Р Е Ш Е Н И Е
№ 172
СОФИЯ, 11. 12. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на 4 март 2009 година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
при секретаря Виолета Петрова
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 4/2008 година и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 218а, ал.1, б. ”а” ГПК/ отм./ във вр. с §2, ал.3 ГПК.
С решение от 20.01.2007 г. по гр.д. № 2993/02 г. на Софийски градски съд е оставено в сила решението на Софийски районен съд, постановено на 04.12.2001 г. по гр.д. № 5785/99 г., с което е признато за установено по исковете на Л. Н. Ц., Л. М. К. ван Е. ван дер П. и И. И. М. по отношение на М. В. М. , В. Г. П., В. Г. П., К. Д. К., С. М. Д. и М. К. Д., че Б. П. Д. е собственик на ? ид. части от апартамент в сутеренния етаж на триетажната сграда, паметник на културата, находяща се в гр. С., ул.”Г” № 37, със самостоятелен вход откъм ул.”Ц”, състоящ се от три стаи, коридор, сервизно помещение, с площ 100.73 кв.м. при граници” ул.”Ц”, ул.”Г”, двор и зимнични помещения, със съответните идеални части от общите части на сградата и ответниците са осъдени да предадат на Б. П. Д. владението върху описания имот, като на основание чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./ частично е отменен констативен нотариален акт № 36, том к-І, дело № 292 от 17.11.1999.
В срока по чл. 218, ал.1 ГПК/ отм./ против въззивното решение е подадена касационна жалба от Е. М. В., В. Г. П., лично и като пълномощник на В. Г. П., К. Д. К., М. К. Д., С. М. Д. и П. Г. М. Подадената касационна жалба е бланкетна, а в уточнение към нея са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неправилност на същото поради необоснованост, нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон- касационни основания по чл. 218б, ал.1, б. ”в” ГПК / отм./
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от Д. А. Д. чрез неговия пълномощник адв. К. Я. Доводите са за неправилност на решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон.
Ответницата по касация Л. Н. Ц. изразява становище, че жалбите са неоснователни.
Третото лице – помагач на страната на ищците Б. П. Д. също счита касационните жалби за неоснователни.
Останалите ответници по касация не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с изложените в касационните жалби доводи, намира:
Въззивното решение е допистимо, а по същество- правилно. Изложените съображения, с които се обосновава недопустимост на въззивното решение, са неотносими към този порок на съдебните решения.
Предмет на иска за ревандикация е недвижим имот, който се намира в сутерена на сградата- етажна собственост, находяща се в гр. С., ул. ”Г” № 37. От доказателствата по делото е установено, че първоначално жилищната сграда е била изградена като едноетажна по проект, одобрен през 1896 г. в дворно място, собственост на полковник К. М. Същият е починал през 1927 г. и е оставил за наследници А съпруга и Е. К. Т. , М. К. М. Ц. , И. К. М. , Т. К. М. , В. К. М. деца. След неговата смърт сградата е била надстроена, след което през 1929 г. наследниците си поделили отделните обекти в нея. Видно от представения протокол от 01.05.1929 г. по ч.гр.д. № 49/1929 г. предмет на делбата са били 6 апартамента, по два на всеки етаж, както и апартамент от три стаи в полусутерена, избени помещения и обща пералня в сутерена, обща сушилня и воден резервоар в тавана. Съпругата А. М. получила в дял “малкия апартамент на първия/ среден/ етаж, състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня, баня и две антрета, заедно с една таванска стая /средната/ откъм улица “Ц” и едно избено помещение. На същата било признато изключително пожизнено плодоползуване от апартамента в полусутерена, състоящ се от три стаи и коридор. Всеки от останалите наследници получил в изключителна собственост самостоятелен апартамент в сградата, избено и таванско помещение, подробно описани в съдебния протокол. Съгласно т. ІІ от съдебната спогодба, в “неразделна обща собственост и ползуване на съделителите остават двора с градината и входовете откъм ул. “. и “Г”, водопровода и канализацията, общите части на сградата: основи и външни стени, стълбище външно, вътрешно и избено, покрив, обща пералня в сутерена и обща сушилня в тавана, водния резервоар и общия хол в тавана и апартамента от три стаи и коридор в сутерена/ гола собственост/”. Този апартамент е предмет на настоящия спор за собственост. Твърдението на ищците е било, че същият е бил самостоятелно жилище и през годините не е бил предмет на разпоредителни сделки изцяло или отчасти, поради което в качеството им на единствени наследници по закон и по завещание на съделителите по спогодбата от 1929 година, те се легитимират като собственици на 3/4 ид. части от този обект. В хода на процеса спорното право е било прехвърлено на Б. П. Д., която е конституирана като трето лице помагач на страната на ищците.
Тезата на ответниците е, че апартамента в сутеренния етаж е обособен от зимнични помещения, чието предназначение не е било изменено по предвидения за това ред, поради което не може да се третират като отделно жилище, а представляват обща част на сградата, собствеността върху която следва принадлежността на правото на собственост върху жилищата.
След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е направил обоснован извод, че трите източни помещения в сутеренния етаж са били обособени в самостоятелно жилищите с преустройството на сградата, извършеното съобразно уговореното в Поемните условия към договора за строителство от 1928 г. Действуващият към момента на извършването му Закон за благоустройството на населените места на К. България от 1905 г./ отм./ е допускал изграждане на жилища в подземие при определените в чл. 63 условия, които в случая са били налице. Този извод се налага от заключението на съдебно – техническата експертиза, която е проследила предвижданията по архитектурните проекти от 1896 г . и от 1928 г. за сутеренния етаж. Помещенията са със светла височина 2.50 м. Обособени са от останалите зимнични помещения чрез премахване на отвори / врати/ и отваряне на врата към коридора и изграждане на тоалетна и умивалник.
Законосъобразно е разбирането на въззивния съд, че по силата на съдебната делба- спогодба от 1929 г. на жилището в сутерена не е придаден статут на обща част на сградата. Тъй като безспорно не се касае за обща част по естеството си, т.е. такава, без която сградата не би могла да съществува, правилно въззивният съд е изхождал от предназначението, което е било дадено на жилището с акта за учредяване на етажната собственост. Съобразено е, че върху същото е било учредено изключително пожизнено плодоползуване в полза на съделителката А, т.е. към момента на учредяване на етажната собственост то не е било предназначено по волята на собствениците за общо ползуване и задоволяване на нужди на всички обитатели в сградата, което е една от характеристиките на общите части. С оглед на това правилно въззивният съд е заключил, че апартамента в сутерена е останал в режим на обикновена съсобственост между всички наследници на К. М.
В съответствие със събраните по делото доказателства е и изводът, че процесните помещения не са придобити по давност от ответниците. Следва да се посочи, че това възражение е въведено твърде общо, без да се конкретизира началния момент, от който ответниците са установили владение върху тях за себе си. В писмената защита на пълномощника на ответниците с датата 11.07.2001 г. е въведено твърдението, че те осъществяват фактическа власт върху процесния имот от датата на възникване на етажната собственост, което очевидно не кореспондира с доказателствата по делото, тъй като същите са придобивали в индивидуална собственост жилища в сградата в различни периоди, но като цяло в значително по- късен момент- след 1949 г. По делото има данни, че сутеренните стаи са били под режима на Закона за наемите – с решение на СГНС от 01.08.1953 г. в една от стаите и общо мазе е бил настанен като наемател със семейството си М. Т. С гласни доказателства е установено, че до смъртта си през 1993 г. в една от стаите е живяла като наемател И. В. , за която са събрани доказателства, че живее там от около 1952 г. При това положение обосновано за начален момент, от който ответниците са установили фактическа власт върху сутеренните стаи, въззивният съд е приел датата 01.01.1988 г. с оглед представения договор за отдаване под наем две стаи, килер и коридор в сутерена, но към този момент е бил в сила ЗСГ, който изрично е изключвал действието на този придобивен способ за придобиване на недвижими имоти и вещни права, за които се е прилагал специалния ред на закона. Периодът на владение след отмяната на Глава ІІ от ЗСГ / ДВ бр. 21/ 1990 г. / до предявяване на ревандикационния иск на 06.08.1999 г. не е достатъчен за придобиване на имота по давност.
По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведените в касационната жалба оплаквания по чл. 218б, ал.1,б. “в” ГПК/ отм./ следва да бъде оставено в сила.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 20.01.2007 г. по гр.д. № 2993/02 г. на Софийски градски съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :