Р Е Ш Е Н И Е
№ 18
гр.София, 26.01.2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в публично съдебно заседание
на деветнадесети януари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стоил Сотиров ЧЛЕНОВЕ: Бойка Ташева
Борис Илиев
при секретаря: Борислава Лазарова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 1407/ 2008 г.
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а и сл. от ГПК (отм.) вр. пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Р. против въззивно решение на Софийски градски съд от 29.10.2007 г. по гр.д. № 4451/ 2004 г. С обжалваното решение е отменено частично решение на Софийски районен съд от 19.03.2002 г. по гр.д. № 5210/ 1998 г. – в частите, с които са отхвърлени претенциите по сметки на З. Ц. Р. против Г. Р. Р. за сумата 20 000 лв и против К. Г. Р. за сумата 31 568,17 лв и претенциите по сметки на М. В. Р. против Г. Р. Р. за сумата 7 236,33 лв и против К. Г. Р. за сумата 9 045,42 лв. След отмяната въззивният съд е постановил ново решение по съществото на спора, с което е уважил претенциите в посочения размер. Отменено е и определението на първоинстанционният съд от 02.07.2003 г за осъждане на Г. и К. Р. да заплатят допълнителна държавна такса от 100 лв. С въззивното решение е потвърдено постановеното от първата инстанция решение в частта, отхвърляща исковете на Г. Р. Р. и К. Г. Р. против З. Ц. Р. и М. В. Р..
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е недопустимо в частта, в която Г. Р. е осъден да заплати на М. Р. сумата 31 568,17 лв, поради липса на валидно сезиране на съда с претенция в този размер. В частта, в която е прието, че е доказано получаване на наемна цена от жалбоподателя, решението се атакува като необосновано, тъй като (според касатора) фактическите изводи на съда почивали на правно ирелевантни доказателства – две писма от данъчна служба и нотариална покана от посолство на Египет в България. Неправилно тежестта на доказване на неистинността на тези документи била възложена в тежест на касатора. Те не били официални, следователно установяването на автентичността им следвало да се извърши от страната, която ги е представила (ищецът), а не от насрещната страна (ответникът). Освен това поддържа, че оспорените писма касаели плащане на данъци за доходи от наем, който не бил получен за процесния имот, а и се отнасяли за период, който е различен от исковия. Нотариалната покана не била връчена на Г. и К. Р. а и нямало данни кое е лицето, което е подписало същата, за да се приеме документът за истински. Неправилно въззивният съд приложил чл.130 от ГПК (отм.), тъй като исковете срещу касатора били недоказани не само по размер, но и по основание. Неправилно било и осъждането за плащане в лева, тъй като наемните договори били сключени с уговорка за плащане в друга валута – долари на САЩ (щ.д.). Изложени и са доводи, че ищците в писмената защита поддържали претенциите по сметки за период, различен от този, за който се е произнесъл въззивният съд, както и че М. Р. не е била надлежно представлявана във въззивното производство. Искането на касатора е за отмяна на въззивното решение в частта, в която е осъден да заплати суми на З. и М. Р. и за постановяване на ново решение за отхвърляне на двете претенции с присъждане на разноските по делото.
Ответниците по касация – З. Ц. Р., М. В. Р. и К. Г. Р. – не вземат становище по жалбата.
С оглед отправеното до съда искане от единствената страна по делото, подала касационна жалба, въззивното решение следва да се счита за влязло в сила в частите, в които са уважени исковете на М. и З. Р. против К. Р. и в която са отхвърлени предявените от К. и Г. Р. искове, квалифицирани по чл.30 ал.3 от ЗС, против М. и З. Р. .
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства (които са релевантни за очертания по-горе предмет на касационното производство), намира жалбата за допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна.
Делото е образувано по искова молба на З. Ц. Р. против М. В. Р., Г. Р. Р. и К. Г. Р. за делба на недвижим имот – триетажна жилищна сграда в гр. С., на ул.”Ш” № 29, с дворното място в което е построена. С решение от 01.03.1999 г. по гр.д. № 5210/ 1998 г., в сила от 26.05.1999 г., СРС е допуснал делбата при квоти 4/24 ид.ч. за З. Р. , 5/24 ид.ч. за М. Р. , 5/24 ид.ч. за Г. Р. и 10/ 24 ид.ч. за К. Р.
В първото съдебно заседание след допускане на делбата З. Р. е предявила против Г. и К. Р. претенция по чл.286 от ГПК (отм.) за сумата 100 000 лв – 1/6 част от наемната цена, която последните двама са получавали от посолството на Египет в България за възмездното отдаване за ползване на делбения имот за период 01.12.1995 г. – 27.09.1999 г. (60 000 лв) и лихвата върху нея (40 000 лв). В същото заседание претенция по сметки е заявила и М. Р. , която за своите 5/24 ид.ч. от имота претендира от Г. и К. Р. 120 000 лв (главница и лихви) за същия период. И двете претендиращи съделителки са отправили искане за солидарно осъждане на ответниците да заплатят посочената сума.
С определение от 22.06.2001 г. първоинстанционният съд е оставил без движение претенциите по сметки на М. и З. Р. като е изискал уточняване на основанията, поради които се претендира солидарно осъждане на ответниците. С молби от 04.07.2001 г. З. и М. Р. са уточнили претенциите си както следва: не се претендира ответниците да са солидарни длъжници, а се иска разделното им осъждане, като З. Р. претендира от Г. Р. 20 000 лв главница и от К. Р. 40 000 лв главница; М. Р. претендира от Г. Р. 25 000 лв главница и от К. Р. – 50 000 лв главница.точнението е допуснато с определение от 03.10.2001 г.
С оглед изложеното претенцията, която е предявена от М. Р. против касатора Г. Р. , въззивният съд е бил компетентен да разгледа до размер 25 000 лв – за каквато сума тази претенция е предявена и приета в първоинстанционното производство (след допуснатото уточнение). Впрочем самият въззивен съд правилно на страница първа от решението си е посочил, че М. Р. обжалва решението на СРС за отхвърляне на претенцията й по сметки срещу Г. Р. за сумата 25 000 лв главница. По този начин той е очертал и рамките, в който е компетентен да се произнесе – за главницата той е могъл да разглежда въпроса съществува ли спорното право до размер 25 000 лв. Произнесъл се е обаче в повече от поисканото – искът на М. Р. против Г. Р. е уважен за сумата 31 568,17 лв. Присъждането в повече от заявените 25 000 лв е „свръхпетитум”, решението е недопустимо и следва да се обезсили в тази част.
В останалата част жалбата е неоснователна. Макар да се твърди нарушение на материалния закон, изложените от касатора обстоятелства в подкрепа на искането му за отмяна на въззивното решение доводи всъщност касаят нарушение на правилата на ГПК (за разпределение на тежестта на доказване в производството по оспорване на документи и приложението на други процесуални норми) и за необоснованост (неправилно приложение на логическите правила при оценката на доказателствата). Тези доводи са неоснователни.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че с договор от 12.03.1993 г. К. и Г. Р. отдали под наем на посолство на АР Египет делбеният недвижим имот при уговорена месечна наемна цена 3 500 щ.д. С анекси срокът на договора е удължен до 31.12.2000 г. Представени са приходни квитанции и платежни нареждания, както и удостоверение и писмо от данъчните власти, видно от които за исковия период (а и до 2003 г. включително) Г. Р. е заплащал на държавния бюджет данъци върху доходи от наеми по ЗОДФЛ.достоверението и писмото са оспорени от процесуалният представител на касатора с доводи, че не касаят доходи от наемна цена, получени от възмездно отдаване под наем на процесния имот. Това оспорване обаче е по същество – твърдението на ответника не е било, че документът е неистински, а че се явява неотносим за установяване на релевантните за спора факти. Следователно не е трябвало и неправилно е открито в с.з. от 14.06.2006 г. производство за проверка на истинността на този документ по реда на чл.154 от ГПК (отм.). Провеждането на такова производство се налага само тогава, когато страната, на която документът се противопоставя, претендира да не се зачита обвързващата доказателствена сила на този документ. Съдът е обвързан със съдържанието и автентичността на официалните документи (чл.143 от ГПК – отм.) и с автентичността на частните документи (чл.144 от ГПК – отм.) и само при оспорване изрично в този смисъл се прилагат особените правила по чл.154 – чл.156 от ГПК (отм.). Когато страната заявява, че отразеният в официален документ факт е верен, но не касае релевантни за спора факти, то за производството по чл.154 от ГПК (отм.) няма място. В тази хипотеза съдът е длъжен да съобрази заявеното оспорване с оглед всички обстоятелства по делото, но не и да пристъпва към изследване на истинността на документа. Следователно доводите на касатора, че е допуснато нарушение на процесуални правила във връзка с разпределяне на тежестта на доказване в производството по чл.154 от ГПК (отм.), нямат никакво значение за правилността на въззивното решение. Такова производство не е трябвало да бъде откривано, съответно кой какво е трябвало да доказва по неправилно откритото производство е ирелевантно.
По аналогични съображения ирелевантни са доводите във връзка с оспорване на нотариалната покана от 06.11.2003 г. С този документ посолството на Египет е потвърдило пред З. и М. Р. , че е заплатило уговорената в договора от 12.03.1993 г. наемна цена на Г. и К. Р. за времето до края на месец декември 2003 г., а нотариус рег. № 302 Валентина Б. е удостоверил, че поканата е представена пред него на същата дата от посолството. Следователно на един материален носител са обективирани две отделни волеизявление. Едното е на посолството на Египет в България и то по смисъла на чл.143 от ГПК (отм.) не е официално, а е частно. Следователно то подлежи на проверка по чл.154 от ГПК (отм.) само тогава, когато се изложат твърдения, че подписът върху документа не е поставен от лицето, което е обозначено в текста като негов издател. Такива твърдения няма по делото. Документът (нотариалната покана с изявление, че наемната цена е плащана на Г. и К. Р. ) е оспорен в с.з. от 30.11.2005 г. от процесуалният представител на Г. Р. по съдържание – т.е. че не е вярно твърдението за плащане на наемната цена. По това оспорване не е било необходимо да се открива производство по чл.154 от ГПК (отм.), защото частното удостоверяване не се ползва с обвързваща доказателствена сила за удостоверения факт, а само за авторството на удостоверяващия субект (чл.144 от ГПК – отм.). Що се касае до обективирания върху същия хартиен носител официален документ – а това е удостоверяването от страна на нотариуса, че поканата е представена пред него на 06.11.2003 г от посолството – това нотариално удостоверяване не е оспорено и следователно и за него производство по чл.154 от ГПК (отм.) не е трябвало да се открива. Ето защо ирелевантни са доводите за допуснати процесуални нарушения във връзка с разпределяне на тежестта на доказване в производството по оспорване (каквото не е трябвало да се открива).
Никакво значение за предмета на въззивното производство нямат твърденията на страните в хода по същество. Предметът на делото се предопределя от изложените факти и петитум в исковата молба и може да бъде изменян само по предвидения в процесуалния закон ред – чл.116 и сл. от ГПК (отм.). Тъй като съдът не е валидно десезиран с претенциите, нито е допуснал изменение в периода или размерът им по реда на чл.116 от ГПК (отм.), то той е бил длъжен да се произнесе именно в рамките на фактите и искането, с които първоначално е бил сезиран. Няма никакво значение за предмета на делото дали в хода на устните състезания страната е очертала друг исков период – без допуснато изменение на иска по така новозаявения период съдът няма право да се произнася.
Що се касае до доводът, свързан с нарушения в представителството на М. Р. , то касаторът изобщо не е легитимиран да го заявява. Страната по исковото производство може да се оплаква, че са нарушени нейни процесуални права. Никой не може да се позовава на нарушени права на ответната страна, за да черпи изгодни за себе си последици. След като М. Р. не е релевирала оплакване от начина на представителство си, не е допустимо това да стори процесуалният й противник за да обоснове неправилност на решението, от което не е доволен.
Поради което доводите за наличие на процесуални нарушения като касационно основание следва да се отхвърлят.
Следва да се отхвърлят и доводите за необоснованост на решението. Въззивният съд е компетентен суверенно да прецени какво от доказателствата по делото може да се приеме за установено. Касационната инстанция може да контролира само дали в процеса на тази преценка не са допуснати нарушения на логическите правила. При положение, че касаторът не сочи какъв друг имот е отдал под наем, възражението че доходите от наемна цена, които е реализирал за исковия период и е платил данъци за тях, не са по процесния наемен договор, с право са били игнорирани от въззивния съд. Обсъждайки фактът на плащане на данъци за доходи от наем във връзка с потвърденото от посолството на Египет в нотариалната покана, че има плащане на наемната цена за исковия период, въззивният съд не е допуснал нарушения на правилата на логиката, приемайки за установен факта на плащането. За това той е имал достатъчно логически основания, макар доказателствата да са само косвени. Когато обаче косвените доказателства сочат на единствено възможен извод, законът не забранява въз основа на тях да се приемат за доказани правопораждащи факти. Направената в този смисъл преценка на въззивния съд не е необоснована и няма основания за касиране на решението му.
Няма значение обстоятелството, че касаторът е получавал наемната цена в щатски долари, а е осъден да заплати на претендиращите в местна валута. Правилото по чл.30 ал.3 от ЗС е конкретно проявление на принципа за забрана на неоснователното обогатяване, а такова е налице при всяко нееквивалентно имуществено разместване на блага. Тази нееквивалентност се изравнява винаги в пари, а доколкото източникът на задължение не е договорен, то изравняването не може да стане по друг начин, освен в местна монета. При това положение макар касаторът да е получавал наемната цена в щ.д., то задължението за изравняване на породеното от този факт неоснователно обогатяване в негова полза за сметка на другите съсобственици, е възникнало в лева.
Неоснователни са и доводите за неправилно приложение на чл.130 от ГПК (отм.), тъй като изводът на въззивния съд за доказаност на исковете по основание не е опроверган. В този случай съдът е овластен от закона да определи размерът на претенциите по свое усмотрение или да назначи вещо лице. Като е процедирал при тези условия, съдът не е допуснал нарушение, налагащо касиране на решението му.
Предвид изложеното обжалваното въззивно решение следва да се обезсили в частта, при която е постановен „свръхпетитум” по отношение на Г. Р. и да се потвърди в останалата част.
С оглед изхода от спора, разноските по настоящето касационно производство, следва да се възложат и върху двете страни – съответно на уважената и на отхвърлената част от жалбата. Ответниците по касация обаче не са претендирали за разноски и в тяхна полза съдът не може да се произнася. Касаторът е направил 2 404 лв разходи от които следва да му се присъдят (при съотношение на уважена към отхвърлена част от жалбата 6 658,17/ 56 658,17) 11,75 %, т.е. 282,50 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение на Софийски градски съд от 29.10.2007 г. по гр.д. № 4451/ 2004 г. в частта му, в която след отмяната на решение на Софийски районен съд от 19.03.2002 г. по гр.д. № 5210/ 1998 г. Г. Р. Р. е осъден да заплати на М. В. Р. сума над 25 000 лв (двадесет и пет хиляди лева) до 31 568,17 лв и ПРЕКРАТЯВА производството по този иск, за явяващата се като разлика сума от 6 658,17 лв, поради липса на сезиране.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски градски съд от 29.10.2007 г. по гр.д. № 4451/ 2004 г. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА З. Ц. Р. и М. В. Р. да заплатят на Г. Р. Р. сумата 282,50 лв (двеста осемдесет и два лева, петдесет стотинки) разноски по касационното производство на основание чл.64 ал.3 от ГПК (отм.).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: