6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№175
Гр.София, 09.04.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на първи април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря…………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2424 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Троя 2000” ЕООД, Велико Търново срещу решение № 67/10.04.2018г., постановено по т.д.№ 76/2018г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 723/06.11.2017г. по т.д.№ 484/2017г. от Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против „Елитис” ЕООД, Варна иск с правно основание чл.93, ал.2 ЗЗД за горницата над 308000 лв. до предявения размер от 830000 лв., претендирана като двоен размер на задатък по чл.3.1.1 от предварителен договор от 20.08.2013г. за продажба на недвижим имот, изменен с анекс от 01.02.2014г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот на 20.08.2013г., по силата на който ответникът по касационната жалба се е задължил да продаде на касатора имот за сумата от 1462700 лв., от които 146270 лв. са платени при подписване на договора, а остатъкът следва да се заплати в деня на вписване в Агенция за вписванията на ипотека върху имота в полза на „Банка ДСК” АД. Според анекс от 01.02.2014г. срокът за сключване на окончателен договор е определен на 01.08.2015г., като купувачът ще владее имота до този момент със задължение да заплаща разходите, но без да дължи наемна цена. Към датата, на която следвало да се сключи окончателния договор никоя от страните не е отправила покана за това, а купувачът със знанието на продавача е продължил да ползва имота и е заплащал вноски от 5000 лв. месечно. Решаващият състав е приел за установено, че уговорената в договора преградна стена е била изградена към м.09.2013г. и обектът е обособен с отделен идентификатор преди 01.08.2015г., каквито задължения са били поети от ответника. Към тази дата не е имало вписана ипотека върху имота, а вписаната на 18.02.2016г. е заличена на 11.01.2017г., както и вписаната на 05.11.2014г. искова молба е в резултат на предявен от трето лице иск срещу ответника. Според състава на апелативния съд към момента на връчване на нотариалната покана от касатора на ответника (15.12.2016г.) с отправено изявление за прекратяване на договора по вина на продавача, е бил изтекъл определеният в предварителния договор срок за сключване на окончателен договор, а купувачът не е отправил покана такъв да се сключи, поради което няма основание да се откаже от договора. Въззивният съд е счел, че не е налице неизпълнение на задълженията на продавача, поети с договора, съответно липсва забрана за обременяване на имота с тежести, поради което не е възникнало правото на купувача да се откаже от договора и да претендира дадения задатък в двоен размер. На основание чл.272 ГПК съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, включително в частта, с която е прието, че сумата от 308000 лв. е платена от продавача на купувача на 15.12.2016г. на основание върнат аванс и същата надвишава двойния размер на задатъка. В тази част първоинстанционното решение не е било обжалвано пред въззивния съд.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По първия поставен въпрос: „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички посочени във въззивната жалба нарушения при постановяване на първоинстанционното решение, както и по възражението, свързано с несъобразяване на съда с доклада по делото?” касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не посочил в какво се изразява твърдяното противоречие. В касационната жалба нарушенията са изведени от извършеното разпределение на доказателствената тежест на ответника по иска, който следвало да установи, че е отправил надлежна покана за сключване на окончателен договор, докато според касатора твърдение в посочения смисъл не е било въведено от продавача. На следващо място, съдът, в противоречие с доклада, е изложил съображения, че покана за сключване на окончателния договор може да отправи всяка от страните и съответно неотправянето й не следва да се приема за неизпълнение на задълженията на продавача, а е налице неизправност и на двете страни по договора.
Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т.1 – т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
В случая във въззивната жалба е било направено оплакване във връзка с доклада със съдържание, изцяло съвпадащо с довода по касационната жалба. Въззивният съд не е дал указания на въззивника за възможността да предприеме процесуални действия по посочване на доказателства, тъй като нарушението е изведено от разпределената доказателствена тежест по отношение на въззиваемия. Обезпечаването на възможността да се ангажират доказателства за релевантни за спора факти се предприема от въззивния съд, когато на страната, която следва да докаже тези факти, съдът не е разпределил доказателствената тежест и делото е останало непопълнено с доказателства. Въззивният съд следва да даде указания и когато доказателствената тежест се носи от въззивника, но първоинстанционният съд неправилно е разпределил тежестта на въззиваемия за определени факти и след това е приел, че тези факти са недоказани, с което е нарушил правата на въззивника.
Първоинстанционният съд по настоящия спор е приел в мотивите на решението, че в предварителния договор липсва конкретизация относно времето и мястото на сключване на окончателния договор, както и уговорка коя от страните следва да покани другата за сключване на окончателния договор и е формирал извод, че и двете страни са неизправни относно поетото задължение да сключат окончателен договор. Действително нито продавачът, нито купувачът са твърдели, че са канили другата страна да сключи окончателен договор до определената от тях дата, поради което при доклада първоинстанционният съд неправилно е възложил доказателствената тежест за това обстоятелство на продавача, но това нарушение не се е отразило на крайните му изводи в мотивите на решението. Касаторът, от една страна, не може да се позовава на нарушаване на правата на насрещната страна в процеса, а от друга, той също не е твърдял да е отправял покана за сключване на окончателен договор, за да възникне задължение за въззивния съд да му предостави възможност за ангажиране на доказателства за това обстоятелство. Извън горните съображения липсата на отправена покана не е единственият решаващ извод на инстанциите по същество да отхвърлят иска. Въззивният съд е приел, че продавачът е изправна страна по договора изцяло с оглед на твърденията на купувача за неизпълнение на договорните задължения, на които е основан отказът му от договора.
По тези съображения съставът на ВКС приема, че обжалваното решение съответства на практиката на ВКС по поставения правен въпрос, поради което касационното обжалване не се допуска.
Вторият въпрос е въведен на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС с оглед необсъждането на представени по делото доказателства, като въпросът е формулиран описателно относно възможността на разваляне на конкретния договор на основание чл.87, ал.2 ЗЗД и с позоваване на споразумение от 24.11.2016г.
Както съставът на ВКС посочи при обсъждането на първия въпрос, в частта относно правомощията на въззивния съд обжалваното решение не е постановено в отклонение от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото от касатора като необсъдено доказателство – споразумение от 24.11.2016г. няма характер на договор, тъй като е подписано само от продавача и от същото не следват изводите, които касаторът свързва с довода си за допуснато процесуално нарушение. Фактът на плащане на сумата от 308000 лв. е приет за установен от първоинстанционния съд въз основа на платежен документ с посочено основание за превод на сумата (връщане на аванс) и в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано от касатора. Поставеният въпрос за разваляне на договора в хипотезата по чл.87, ал.2 ЗЗД не е обсъждан от въззивния съд, предвид на предявения и разгледан иск за връщане на платения задатък в двоен размер, така както квалификацията на иска е определена от първоинстанционния съд в доклада по делото.
Третият въпрос е заявен на основание чл.280, ал.2 ГПК за наличието на очевидна неправилност на въззивното решение с оглед приетото от съда, че съгласно чл.3.1.1 от предварителния договор като капаро евентуално следва да се приеме сумата в размер на 146270 лв., както и във връзка с отказа на въззивния съд да отговори на оплакванията във въззивната жалба.
Очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци, като въведените доводи ВКС обсъди при разглеждане на основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Заявените доводи са свързани с тълкуване на договорна клауза, като апелативният съд не е обсъждал евентуално допустимия размер на уговорен по договор задатък, тъй като е приел, че купувачът не разполага с правото да се откаже от договора в хипотезата по чл.93 ЗЗД. Даденото от въззивната инстанция разрешение е основано на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, като е направено разграничение между уговорените и твърдяните, но неуговорени в договора задължения на продавача, поради което не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство съгласно списъка по чл.80 ГПК в размер на 16800 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 01.09.2018г., фактура от 06.09.2018г. и банково извлечение от 19.09.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 67/10.04.2018г., постановено по т.д.№ 76/2018г. от Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Троя 2000” ЕООД, гр. Велико Търново, ул.”Димитър Благоев” № 40 да заплати на „Елитис” ЕООД, гр. Варна, ул.”Никола Симов” № 3 сумата от 16800 лв. (шестнадесет хиляди и осемстотин лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.