Р Е Ш Е Н И Е
№ 163
София, 26.05. 2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при участието на секретаря Б.Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева
гр.д. № 1255 по описа за 2008г. и въз основа на данните по делото и закона приема следното:
Производството е по чл.218е ал.1 във вр. с чл.218а ал.1 б. „а” от ГПК /отм./ във вр. с пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационните жалби на А. А. А. и Д. А. А., и двамата от с. Б., област Л. , срещу въззивните основно и допълнително решения на Ловешкия окръжен съд от 28.ІХ.2007г. и от 26.V.2009г. по гр.д. № 92/2007г.
Ответницата по касационните жалби Н. И. Н. от гр. Т. е заявила становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че касационните жалби са допустими, но разгледани по същество – неоснователни, съображенията за което са следните:
С атакуваните решения Ловешкият окръжен съд по въззивна жалба само на ищцата Н е отменил решението на Тетевенския РС от 28. ХІІ.2006г. по гр.д. № 130/2006г. в отхвърлителните му части по исковете срещу А. и Д. А. по чл.108 от ЗС за разликата над 252 кв.м от УПИ Х-54 кв.8 с. Б. и по исковете по чл.59 от ЗЗД за сумата 1729.52лв., в уважителната част по насрещния установителен иск на А. срещу Н. за разликата над 252 кв.м от посочения УПИ и в частта за отмяна на нот.акт № 85/1996г. и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по отношение на А. и Д. А. , че Н. е собственик на УПИ Х-54 кв.8 с площ 408 кв.м, очертан по вариант първи на скица на вещо лице, неразделна част от решението, осъдил е А. да предадат на Н. този имот, признал е за установено по отношение на Н. , че А. е собственик по покупка на дворно място с площ 252 кв.м, съставляващо част от УПИ Х-54 кв.8, очертана по вариант първи на скицата, отхвърлил е насрещния установителен иск на А. срещу Н. за разликата над 252 кв.м от посочения УПИ до пълния предявен размер, оставил е в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по ревандикационния иск за 252 кв.м от УПИ Х.54 и в уважителната му част по насрещния установителен иск за собственост на А. срещу Н. относно построената в този УПИ къща и е отменил нот.акт № 85/1996г. на Н. относно частта с площ 252 кв.м. Във въззивното решение няма произнасяне по исковете по чл.59 от ЗЗД след частичната отмяна на първоинстанционното решение в тази му отхвърлителна част, но не е направено и искане от страна на Н. за допълване. При това положение висящ пред касационната инстанция е спорът по ревандикационния иск срещу А. относно УПИ Х-54 за разликата над 252 кв.м до 660 кв.м и спорът по насрещния установителен иск за собственост относно същия УПИ за разликата над 252 кв.м до пълния предявен размер.
За да постанови решението в посочените части, въззивният съд е приел, че собствеността върху процесния имот правилно е била възстановена на н-ци И. М. , в т.ч. ищцата Н/на която имотът е поставен в дял при последваща възстановяването делба/, по реда на ЗСПЗЗ. Прието е в тази връзка, че по силата на чл.10 ал.13 от ЗСПЗЗ А. не може да запази собствеността върху процесния имот, тъй като с нот.акт № 20/1966г. той /преди брака му с Д. А. / го е закупил от ТКЗС, построената в него през 1968г. жилищна сграда е без строителни книжа и тъй като позоваването на изтекла придобивна давност е неоснователно с оглед посочената разпоредба. Взето е предвид, обаче, и изявлението на пълномощника на Н. “жилищната сграда на ответниците да бъде запазена”. С оглед на това е направен извод, че А. е собственик на 252 кв.м от процесния УПИ по вариант първи на скицата към заключението на вещото лице, които представляват необходимата за обслужване на сградата прилежаща й площ, определена съобразно чл.19 ал.1 от ЗУТ при спазване на минималните размери за лице и повърхност за урегулиране на поземлен имот, а Н. е собственик на останалите 408 кв.м, които А. владеят без основание. Вариант първи е по-подходящ с оглед съществуващата денивелация на терена с около 1.20 – 1.30 м от улицата към двора, както и за разположението на външна временна тоалетна.
В касационната жалба срещу основното въззивно решение са изложени съображения за частична недопустимост, за необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.218б ал.1 б. “б” и „в” от ГПК /отм./. Твърди се, че е уважен иск, който дори не е предявен, тъй като в петитума не е посочен конкретният имот, собствеността върху който се иска да бъде призната, а това следва да се подразбира от първоначалното изложение в исковата молба. Изложени са съображения, че в случая не са били налице условията за реституиране на имота поради закупуването му от А. , застрояването му с жилищна сграда, включването му в строителните граници и урегулирането му, загубването на земеделското му предназначение и владението му от касаторите повече от 40 години като свой. Размерите на УПИ Х-54 отговарят на определената в ЗУТ необходима прилежаща площ. С оглед стръмния терен спомагателните постройки към жилището не могат да се разположат в минимално изискуемата се прилежаща площ, определена с допълнителното заключение.
В касационната жалба срещу допълнителното решение се сочи, че не е била налице явна фактическа грешка, тъй като непостановяване на диспозитив, въпреки изложени съображения в мотивиращата му част, е процесуално нарушение, а не фактическа грешка. В диспозитива липсва уточнение на квадратурата, представляваща разликата над 252 кв.м, и къде в диспозитив на решение може и скица на вещо лице да бъде негово съдържание. Изложени са отново, както и нови, оплаквания срещу основното въззивно решение, като последните не може да бъдат подлагани на касационна проверка поради релевирането им извън преклузивния срок.
Иска се отмяна на решението в атакуваните му части и отхвърляне изцяло на ревандикационните искове и уважаване изцяло на установителния иск. Претендират се и разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, като прецени релевираните в касационните жалби оплаквания във връзка с данните по делото, намира, че атакуваните решения са валидни, допустими и правилни.
Неоснователно е оплакването за недопустимост на въззивното решение. В исковата молба ясно и в достатъчна степен са посочени обстоятелствата, на които са основани претенциите на Н. , включително и чрез индивидуализиране на процесния имот, както ясно е посочен и петитумът. Начинът на редактиране на исковата молба на Н. не е възпрепятствал правилното определяне от страните и съда на спорния предмет, какъвто извод се налага и от обстоятелството, че възражение за обратното касаторите релевират за първи път с касационната си жалба.
Неоснователни са оплакванията относно изводите на въззивния съд във връзка с реституцията по ЗСПЗЗ на процесния имот. В пълно съответствие с разпоредбите на чл.10 ал.7 и ал.13 от ЗСПЗЗ и със съдебната практика въззивният съд е приел, че не е пречка за възстановяването на собствеността върху имота на н-ци на И. М. продажбата му през 1966г. от ТКЗС на А. А. и застрояването му с жилищна сграда без наличието на предвидените в закона строителни книжа. Възстановяване в случая не би могло да бъде осъществено само ако сградата бе построена при спазване на всички нормативни изисквания, липсата на каквото по делото е несъмнено установена. Без значение в тази връзка са включването на имота в строителните граници на населеното място, урегулирането му и загубването на земеделското му предназначение – тези обстоятелства не са пречка за реституцията по ЗСПЗЗ. Не е такава пречка и евентуалната невъзможност за застрояване в определената необходима прилежаща площ на спомагателни постройки към жилищната сграда с оглед незадължителността на допълващото застрояване.
Законосъобразен е и изводът за неоснователност на възражението на А. за придобиване на имота по давност. Това следва от изричните разпоредби на чл.10 ал.13 изр.2 от ЗСПЗЗ, според която приобретателите на имоти по сключени с ТКЗС, ДЗС или с други държавни или общински органи договори не могат да се позовават на придобивна давност, и на чл.5 ал.2 от ЗВСОНИ, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на разпоредбата в сила – ноември 1997г. В тази връзка следва да се отбележи, че ревандикационния иск срещу касаторите е предявен на 06.ІІ.2006г., а установителния – на 13.ІV.2006г., т.е. преди изтичането на предвидения в чл.79 ал.1 от ЗС 10 годишен срок на придобивна давност.
Законосъобразно е и допълнителното решение на въззивния съд. Налице е била явна фактическа грешка в основното решение, изразяваща се в липсата на произнасяне в диспозитива, въпреки мотивите в този смисъл, по установителния иск на А. за разликата над 252 кв.м до пълния предявен размер, както и по претенцията за частична отмяна на нот.акт. Не е неясно решението относно размера на отхвърлената част по установителния иск с оглед единството на мотивите и диспозитива му. А за пълна яснота на произнасянето на съда по съществото на спора няма пречка скица към експертно заключение да се обяви като неразделна част от решението.
Изложените съображения налагат извод, че атакуваните решения не страдат от релевираните в касационните жалби пороци, поради което и на основание чл.218ж ал.1 изр.2 от ГПК /отм./ те следва да бъдат оставени в сила.
С оглед изходът на спора пред настоящана инстанция и на основание чл.64 от ГПК /отм./ на касаторите не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решението на Ловешкия окръжен съд, граждански състав, № 198 от 28.ІХ.2007г. в обжалваните му части, както и допълнителното решение № 136 от 26.V.2009г., постановени по гр.д. № 92/2007г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: