О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
[населено място], 20.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1130 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от изпълнителния директор Н. Й., чрез пълномощника адв.Д. П. срещу решение № 2208/ 13.11.2015г. по т.д. № 403/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6-ти състав в частта, с която е отменено решение № 1220/04.07.2012г. по т.д. № 2022/2008г. на СГС, ТО, VI-5 състав в частта за разликата над 178 012,71 лв. до пълния размер от 2 365 847,17 лв. и в частта за разноските за разликата над 7 255,96лв. до уважения размер от 96 433,89лв. и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от касатора срещу [фирма] иск, че ищецът не дължи на ответника сумата по изпълнителния лист от 14.11.2001г., издаден по гр.д. № 05884/2001г. на СРС, ГО, 71 състав за разликата над 178 012,71 лв. до пълния предявен размер от 2 365 847,17лв.
Касаторът поддържат, че въззивното решение е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] с писмения си отговор оспорва основателността на същата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните по спора са били сключени два договора за доставка на топлинна енергия. Твърденията на ищеца по отрицателния установителен иск по чл.254 ГПК /отм./ са били, че не дължи посочената по издадения на несъдебно изпълнително основание изпълнителен лист сума, поради неползване от [фирма] на топлинната енергия в обем, посочен от [фирма] и че вземанията на ответника по иска са били погасени по давност. САС е намерил за безспорно обстоятелството, че ответникът е доставял на касатора топлинна енергия за процесния период, която му е била необходима за извършване на неговата основна дейност. Обсъдени са подписани между страните две споразумения от 29.02.2000г. и от 14.12.2001г., с които касаторът е признал, че дължи на топлофикационното дружество неизплатени суми за доставена топлоенергия и лихви за забава. Според въззивната инстанция в последното споразумение е било обективирано признание на кредитора за дължимост към 10.09.2001г. /деня на подаване на молбата за образуване на изпълнително дело въз основа на процесния изпълнителен лист/ на сумата от 2 187 834,46 лв. – сбор между цена на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м. февруари 1998г. – м.юли 2000г. и на лихвата за забава по чл.86 ЗЗД върху главницата. САС е приел, че разликата между размера на признатата със споразумението от 2001г. сума и размера на сумата по изпълнителния лист, е поради зачетено от кредитора заплащане от длъжника на сумата от 178 012,71лв. в периода между датата на подаване на молбата по чл.237 ГПК /отм./ и датата на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело въз основа на издадения на несъдебно изпълнително основание изпълнителен лист . Съдът е намерил за неоснователно възражението на касатора за погасяване по давност на вземането. Приел е, че уговорените по процесните договори задължения на касатора представляват „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност. След обсъждане на споразумението от 14.12.2001г., като обективиращо признание на длъжника, което признание прекъсва давността за неплатените и просрочени задължения по отделните вноски по договорите и на приетия със споразумението погасителен план, апелативният съд е счел, че съобразно падежа на последната вноска – 30.12.2004г., моментът на погасяване на вземането на ответника по давност би бил 30.12.2007г., ако давността не е била прекъсната в някоя от хипотезите на чл.116 ЗЗД. Според САС релевантни за прекъсване на давността са извършените във времето по изпълнителното дело поредица от изпълнителни действия, а именно: посочването от взискателя като способ за принудително събиране на вземането налагането на запори върху банкови сметки на длъжника, за налагането на запор върху два броя МПС и осъществения от ЧСИ на опис на пет недвижими имота на длъжника. Съдът е заключил, че погасителната давност е била прекъсвана общо шест пъти и след прекъсването й е започвал да тече нов тригодишен давностен срок, който към деня на завеждане на иска по чл.254 ГПК /отм./ – 14.10.2008г. не е бил изтекъл. Поради изложеното САС е приел, че искът се явява основателен за сумата от 178 012,71лв., която не се дължи от касатора и неоснователен за разликата над нея до пълния предявен размер от 2 365 847,17 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Недопустимо ли е съдебно решение, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск?; 2/Какъв е срокът по чл.330, ал.1,б.“д“ ГПК /отм./ – преклузивен или давностен? Изпълнителното производство може ли да бъде възобновено или да бъде образувано ново производство, преди да бъде отменено постановлението за прекратяването му от съда?; 3/ При издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание кога се прекъсва давността?; 4/ Може ли въззивния съд сам да си отмени определението по чл.267 ГПК, постановено в закрито заседание, без да са налице нови обстоятелства или нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 , т.1 ГПК или нововъзникнали обстоятелства по смисъла на чл.266, ал.2, т.2 ГПК , нито нови твърдения от страните?; 5/ Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила от страна на съда непълното обсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност?; 6/ Какво трябва да е признанието на едно задължение – волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора или е достатъчно общо признание, че има дължими суми?; 7/ При липсата на първичен счетоводен документ за дължимост на сумите, липсата на каквито и да е показания на контролно-измервателните прибори за доставена топлинна енергия, липса и на двустранни протоколи за дължимите суми, които са били необходими, съгласно договора за доставка на топлинна енергия, може ли съдът да приеме, че са налице дължими суми?
Въпросите са въведени от касатора при посочени допълнителни основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както следва : по първи въпрос – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на даденото в обжалвания акт разрешение с това, което е обективирано в задължителната практика на ВКС с решения по чл.290 ГПК, а именно: Решение № 249/23.07.2010г. по гр.д. № 92/2009г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 77/08.03.2011г. по гр.д. № 127/2010г. на ВКС, IV гр.о. ; по втори и трети въпрос – по осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с позоваване на постоянната практика на ВКС без конкретизация; по четвърти, шести и седми въпрос – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по пети въпрос – по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предвид задължителната практика на ВКС, обективирана в: Решение № 159/15.03.2010г. по гр.д. № 1654/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 1815/15.02.2011г. по гр.д. № 1713/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 346/30.12.2011г. по гр.д. № 810/2010г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 609/15.01.2009г. по т.д. № 323/2008г. на ВКС, I т.о.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първи въпрос не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Не обуславя и основание за служебно допускане от касационната инстанция на въззивното решение до касационен контрол с оглед проверка на неговата евентуална недопустимост. САС е разгледал предявен иск по чл.254 ГПК /отм./ и изрично е посочил, че предмет на произнасянето му е дали се дължи сумата по издадения на несъдебно изпълнително основание изпълнителен лист. Обсъждането на споразумението от 14.12.2001г. е в качеството на последното като събрано по делото доказателство и с оглед обективираните в него изявления на страните, които въззивната инстанция е приела за релевантни за спора.
Втори въпрос също не обосновава наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е обсъждал извършваните във времето изпълнителни действия и искания на взискателя за предприемането им от момента на образуване на изпълнителното производство по изп.д. № 3228/2001г., II отделение, 2 участък на на СИС при СРС и след това след преобразуването му по изп.д. № 20088380400352 на ЧСИ М.Б. като с оглед посочването на датата на всяко едно от тях не е формирал извод за изтичане на двугодишния срок по чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК / отм./. Следователно въпрос на преценка на конкретните факти по спора е дали е изтекъл така посоченият срок, а оттук дали следва да се приложат правните последици, предвидени в цитираната норма, което обсъждане на доказателства не може да се извърши във фазата по селекция на касационната жалба.
Трети въпрос е формулиран общо по отношение на всички възможни хипотези на прекъсване на давността, като контекстът на въвеждането му от касатора е само с оглед молбата по чл.237 ГПК /отм./ и издаването на изпълнителния лист. Следва да се има предвид, че разрешението на въззивната инстанция е в унисон с твърдението на касатора, че давността по отношение на вземането по издаден на осн. чл.237 ГПК /отм./ изпълнителен лист не се прекъсва с подаването на молбата за издаване на изпълнителния лист. Съображенията на САС за прекъсване на давността по чл.116, б. „в“ ЗЗД с предприемането на изброените от него изпълнителни действия в рамките на определен изпълнителен способ и исканията на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ съответстват на задължителната практика по т.10 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната инстанция се е позовала и на направено от длъжника признание на дълга като е отчела и момента на това признание.
По отношение на четвърти въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като определението на въззивния съд по чл.267 ГПК не слага край на делото и съгласно разпоредбата на чл.253 ГПК постановилият го съд сам може да отмени или измени това определение и то не единствено при изменение на обстоятелствата, но и при грешка или пропуск, допуснати при първоначалното произнасяне.
Не е осъществено общото и допълнително основание по пети въпрос, доколкото САС е обсъдил доводите на страните по исковата молба и отговора й, както и по въззивната жалба и отговора й, изложил е съображения по събраните доказателства – подписани договори за доставка на топлинна енергия; допълнителни споразумения; двустранно подписани протоколи; споразумителни протоколи; доказателства за продажба на акции, всички заключения на СГЕ, СТЕ и ССЕ, други писмени доказателства. Оплакванията, които касаторът прави със самата касационна жалба са за необоснованост на въззивното решение поради несъответствие на изводите за доказаност на ползваното количество топлоенергия и дължимата за него цена, както и за дължимостта на лихва за забава с оглед на събраните доказателства. Настоящият състав на ВКС в производството по чл.288 ГПК не може да извършва проверка на констатациите на въззивната инстанция и да прави обсъждане на събраните по делото доказателства.
Шести въпрос относно признанието на иска не обосновава наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви, че длъжникът е направил общо признание, че дължи суми на ответника. С оглед съдържанието на изявлението на касатора решаващият съд е отнесъл същото към индивидуализирано по основание, размер, период вземане с кредитор ответника, идентично с вземането по изпълнителния лист. Действително изявената воля на страната е предмет на тълкуване, но въпрос за приложението на чл.20 ЗЗД касаторът не поставя.
Седми въпрос също има отношение към преценка на конкретни доказателства по делото и дали те обуславят извод за основателност или не на предявения иск. Следователно не са изпълнени изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, за да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение .
Съобразно изхода от спора в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 64 354,50лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор на касационна жалба, на осн. чл.78, ал.3 ГПК във вр. с. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /редакция ДВ бр.28/2014г./.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2208/ 13.11.2015г. по т.д. № 403/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6-ти състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 64 354,50 лв., представляваща заплатено от последното дружество адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: