ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 162
София, 09.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети декември две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5367/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от В. Б. П., чрез процесуален представител адв. К. Г. срещу решение № 209/ 08.06.2015 г. по гр. д. № 919/ 2014 г. на Окръжен съд-София, ІІ въззивен състав.
Ответникът по касационната жалба А. Д. М. в писмен отговор, подаден чрез адв.Д. Станев я оспорва.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие , в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е отменено решение № 82/12.06.2014 г. по гр.д. № 416/ 2013 г. на Районен съд- Елин Пелин в частта, с която предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата 24 900 лв. и искът с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 13 400 лв. са отхвърлени и вместо това е постановено осъждане на ответницата- касатор в настоящото производство, да заплати на ищеца сумата 24 900 лв.,представляваща частичен иск по вземане в общ размер 50 000 лв., преведена на 12.02.2008 г. по посочена банкова сметка с титуляр касаторката , при начална липса на основание и сумата 13 400 лв.,представляваща частичен иск от вземане в размер на 14 400 лв., обезщетение за забава в плащането на главницата за периода 22.02.2008 г.-08.02.2013 г. В останалата част, с която искът за заплащане на законната лихва върху сумата 25 100 лв. за периода от 09.03.2009 г. до окончателното плащане е отхвърлен решението е обезсилено и производството е прекратено.В тази част въззивното решение като необжалвано е влязло в сила. Присъдени са разноски. Въззивният съд е посочил, че касаторката е оспорила предявените искове с твърдения, че процесната преведена по личната й сметка в „У. Б.“-АД сума не е получена без основание , а вместо изтеглени от ищеца от личната й сметка в Банка на К. суми от 10 000 евро и 30 000 евро през 2006 г. и 2008 г. и в изпълнение на уговорката им да й ги върне.Тези суми били предоставени от майка й за образованието на дъщеря й в чужбина. Касаторката предоставила на ищеца достъп до сметката й ,тъй като говорел английски език и можел да й помага при извършване на операциите. Въззивният съд е приел, че по съвместна депозитна сметка на страните, по която и двамата са били титуляри, в Банка на К. са осъществени следните операции: на 22.09.2006 г. са внесени 1000 евро от касаторката, на 06.08.2007 г. са внесени и изтеглени същия ден 40 000 евро от ищеца, на 21.11.2007 г. са внесени и изтеглени същия ден от ищеца 10 000 евро, на 31.01.2008 г. са внесени 30 519,35 евро и са изтеглени същия ден 30 000 евро от ищеца, на 11.02.2008 г. са изтеглени 1 523,18 евро и сметката е останала без парични средства в нея.По сметка на касаторката в „У. Б.“-АД на 12.08.2008 г. ищецът е превел сумата 50 000 лв. С нотариална покана, получена на 19.02.2008 г. от служител в [община] , изпратена от ищеца до касаторката, той е поискал да му върне сумата, внесена за оказване на съдействие от в качеството й на зам.кмет. Въззивният съд е направил извод, че поканата е връчена на касаторката, тъй като с влязло в сила решение по гр.д.№1258/2012 г. на Апелативен съд-София тя е осъдена да заплати на ищеца по предявен частичен иск с правно основание чл.86 ЗЗД сумата 1000 лв.,считано от 22.02.2008 г. По предходния спор е било прието, че нотариалната покана й е връчена на посочената дата и от тогава тя е в забава на задължението си да върне цялата получена без основание сума от 50 000 лв. Въззивният съд е приел, че не е доказано възражението на касаторката сумата да е получена с оглед връщане на изтеглените от ищеца от общата им сметка 40 000 евро, за които твърди, че са лично нейни. С влязло в сила решение по посоченото предходно дело касаторката е осъдена да заплати на ищеца сумата 25 100 лв., представляваща частичен иск от главница в размер на сумата 50 000 лв. с правно основание на иска чл. 55 ал.1 ЗЗД и сумата 1000 лв., представляваща част от обезщетение за забава за периода 22.02.2008 г.-09.03.2009 г. Искът е бил основан на обстоятелството за извършен банков превод на 12.02.2008 г. от ищеца по сметка на ответницата с цел „управление на средства“ и на обстоятелството за връчена нотариална покана на 19.02.2008 г. за връщане на така преведената сума. Поради неподаване на отговор на исковата молба и незаявяване на основание за получаване на сумата за касаторката са настъпили последиците на чл.133 ГПК. Прието е ,че не е налице основание за получаване на преведената сума. Въззивният съд е направил извод, че страните са обвързани със силата на пресъдено нещо на това решение за този правопораждащ факт и че не може в настоящия спор да се доказва наличие на основание за получаване на сумата.Освен това е направил извод, че от доказателствата по делото не е установено внесените от ищеца 40 000 евро по общата им банкова сметка да са били нейна лична собственост. Не е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, тъй като не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства, от процесуалното и извънпроцесуално поведение на касаторката, от обстоятелството ,че сумата 40 000 евро е внесена от ищеца, макар тя да е присъствала, че е внесла самостоятелно сумата 1000 евро и следователно може да се справя сама с извършването на операции по сметката,че не е предприела действия за възстановяване на разликата от 50 000 лв. до 40 000 евро. Направил е обобщаващ извод,че не е съществувало основание за извършване на банковия превод от ищеца в полза на касаторката, а така също, че е основателен и предявеният акцесорен иск за обезщетение за забавено плащане в периода 22.02.2008 г.-08.02.2013 г.
В касационната жалба се излага довод за недопустимост на обжалваното решение,поради произнасяне на съда по непредявени искове, тъй като главният иск ,според твърденията,съдържащи се в исковата молба, е за задържане без основание, а не за начална липса на основание.
ВКС дължи произнасяне по оплакване за недопустимост на обжалваното съдебно решение и когато не са обосновани предпоставките за допустимост на касационно обжалване, според разрешенията в ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК- т.1.Твърденията на касаторката не могат да бъдат споделени.Обстоятелствата, на които е основан предявеният от ищеца иск се съдържат в искова молба вх.№717/26.06.2013 г. и в допълнителна молба от 04.10.2013 г. С разпореждане на съда от 23.08.2013 г. първоначалната искова молба е била оставена без движение с указания да изложи подробни факти и обстоятелства, поради които счита, че е превел исковата сума от 24 900 лв. по сметка на касаторката- без основание, с оглед неосъществено основание или отпаднало основание.В изпълнение на указанията ищецът е посочил в допълнителната молба, че сумата е получена без основание.Изложил е и други обстоятелства във връзка с първото водено дело. Преписи от молбите са връчени на касаторката и по всяка от тях тя е подала отговор.При изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК изложеното в тези молби е съобразено и предявеният иск е квалифициран по чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД, а касаторката е заявила,че няма възражения по него.Поради това не може да се приеме,че въззивният съд се е произнесъл по иск, основаващ се на обстоятелства, различни от твърдяните от ищеца.
С оглед допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в изложението,инкорпорирано в касационната жалба, касаторката поставя въпроси, които въпреки различните формулировки са варианти на един и същ въпрос:
-може ли да се приеме идентичност на основание на два иска, формулирани като частични по чл.55 ЗЗД, като в единия вземането се претендира като част от 50 000 лв. платени без основание, а в другия вземането се претендира като част от същите 50 000 лв., но вече твърдени като задържани без основание.Въпросът произтича от становището на касаторката за произнасяне на въззивния съд по непредявен иск и с оглед различна хипотеза от тази, която е разгледана. Поради това той не е обуславящ правните изводи на въззивния съд.
Поставя се и допълващо питане налице ли е изменение на иска доколкото с исковата молба ищецът претендира задържане, а с допълнителна молба навежда новото твърдение за получаването на сумата без основание. Намира, че се касае за два различни правопораждащи фактически състава, поради което не може да се приеме идентичност на двата спора, както и че преминаването от едни фактически твърдения към други следва да стане в процедура по чл.214 ГПК.Отново трябва да се посочи,че така формулираният въпрос произтича от становище на касаторката за различие на претенциите, респективно на правнорелевантните факти.С втората молба е направено уточнение на съдържащите се в исковата молба обстоятелства, а не изменение и по нея касаторката имала възможност да изрази становище и да се защитава.
-при разглеждане на претенция,значима към разпоредбата на чл.55 ЗЗД и формирано твърдение, че платената сума се задържа без основание, въвеждането едва в хода на процеса на ново фактическо твърдение, че сумата е платена без основание представлява ли изменение на иска по чл.214 ГПК и дължи ли се преценка за уместност на такова изменение. Намира, че се касае за нови факти и ново основание , които предопределят различна насока на защитата на ответника. Както вече беше казано, касаторката е разполагала с процесуалната възможност да се защитава по твърдените според нея нови факти. Посочва, че възражението за липса на идентичност на основанието не е обсъдено от въззивния съд, няма мотиви по него, което представлява процесуално нарушение. Посочва също така, че е налице необоснованост на изводите на въззивния съд, който не е обсъдил, че в преводното нареждане от ищеца е посочено основанието управление на средства, че не е обсъдено и изявлението на ищеца в съдебно заседание пред ВКС, в което той твърди наличието на основание. Касаторката се позовова на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с приетото в решение по гр.д. № 905/2009 г., ІІ г.о. и решение по гр.д.№780/2009 г., ІV г.о., според които съдът има задължение да основе решението си върху установени по делото доказателства и когато фактите сочат договорно правоотношение съдът следва да го квалифицира като такова. Необсъждането на възражения , доказателства, обяснения на страните представлява основание за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК, което не е предмет на настоящото производство. То може да бъде разглеждано след селектиране на касационната жалба. К. трябва да прави категорично разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК.
-при формирана сила на пресъдено нещо с предходно решение по частичен иск, игнорира ли се правото на страната да събира и представя пред съда нововъзникнали доказателства и нови твърдения на насрещната страна, които не са били налични и не са могли да бъдат представени и да послужат при предходното решение по частичния иск, ако има такава забрана откъде се извежда същата и как това се съотнася с разпоредбата на чл.10 ГПК, прогласяваща принципа за истинност. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че касаторката не може да доказва наличие на основание за получаване на сумата, след като в исковата молба не се съдържа подобно твърдение. Намира, че решението противоречи на приетото в решение по гр.д.№716/2010 г., І т.о., според което формираната сила на пресъдено нещо с предходното решение по частичен иск не се разпростира върху останалия размер на вземането, предмет на друго производство, а установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо.Отново трябва да се посочи,че въпросът е формулиран с оглед становището на касаторката, че искът е уважен на непредявено основание, а не с оглед извършените от съда процесуални действия и формирани мотиви. Не се оправдава и оплакването,че решението противоречи на цитираното решение на ВКС, напротив разрешенията съдържащи се в него са съобразени от въззивния съд.Освен това трябва да се посочи и че не може да се поддържат едновременно допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, тъй като предпоставките за обосноваването им взаимно се изключват.
По нататък касаторката поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по направените с отговора фактически твърдения, не е обсъдил посоченото в преводното нареждане основание, отказа на ищеца от нотариалната покана, представените писмени доказателства и не е обсъдил гласните доказателства във връзка с тях.Относно анализа на събраните по делото доказателства счита,че процесуалните действия на въззивния съд противоречат на приетото в решения на ВКС по гр.д.№5845/2007 г., ІІ г.о. , гр.д.№850/2011 г.,ІІ г.о. и по гр.д.№3495/1982 г, ІІ г.о. Според разрешенията в цитираното ТР поставеният от касатора правен въпрос не трябва да е свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства. В случая не е формулиран и правен въпрос, а е направено оплакване за допуснати процесуални нарушения, което не може да бъде обсъждано в настоящото производство.
В заключение касаторката изтъква, че въззивният съд не се е произнесъл и по направените с отговора на исковата молба възражения за прихващане и изтекла погасителна давност относно претендираната мораторна лихва. ВКС, съгласно постановките в цитираното ТР счита за необходимо да конкретизира и уточни този въпрос, като той придобие следния вид:
-длъжен ли е въззивният съд, когато отменя първоинстанционно решение, с което предявеният иск е отхвърлен, да се произнесе относно направените с отговора на исковата молба възражение за прихващане и възражение за изтекла погасителна давност.
Касаторката изтъква, че като не се е произнесъл по тези възражения, въззивният съд е нарушил постановката, приета с решение по гр.д. №7175/ 2013 г., ІV г.о., според което когато въззивният съд отменя първоинстанционно решение дължи произнасяне с диспозитив по всички разглеждани искове и възраженията за прихващане. Следва решението да бъде допуснато до касационен контрол по така поставения въпрос в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209/ 08.06.2015 г. по гр. д. № 919/ 2014 г. на Окръжен съд-София, ІІ въззивен състав, в обжалваната част, с която е отменено решението на първоинстанционния съд и В. Б. П. е осъдена да заплати на А. Д. М. сумата 24 900 лв.,представляваща частичен иск, с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД и сумата 13 400 лв., представляваща частичен иск, с правно основание чл. 86 ЗЗД и са присъдени разноски.
УКАЗВА на В. Б. П. да заплати по сметка на ВКС сумата 268 лв. държавна такса и да представи писмен документ за това, в едноседмичен срок от получаване на съобщението с предупреждение, че при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната и производството по делото-прекратено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: