О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
София, 08.04.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело №3803/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. К. Т. и Д. В. Т. /вх.№ 734/23.02.2018г./, съдебен адрес -град С.,чрез пълномощника им адвокат А. Г., и на О. Д. Т. /вх.№ 761/26.02.2018г. и поправена касационна жалба от 22.08.2018г./, [населено място],чрез пълномощника му адвокат Г. М., срещу въззивно решение №393/23.01.2018г. по гр. дело №788/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на М. и Д. Т. липсват формулирани конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Според касаторите въззивното решение е немотивирано, неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, при неизяснена фактическа обстановка и в противоречие на писмените и устните доказателства. Неправилно са възприети наличните разпоредителни и облигационни отношения, възникнали между страните по силата на нотариалния акт, пренебрагнат е възмездният елемент в тях, определящ кумулативния и алеаторния им характер и изключващ правната им същност на едностранно безвъзмездно волеизявление. Касаторите твърдят, че разрешаването на повдигнатия спор, покрива основанията по чл.280,ал.1,т.3 ГПК и че като е постановил недопустимо и неправилно решение, съдът е нарушил добрите нрави и традиционния морал. Той е обсъждал събития и факти извън процесния период – обсъждал е доказателства за обитаването на жилището извън процесния период. Не е изяснил фактическата обстановка по основния въпрос – възможен ли е бил въобще достъпът на ответницата до жилището. Касаторите сочат и поредност от процесуални действия на въззивния съд по направеното от тях искане за отстраняване на съдебния състав при разглеждане на делото. Според тях допуснатите множество нарушения и разрешаването на споровете по описания начин обезсмислят разпоредбата на чл.59,ал.3,предл.2 ЗС, застрашават установения в държавата правов ред, уронват престижа на съдебната власт.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на О. Т. се сочи, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за правните му изводи по предмета на спора. Повдигат се въпроси дали неупражняването на правото на ползване от третите лица, в чието владение е предаден имотът, е основание за искане на прекратяване правото на ползване; счита ли се за сливане на качеството на ползвател с това на собственик, ако ползвателят го е упражнявал в пълен обем чрез собственика, на който е предал владението на имота още в момента на възникване на ограниченото вещно право; възможно ли е и от кого наследяването на облигационното отношение, обвързващо начина на ползването на имота – съвместно от собствениците и носителите на ограниченото вещно право. На 22.08.2018г. от О. Т. е депозирана „допълнителна” касационна жалба срещу въззивното решение със съображения, които подкрепят касационната жалба на другите касатори.
Ответникът по касационните жалби К. Г. С. – Т., ги оспорва в писено становище по чл.287 ГПК.
Касационните жалби, с изключение на „допълнителната” на О.Т., са подадени в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 5500 от 08.07.2016 г., по гр.д. № 513 от 2015 година по описа на РС –Благоевград. С последното е признато за установено в отношенията между М. К. Т. и Д. В. Т. от една страна и К. Г. С.- Т. и О. Д. Т. –от друга, че запазеното право на ползване на О. Д. Т. върху жилищен недвижим имот, представляващ апартамент с площ 58,65 кв.м. /подробно описан/ е погасено по давност, поради неупражняването му в периода от 01.04.2008г. до датата на предявяване на иска- 23.03.2015г., т.е. за период по- дълъг от предвидения в ЗС 5- годишен срок, отхвърлен е искът в останалата му част, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че и запазеното право на ползване на К. С. – Т. върху същия имот, е погасено по давност, поради неупражняването му в периода от 01.04.2008г. до датата на предявяване на иска – 23.03.2015г., т. е. за период по- дълъг от предвидения в ЗС 5- годишен срок. Първоинстанционното решение е обжалвано от ищците и от ответника О. Т..
С определение №953/23.02.2018г. в производство по чл.233 ГПК е постановено обезсилване на въззивно решение №393/23.01.2018г. и на първоинстанционното решение № 5500/08.07.2016 г., в частта по иска с правно чл.59, ал.3 ЗС по отношение на ответника О. Д. Т., поради отказ от предявения срещу него иск, формулиран в молба вх.№ 642/19.02.2018г. В становище от 27.04.2018г. О. Т. е посочил, че постановеното спрямо него съдебно решение е обезсилено поради отказ от иска, но той поддържа доводите в подадената от него касационна жалба.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищците в режим на СИО са придобили с договор за покупко- продажба процесния жилищен имот с нотариален акт № 107/2004г. Собствеността им е прехвърлена от ответниците К. и О. Т., които съгласно т. 2 от договора, са си запазили правото на ползване върху апартамента, до края на живота си, за всеки един от тях, заедно или поотделно, съвместно с купувачите по сделката. Ищците твърдят, че през последните 5 и повече години, ответниците не упражнявали нито заедно, нито поотделно, правото си на ползване върху процесния жилищен имот, въпреки че никой по никакъв повод, не ограничавал достъпа до него. С влязло в сила решение от 31. 03.2010г. по гр. д. № 3079/ 2009г. на СРС е прекратен бракът им. Нито един от тях не упражнявал правото си на ползване върху процесния имот, което е учредено преди прекратяване на брака и това допълнително прави житейски нелогично ползването на имота. Ответницата работела в С. и нямала възможност да пътува често. До 01. 04.2008г. тя предоставяла жилището под наем. Жилищният имот не бил обитаван повече от пет години, не бил ползван за жилище, и не бил предоставян за жилищни нужди на трети лица. Поради бездействието си по отношение упражняване на учреденото им право на ползване, то за ответниците съществува само формално и е обстоятелство, което затруднява правото на ищците на ползване върху имота. Правото на ползване върху една вещ по смисъла на чл.56 ЗС се учредява в интерес на ползвателя- да го ползва и/ или да придобива добивите от тази чужда вещ. Ако той не упражнява това свое право, законът предполага, че няма интерес от него и въздига бездействието на ползвателя, в правопогасяващ факт. С нотариална покана от 17.02.2015г., ищците поканили ответниците да се явявт на 26.02.2015г. в посочената нотариална кантора за доброволно уреждане на отношенията им и подписване на декларация по чл. 99 от ЗС за отказ от право на ползване върху процесния имот. В отговор ответницата К. Т. е изпратила покана до ищците, в която е посочила, че приема желанието им да се откаже от вещното право на ползване, но при условие да й се заплати обезщетение за неползване, в размер на 4 000 лева.
Въззивният съд е обсъдил в решението си и становищата на ответниците, а именно че Т. е приел иска за изцяло основателен. Ответницата е оспорвала иска с твърдения, че ежедневно е ползвала имота до края на 2010г., а за периода 2011- 2015г. инцидентно. От началото на 2011г., макар да заплащала данъците и текущите консумативи, била принудена да се лиши от реалното ползване, поради действия на ищците, които съвместно с другия ответник- техен син, й пречели да прави това. Тя притежава ключ за имота, но обективно не можела да го ползва поради обстоятелството, че другият ответник под предтекст, че ще прави основен ремонт, изнесъл всички мебели от жилището и го оставил празно. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и по реда на чл.272 от ГПК е препратил към неговите мотиви. Обсъдил е и събраните във въззивната инстанция доказателства. Приел е, че предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС срещу ответника О. Т. с оглед процесуалното му поведение и доказателствата по делото, е основателен. Изложил е съображения за качеството на ответниците на обикновени другари в процеса по предявените срещу тях субективно съединени искове, липсата на противоречие в становищата по общия факт – наличието на договор за продажба на процесния недвижим имот, при който са си запазили за всеки един от тях заедно или по отделно, съвместно с купувачите правото на ползване и различната защитна позиция по факта на осъществяване ползването на процесния недвижим имот. Обсъдил е изразената от страните по договора воля – съвместно ползване с купувачите. Приел е, че е уговорено като възможност за страните, всяка от тях да ползва вещта, а не като условие за съществуване на правото на ползване за продавачите – само и единствено съвместно с купувачите. Към момента на сключване на договора страните са били близки лица,а видът и предназначението на вещта позволяват уговорка за едновременното и използване. Липсват данни за съществуването на други уговорки, касаещи вътрешните отношения между страните по сделката относно ползването на недвижимия имот. Правото на ползване включва правото да се използва лично вещта съобразно нейното предназначение и по начин да не се променя съществено. Правото да се ползва лично не означава непременно ползвателят да живее в имота постоянно и приоритетно- нещо повече – разполага и с възможността да предоставя другиму упражняването на това право възмездно или безвъзмездно. Въззивният съд е приел за установено от гласните доказателства, че за процесния период ответницата е държала ключа от апартамента, независимо че живее постоянно в друго населено място, държала е там и вещи. През 2012г.- 2013г., в присъствието на свидедел е посетила апартамента, като е дала съгласието си в него да бъдат настанени лица, дошли на гости на племенницата й. От свидетелските показания е приел, че през 2012г. ответницата правила посещения в жилището „веднъж-два пъти месечно”, вкл. с намерение да остане там, което не се осъществявало поради обстоятелствата, че ответникът Т. създал представата, че ще прави ремонт. Въззивният съд е изложил съображения защо кредитира показанията на някои от свидетелите, а на други не. От установените от него факти и обстоятелства е направил краен извод, че вещното право на ползване на ответницата, което й е надлежно учредено, не се е погасило на основание чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС и предявеният срещу нея иск е неоснователен.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира касационната жалба на О. Т. за процесуално недопустима. Първоинстанционното и въззивното решения, с които е разгледан и уважен искът срещу него по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС, са обезсилени, с влязъл в сила съдебен акт, постановен по молба на ищците, с която за заявили отказ от иска. При това положение за този касатор е отпаднало качеството му на страна /ответник/ по делото, а оттук и правният му интерес от обжалването на решението. Установителната сила на решението не засяга неговата правна сфера. Той не може да го обжалва и като упражнява процесуални права на ищците, отричайки правата на другия ответник. За този касатор не е налице правен интерес да обжалва въззивния акт по отношение правата на друга страна в процеса при липса предпоставките на чл.26,ал.2 ГПК, тъй като той не може да релевира и защитава чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи. Ето защо подадената касационна жалба, и допълнителната касационна жалба от 22.08.2018г. следва да бъдат оставени без разглеждане.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на М. К. Т. и Д. В. Т.. Според ТР №1/2010г., по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Той не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Непосочването на релевантен правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая касаторите развиват оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, считат, че въззивното решение е немотивирано, неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, при неизяснена фактическа обстановка и в противоречие на писмените и устните доказателства. Тези касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г. ОСГТК, ВКС, и не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК. Не може да се приеме и че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът е разгледал предявеният иск на предявеното основание по чл.124,ал.1 ГПК вр. чл.59,ал.3 ЗС и в рамките на правомощията си на въззивната инстанция. Не са формулирани конкретни правни въпроси и във връзка с действията на въззивния съд по поискания от касаторите отвод, които да бъдат преценени в производството по чл.288 ГПК като обща предпоставка за допускане касационно обжалване на решението. Касаторите излагат само оплаквания и твърдения за незаконосъобразни процесуални действия. За пълнота следва да се посочи по доводите за пороци на обжалваното решение поради наличие на основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдията докладчик и на целия съдебен състав, че участието на съдия при разглеждане на делото в нарушение на чл.22 ГПК не води до нищожност или недопустимост на съдебния акт, поради опасение за предубеденост на състава, който е законен, а може да послужи за основание за атакуването му като неправилен /ТР № 13/1976 г., ОСГК, ВС/ без да представлява абсолютно основание за отмяна на акта. В случая искането за отвод на председателя на въззивния състав е уважено, а без уважение е оставено последващо искане по чл.22,ал.1,т.6 ГПК за отвод на целия съдебен състав поради липса на данни, обосноваващи съмнение в безпристрастието или предубеденост на съдиите.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне в сочените хипотези на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
С оглед изхода на спора и приложените доказателства на ответницата по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение, като касаторите трябва да бъдат осъдени да изаплатят както следва : М. К. Т. и Д. В. Т. – 500 лева, О. Д. Т. – 500 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационни жалби на О. Д. Т. /вх.№ 761/26.02.2018г. и допълнителна вх.№2932/22.08.2018г./, [населено място], чрез пълномощника му адвокат Г. М., срещу въззивно решение №393/23.01.2018г. по гр. дело №788/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №393/23.01.2018г. по гр. дело №788/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград по касационната жалба на М. К. Т. и Д. В. Т..
ОСЪЖДА М. К. Т. и Д. В. Т., съдебен адрес –гр.С., да заплатят на К. Г. С. – Т., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева.
ОСЪЖДА О. Д. Т., [населено място], да заплати на К. Г. С. – Т., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението в частта, с която се оставят без разглеждане касационните жалби на О. Д. Т., може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: