълнение съдът следва да установи, че между страните е налице облигационна връзка от вида на твърдяната в исковата молба, съответно какви са насрещните права и задължение на съконтрахентите, те изпълнили ли са ги. Следователно признанието на ищеца, че договорът с насрещната страна е различен от този, който желае да бъде развален, съответно правата и задълженията на съконтрахентите по прикритото облигационно правоотношение са други, е от значение за основателността на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Ответникът също може да възрази, че договорът е симулативен, но е допустимо да въведе фактически твърдения за това в срока за отговора на исковата молба.
Неправилно въззивният съд е обусловил допустимостта на твърденията за симулация на страните по делото с това дали те са и страни по договора, оформен в нотариален акт и с нормата на чл. 165, ал. 2 ГПК. Последната има отношение към доказването на подобно твърдение и то, с оглед допустимостта на свидетелски показания.
Правилно обаче съдът е приел, че за ответниците по иска е преклудирано правото да въвеждат фактически твърдения, че алеаторните договори, чието разваляне е предмет на иска, прикриват други правоотношения. Не е налице и въвеждане само на правен довод за симулативност при вече надлежно включени в предмета на спора фактически твърдения. Ответниците са страни по договорите и не могат да се ползват от чл. 147, ал. 1 ГПК, твърдейки, че едва с обясненията на ищеца са им станали известни определени факти относно наличие на договори, прикрити чрез алеаторните. Освен всичко изложено, не е налице и признание от страна на ищеца, че е прехвърлил имотите не срещу уговорени грижи и издръжка, а на друго основание. Разясненията, свързани с отношенията с другия син и снахите, не сочат на подобно заключение, а ползваните от страната правни понятия следва да се оценяват с оглед нейната правна култура и житейски разбирания. Това, че прехвърлителите искали да „дадат” и на двамата сина, не значи, че не са се уговорили с тях да получат грижи и издръжка.
В заключение, правилно въззивният съд е намерил, че договорите, с които последователно ищецът и съпругата му прехвърлили на ответниците свои имоти, са срещу насрещно задължение за издръжка и гледане. Както стана ясно и от дадения по-горе отговор, без значение е, че единият имот е прехвърлен и срещу вече получени грижи и издръжка, същественото е дали неделимото алеаторно задължение за времето след това е било ежедневно, пълно и точно престирано. По делото няма доказателства, а и сами ответниците не твърдят, че престацията е изцяло и точно престирана от друг съдлъжник, така че в случая е без значение наличието на алеаторен договор, сключен с трето лице.
Пред настоящата инстанция не стои въпросът за изпълнението на ответниците по договорите – установена е, че не след смъртта на Й. И., те не престират уговорените грижа и издръжка спрямо Г. М. И., включително и в хода на съдебния спор.
В заключение въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Касаторите следва да заплатят на насрещната страна сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски – платено адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 27/05.03.2013 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 597/2013 г., в частта, с която са уважени субективно съединените искове с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявени от Г. М. И. против Р. Г. М. и М. П. М..
ОСЪЖДА Р. Г. М. и М. П. М. да заплатят на Г. М. И. сумата в размер на 500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. ГПК , направени в производството пред Върховен касационен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: