Решение №17 от 43479 по гр. дело №2632/2632 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 17

София, 14.01. 2019 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1525 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ответниците М. Л. А., Г. Я. А. лично и като ЕТ“Гамаком 2-Галина Атанасова“ и „Силвър Дей Га“ЕООД, представлявано от управителя Г. Я. А. против Решение № 2643 от 18.12.2017г. по в.т.д.№ 2068/2017г. на САС, ТО, 5 състав. С него е отменено решението по т.д.№ 188/2015г. на Софийски окръжен съд, с което искът срещу касаторите е отхвърлен. Постановено е друго за уважаване на иска и по реда на чл.422 ГПК е признато за установено, че М. Л. А., Г. Я. А., ЕТ „Гамаком 2-Галина Атанасова“ и „Силвър Дей-Га“ЕООД, представлявани от Г. А., дължат солидарно на „Юробанк България“АД по договор за банков кредит „Бизнес Овърдрафт“ № 15265 от 28.03.2008г.: сумата 29 409.62лв. – главница за периода 04.12.2013г.-25.03.2014г.; сумата 2 210.32лв. – лихви за периода 21.07.2013г.- 09.12.2013г. и сумата 157.53лв. – такси за периода 10.04.2013г.-25.03.29014г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.03.2014г.
/датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д.№ 223/2014г. на РС Самоков.
Твърдението е, че решението е неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Възразява се срещу законосъобразността на извода на апелативния съд, че връчените на съдлъжниците-касатори писма-покани съставляват уведомления по смисъла на чл.60,ал.2 ЗКИ. Поддържа се, че волеизявлението на банката не съдържа ясно, изрично и недвусмислено позоваване на обстоятелствата по чл.60,ал.2 ЗКИ или на обстоятелствата, посочени в процесния договор за банков кредит, въз основа на които кредитната институция може да упражни правото си да обяви предсрочната изискуемост на кредита; че не е ясно кой кредит банката обявява за предсрочно изискуем, тъй в писмата /поканите – уведомления за обявената предсрочна изискуемост/ са посочени като просрочени задължения по два договора за банков кредит.
Второто възражение е основано на безспорно установения факт, че след издаване на заповедта, един от съдлъжниците е платил доброволно сумата 9 095лв. Касаторите поддържат, че това плащане следва да се приспадне от дължимата главница и лихва. Позовават се на обстоятелството, установено от счетоводната експертиза, че от платената сума, по процесния кредит е отнесена само сумата 1 759.48лв., с която банката е погасила задължение за съдебни разноски. Възразяват, че дължимостта на съдебните разноски не може да се преценява при погасяване на задължението на кредитополучателите, които не дължат такива до присъждането им от съда с влязло в сила решение. Поддържат, че банката без основание е отнесла плащането за погасяване на съдебни разноски, тъй като в договора за кредит, ОУ и анексите няма клауза, която да изключва правилата при изпълнение при множество задължения и последователността на погасяването, уредени в чл.76 ЗЗД. Излагат се правни съображения, че на основание чл.235,ал.2 ГПК във вр. с чл.76,ал.2 ЗЗД, със сумата 1 759.48лв. се погасява задължението за възнаградителна лихва и до този размер претенцията на банката за тази част от възнаградителната лихва е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Оспорва се правилността на извода на САС, че ответниците не са направили своевременно възражение срещу конкретния начин на отнасяне от банката на заплатената сума. Поддържа се, че извода е необоснован, тъй като в отговора на исковата молба е направено възражение кое задължение по кредита следва да се погаси с доброволното плащане. Изложени са и доводи за неправилност на изводите на САС във връзка с възражението за нищожност на клаузата на чл.5,ал.4 от договора и във връзка с довода им, че не са обвързани от клаузите на Анекс № 2. Поддържа се становище за неравноправност на клаузите на договора, анексите и ОУ по отношение на съдлъжниците-физически лица.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването като се твърди, че:
I.Решението на САС е постановено в противоречие с т.18 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите считат, че волеизявлението на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем не е изрично и недвусмислено;
II. Решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280,ал.2, предл.трето ГПК в частта, с която САС не е приел за основателно направеното своевременно възражение за частично погасяване на дълга след издаването на заповедта за незабавно изпълнение и преди началото на исковото производство. Твърди се, че е очевидно неправилен и изводът на въззивния състав, че ответниците не са доказали произхода на съдебните разноски, за погасяването на които банката е отнесла сумата 1 759.48лв. Считат за очевидно неправилна констатацията в обжалвания акт, че не е релевирано своевременно възражение срещу конкретния начин на отнасяне от страна на банката на заплатената сума от 9 095лв. Поддържат, че е очевидно погрешно и заключението, че е допустимо банката да погаси частично с доброволното плащане /със сумата 1 759.48лв./ задължение по процесния договор за съдебни разноски.
Поддържа се, че в тази част решението е постановено в противоречие с т.9 и т.11 на ТР №4/2013г. на ОСТГК на ВКС, както и с решение № 167 по т.д.№ 3453/13г. на 2 т.о. и Решение № 111 по т.д.№ 296/09г. на 1 т.о. Поддържа се, че ответниците своевременно са направили възражение за частичното плащане и че то следва да се приспадне от дължимата главница и лихва.
III. Поддържа се, че не е съобразена практиката по приложението на чл.76 ЗЗД при извършване на частично плащане – Решение № 111 по т.д.№ 296/09г. на 1 т.о. във вр. с неправилното приложение на чл.235,ал.3 ГПК.
IV. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1. Налице ли е изрично и недвусмислено волеизявление, респ. надлежно упражняване на правото да се обяви предсрочна изискуемост на задължение по договор за банков кредит, когато с един документ /в случая наименуван покана за изпълнение/, банката-кредитор съобщава, че плащанията по два или повече договора са просрочени, а в текста на същия документ се обявява един неиндивидуализиран договор за предсрочно изискуем.
2. Доколкото предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните като вид санкция, необходимо ли е, когато в един документ се обявява предсрочна изискуемост на два или повече договора, всеки един от договорите да е индивидуализиран и да е налице изрично волеизявление, чу именно конкретният договор се обявява за предсрочно изискуем.
Писмен отговор от банката по чл. 287 ГПК не е постъпил.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
За да отхвърли иска, предявен по реда на чл.422 ГПК по отношение на съдлъжниците /настоящи касатори/, първоинстанционният съд е приел, че уведомителните писма са им връчени надлежно на 06.12.2013г., но те не съдържат ясно и недвусмислено изявление за намерението на банката да обяви задълженията по процесния кредит за изцяло предсрочно изискуеми.
Въззивната инстанция не е споделила този извод.
Обосновала е, че по делото не се спори, че длъжниците /извън кредитополучателя/ са получили поканите лично на 06.12.2013г. /преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение/ и с тях банката е уведомила всеки, че:
– кредитополучателят е прекратил плащанията си по договори за банков кредит № 3559/04.09.2007г. и по процесния банков кредит – № 15265/28.03.2008г. и е в трайно просрочие;
– че поради непогасяване на просроченото задължение обявява кредита за изцяло предсрочно изискуем преди крайния срок за погасяване;
– че ответниците са уведомени за размера на задължението към 04.12.2013г. – задължение в общ размер 44 271.57лв., от който: главница 41 277.84лв., лихви 2 846.17лв., застраховка 147.56лв.;
– че длъжниците-ответници са поканени в тридневен срок да погасят задълженията си като при бездействие, банката ще предприеме действия по принудително събиране на цялото задължение до крайния срок на погасяване.
С оглед на безспорния по делото факт, че освен процесния договор са съществували и други договори за банков кредит, въззивната инстанция е приела, че с поканите и двата изрично посочени кредита – № 3559/04.09.2007г. и процесния – № 15265/28.03.2008г. са обявени едновременно за изцяло предсрочно изискуеми – както категорично е посочено в писмата. Анализирано е, че сборът от главниците по двата кредита /по процесния – 29 409.62 лв. и по кредит № 3559/04.09.2007г. – 11 868.22лв./, е равен на сумата, вписана в поканата като главница на „кредита“ – 41 277.84лв. Изложени са съображения, че „кредит“ е родово понятие и е употребен като подлежащ на връщане паричен дълг и използването на родовото понятие не разколебава извода за яснота и отсъствие на съмнение и колебание кой е обектът на обявената предсрочна изискуемост. Мотивирано е, че разпоредбата на чл.60,ал.2 ЗКИ не предвижда императивно необходимо съдържание на поканата, за да породи действието си, че такова съдържание не е нито задължително, нито нормативно уредено, нито възприето в тълкувателната практика. Прието е, че волеизявлението на банката в процесните покани е безпротиворечиво и безусловно, изразява намерението за обявяване на предсрочната изискуемост на цялото процесно кредитно задължение и съдържа посочване на обективните причини, довели до упражняването на това право.
С отговора на исковата молба ответниците са въвели в процеса довод за доброволно плащане на сумата 9 095лв. и са посочили, че платеното по процесния договор следва да се приспадне от дължимата главница и лихва. Поискали са вещото лице да установи каква сума е отнесена към процесния договор от общо платената и какво задължение е погасено с нея. Фактът на плащането на тази сума през периода 15.04.2014г.-11.05.2014г. с банкови бордера с основание „вноска по кредит“ е бил безспорен по делото. По искане на ответниците – касатори /л.290/, вещото лице е установило в допълнителната експертиза, че от тези плащания, счетоводно банката е отнесла по процесния договор сумата 1 759.48лв., с която са погасени „съдебни разноски Силвър Дей ЕООД Договор 15265“, а разликата е разпределена от банката за погасяване на съдебни разноски на „Силвър Дей“ЕООД и ЕТ“Гамаком 2 Галина Атанасова“ по други договори за кредит /договор № 3559 – 1 593.22лв. и договор № 1247 – 5 742.30лв./ Във връзка с тази констатация на експерта ответниците-касатори са поддържали пред първоинстанционния съд, че отнасянето на сумата 1 759.48лв. за погасяване на съдебни разноски по процесния договор от банката е недопустимо, тъй като съдебните разноски в исковото и заповедното производство при невлязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, са част от спорния предмет на настоящото производство и ще станат изискуеми и ликвидни след влизане в сила на решението по настоящия спор. Възразили са, че е недопустимо по отношение на тях да се прилага правилото по чл.76,ал.2 ЗЗД, тъй като те не са нито изискуеми, нито ликвидни, а кредиторът нито твърди, нито представя доказателства, че между страните е имало и друг съдебен процес, за да има основание да се приложи правилото на чл.76,ал.2 ЗЗД. Поддържали са, че в банковите бордера не е посочено кой от кредитите и какво от тях се погасява, поради което с плащанията следва да се погаси най-утежняващото задължение по правилото на чл.76,ал.1 ЗЗД.
Въззивната инстанция е счела за неоснователни възраженията на ответниците във връзка с доброволно заплатените суми. Приела е, че по процесния кредит с част от плащанията са погасени съдебни разноски, за които „нито се твърди от ответниците, нито се установява в производството, че са процесните”, както и че своевременно възражение срещу конкретния начин на отнасяне от страна на банката на заплатената сума от 9 095лв. в погасяването на трите отделни договора за кредит, не е релевирано.
По искането за допускане на обжалването:
Релевираният касационен довод за неправилност на изводите на САС във връзка с възражението за нищожност на клаузата на чл.5,ал.4 от договора, на възражението за неприложимостта по отношение на касаторите на клаузите на Анекс № 2, както и доводите им за неравноправност на клаузите на договора, анексите и ОУ по отношение на тях като физически лица, не е обвързан с правен въпрос – обща предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК, което изключва допустимостта за осъществяване на факултативния касационен контрол по отношение на тази част от решението.
Искането за допускане на касационното обжалване във връзка с изложеното в пункт I и III от изложението /по номерацията, посочена в настоящия акт/ е неоснователно също по съображения за неформулиране на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Противоречието на обжалвания акт с практиката на ВКС не е обща предпоставка за допускане на обжалването. Доводите, изложени в п. I и III са твърдения за неправилност, които не са основание за допускане на касационното обжалване, тъй като проверката по чл.281,т.3 ГПК се извършва във втората фаза на факултативния касационен контрол. Касационната инстанция няма нито задължение нито правомощие да извежда значимия за изхода на спора правен проблем от твърденията на касаторите, от несъгласието им с изводите в обжалвания акт от становището им по съществото на спора.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването по въпросите, посочени в пункт IV от изложението.
На първо място въпросите не кореспондират с изводите на въззивната инстанция, която е формирала извод за яснота и отсъствие на съмнение и колебание кой е обектът на обявената предсрочна изискуемост и е мотивирала, че волеизявлението на банката в процесните покани безпротиворечиво и безусловно изразява намерението за обявяване на предсрочната изискуемост на цялото процесно кредитно задължение и съдържа посочване на обективните причини, довели до упражняването на това право. Теза на касаторите, заложена във въпросите, а не констатация в обжалвания акт е, че процесният договор, чиято предсрочна изискуемост е обявена, не е индивидуализиран във волеизявлението на банката, отправено до длъжниците. Поради това като некореспондиращи на съображенията на съда по този правен проблем, въпросите не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Не е налице и соченото от касаторите допълнително основание, чието кумулативно наличие е предпоставка за допускане на касационното обжалване. Мотивите в обжалвания акт, че разпоредбата на чл.60,ал.2 ЗКИ не предвижда императивно необходимо съдържание на поканата, за да породи действието си, че такова съдържание не е нито задължително, нито нормативно уредено, нито възприето в тълкувателната практика е в съответствие с постановките на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и в синхрон с произнасянето на състави на ВКС по реда на чл.290 ГПК – Решение № 106 по гр.д.№ 60152/2016г. на 4 г.о. /Волеизявлението на банката следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Нито съдебната практика, нито правната теория, поставят някакви формални изисквания към съдържанието на волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, но във всички случаи то трябва да е изрично и недвусмислено. Предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост са посочени в т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и формални изисквания към съдържанието на документа, или обвързаност и ограничение при упражняването на правото на кредитора, при липса на специална уговорка между страните, не е поставено./.
В същия смисъл е и произнасянето с Решение № 64 по гр.д.№ 5796/2014г. на 4 г.о., Решение № 53 по т.т.№ 888/2014г. на 2 т.о. и Решение № 135 по т.д.№ 565/2016г. на 1 т.о. При наличие на практика по чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК по този въпрос, изключено е приложното поле на въведеното от касаторите допълнително основание.
За да се произнесе, по искането за допускане на обжалването на основанието по чл.280,ал.1,т.2, предл. последно ГПК поради твърдяната в п.ІІ от изложението очевидна неправилност, настоящият състав съобрази следното:
Доводите за очевидната неправилност са изложени единствено по отношение на изхода на спора пред САС във връзка с възражението на касаторите за извършено доброволно плащане в полза на банката след издаване на заповедта за изпълнение за сумата 9 095лв.
В хода на процеса е установен конкретният начин на отнасяне от страна на банката на заплатената сума от 9 095лв., в какъвто смисъл е била поставена от касаторите задача към експертизата. Спрямо този обективен факт следва да се преценят изводите в обжалвания съдебен акт – че своевременно възражение срещу конкретния начин на отнасяне от страна на банката на заплатената сума от 9 095лв. в погасяването на трите отделни договора за кредит, не е релевирано. Както се посочи, след изясняване от вещото лице на начина, по който банката е осчетоводила доброволното плащане, е въведено последователно поддържано от ответниците-съдлъжници по кредита възражение и становище по въпроса за възможността с него да се погасяват съдебните разноски по настоящия спор, които не са изискуеми. Спрямо последното твърдение следва да се прецени и изводът на САС, че не се твърди от ответниците, че отнесените от банката суми не са за погасяване на процесните разноски.
Изложените констатации, които са очевидни от данните по делото, попадат в приложното поле на самостоятелната, независима предпоставка по чл.280,ал.2 предложение трето ГПК. Касационното обжалване на това основание следва да бъде допуснато единствено по отношение на тази част на обжалваното решение, към която посочените фактически и правни изводи на САС са относими – в частта за уважаването на иска за сумата 9 095лв. и по отношение на която са изложените от касаторите доводи и основания за очевидната неправилност.
Касаторите следва да заплатят държавната такса по чл.18,ал.2,т.2 от Тарифата за държавните такси, дължими по ГПК в размер на 181.90лв.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1 т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Допуска касационно обжалване на Решение № 2643 от 18.12.2017г. по в.т.д.№ 2068/2017г. на САС, ТО, 5 състав в частта за уважаването на иска за сумата 9 095лв.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото доказателства за внесена държавна такса 181.90лв.
След изтичане на срока делото да се докладва на председателя на Първо т.о. за насрочване в открито съдебно заседание или на настоящия състав за прекратяване.
Не допуска касационно обжалване на решението в останалата обжалвана част.

Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: