1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№160
С., 15.04.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 2329 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Касационното производство е образувано по жалба на И. Л. К., чрез пълномощника му адвокат И. В., против решение № 529 от 15.11.2012 г., постановено по гр.д. № 850 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е потвърдено решение № 417 от 6.07.2012 г. по гр.д. № 15/2011 г. на Районен съд-Пещера в частта за отхвърляне на направеното от И. Л. К. възражение за задържане на бунгало № 2 /Ц. чарк/, разположено в УПИ * в кв.* в курортен комплекс „Язовир Б.”-зона „А” върху общинска частна собственост, с площ от * кв.м. до заплащане на подобрения в размер на 31 630 лв.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], представлявано от пълномощника си адвокат П. Х., е подал писмен отговор, в който поддържа, че въззивното решение не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК, евентуално – че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира възстановяване на направените разноски.
Касационната жалба е допустима с оглед размера на вземането /31 630 лв./ за което е заявено правото на задържане, в която част се атакува въззивното решение.
С първоинстанционното решение е уважен предявения от [фирма], [населено място] против И. Л. К. иск за прогласяване нищожността на сключения между тях договор за покупко-продажба на бунгало № 2 /Ц. чарк/, разположено в УПИ * в кв.* в курортен комплекс „Язовир Б.”-зона „А” върху общинска частна собственост, с площ от * кв.м. и е отхвърлено направеното от И. Л. К. възражение за задържане на бунгалото до заплащане на подобренията в размер на 31 360 лв. И. К. е атакувал въззивното решение в частта, с която е отхвърлено възражението му за задържане с довод за недопустимост, тъй като такова възражение може да се упражни единствено срещу иск за предаване/връщане/ на съответната вещ, какъвто няма предявен, поради което възражението за задържане е лишено от правен интерес като средство за защита по заявен иск по чл.26 от ЗЗД. В жалбата за първи път се заявява, че страна оттегля възражението си за задържане на имота. Евентуално се поддържа, че ако съдът приеме да разгледа възражението, то следва да приеме, че е основателно предвид установеното извършване на подобрения в процесния имот и наличието на основание за задържане предвид разпоредбите на чл.72, респективно чл.74 от Закона за собствеността, а не с разпоредбата на чл.91 от ЗЗД.
В. съд е приел за неоснователен довода, че е недопустимо упражняване на право на задържане в производство по прогласяване нищожността на договор за вещта, като е изложил съображения, че правото на задържане е субективно, обезпечително право, което всеки добросъвестен владелец може да упражни във всеки исков процес, като целта която се преследва с него е да запази държането на една чужда вещ докато не бъде удовлетворено едно негово вземане, примерно заплащане на подобренията или необходими разноски. Няма пречка правото на задържане да бъде предявено и в производство по претенция за прогласяване на нищожност на придобивното основание-продажбата доколкото, при прогласяване нищожността на договора за продажба се следва връщане на насрещните престации-цената, респективно връщане на вещта. Купувачът по нищожна сделка, в случаите когато има качеството на добросъвестен владелец или е приравнен на такъв има интерес да упражни правото си на задържане докато му бъдат заплатени подобренията. Това право се упражнява срещу собственика-длъжник и гарантира на добросъвестния владелец-кредитор при изплащане на дължимото му обезщетение, да се удовлетвори предпочтително от стойността на имота при условията на чл.136 т.4 от ЗЗД.
На второ място са изложени съображения, че правото на задържане има акцесорен характер и то съществува само и доколкото съществува право на вземане на подобренията или за необходимите разноски, като в случая с отговора си по чл.131 от ГПК ответникът И. К. е заявил пред съда, че упражнява само правото си на задържане предявено под формата на възражение. Същинско възражение за присъждане стойността на направените подобрения няма заявено и прието от съда, не е поставено за разглеждане като предмет на спора при излагане на доклада по реда на чл.146 ал.1 т.2 от ГПК, не е поддържано в хода на производството от ответника, нито е предявено под формата на насрещен иск и по такова възражение за присъждане на подобрения първоинстнационният съд не се е и произнесъл с нарочен диспозитив. Възражението за подобрения и възражението за признаване право на задържане са две отделни възражения, всяко характеризиращо се със самостоятелен фактически състав и основания. Между тях съществува връзка, но основното и водещото е възражението за подобрения. След като в процеса няма заявено под формата на възражение вземане за подобрения, респективно съдът не се е занимавал по съществото му, нито го е признал и е присъдил стойността на подобренията, и след като липсват данни в друг отделен процес да е уважена претенция за подобрения в процесния имот на същия владелец, то правилно е отхвърлено възражението за признаване право на задържане на бунгало №*, защото в крайна сметка няма конкретно съдебно признато вземане за подобрения на владелеца, което да бъде обезпечено чрез признаване правото на задържане на имота, в който тези подобрения са направени.
По отношение на довода, че се оттегля възражението за признаване право на задържане, което се прави за първи път пред въззивната инстанция, и предвид заявеното несъгласие от противната страна с такова оттегляне, то следва да се приеме, че оттеглянето не може да бъде прието и признато от съда дотолкова, доколкото по аргумент от разпоредбата на чл.236 изр.І-во от ГПК, такова оттегляне без съгласието на ответника не може да стане предвид етапа на развитие на който се намира процеса. Затова съдът дължи произнасяне по същество по това възражение, което правилно е било отхвърлено.
К. поставя въпросите: 1. допустимо ли е оттегляне на възражение за упражняване на право на задържане, направено от ответника пред въззивната инстанция, без съгласие на ищеца или оттеглянето на възражението се подчиняван на правилата на чл.232 ГПК;
2. налице ли е правен интерес от предявяване на възражение за право на задържане като средство за защита срещу установителен иск за нищожност на сделка.
По поставените въпроси липсва пряко законодателно разрешение, както и трайна или задължителна практика на ВКС /сочените в отговора на касационната жалба съдебни актове не касаят случай на оттеглено възражение за право на задържане/, поради което е налице соченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 529 от 15.11.2012 г., постановено по гр.д. № 850 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Пазарджик.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът И. Л. К. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство по жалбата на неизпълнилия указанията касатор ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: