4
РЕШЕНИЕ
№ 180
София, 26.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4345/2018 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№14504/08.8.2018 г., подадена от адвокат В. П. – процесуален представител на ответницата по исковата молба З. Б. Т. от [населено място], против въззивно решение №1561/25.6.2018 г. по гр.д.№5688/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 2-ри състав с което е отменено изцяло решение №6252/01.9.2017 г. по гр.д.№2984/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 4 състав, и З. Б. Т. е осъдена да заплати на И. Г. Х. сумата 39060 лева, на основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
Въззивната инстанция е приела, че „Съгласно чл.240, ал.1 от ЗЗД с договора за заем с договора за заем заемодателя предава в собственост на заемателя пари, а последния се задължава да върне заетата сума пари. Договора е реален и неформален. Елементите от фактическия състав на договора за заем са съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.
В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания.
В настоящия случай е безспорно предаването и получаването на сумата от 39 060 лева по банкова сметка на ответника на 03.10.2012 год. При доказателствена тежест на ответната страна, която оспорва основанието бе да установи различно такова от заемния договор, което не бе сторено в настоящето производство. Твърденията за предоставяне на сумата, като обезщетение за причинени вреди, вследствие на нанесен от ищеца побой не се доказаха. От съдебно-медицинската експертиза единствено се установи, че ответницата е пострадала на 23.09.2012 год., като са й причинени телесни увреди, но не се установи авторството на това деяние. Както бе посочено, съдът не кредитира показанията на разпитания свидетел в тази част, а именно, че ищеца е нанесъл побой на ответницата, вследствие на което тя е получила травматичните увреди, тъй като същият не е възприел лично конкретната фактическа обстановка, а е узнал за това от пострадалата.
На следващо място не се кредитират и показанията в частта в която свидетеля заявява, че е присъствал на среща между ищеца и ответницата, на която е договорено заплащане на парично обезщетение. Това е така, тъй като се установи по делото, че отношенията между свидетеля Т. и ищеца са влошени във връзка с изгонването на свидетеля от жилище /гр.С., „С. Т.“/, собственост на сестра му с помощта на „господин Х.“. Въз основа на изложеното ответната страна не установи друго основание на което да са дадени парите.
От друга страна не се спори, че ответницата З. Т. е управител и едноличен собственик на капитала на дружество „Импронта“ ЕООД, а на 03.10.2012 год. /датата на която е предоставен заема от ищеца/ дружеството е погасило предсрочно и изцяло задълженията си по банков кредит към „ПИБ“ АД в размер на 37 342.11 лева. Съобразявайки този факт и основанието за извършения от ищеца към ответника на 03.10.2012 год. банков превод за сумата от 39 060 лева с основание „личен заем“, съдът приема, че между страните е бил сключен неформален договор за заем.
Предвид на това съдът намира, че ответникът следва да изпълни поетите задължения по договора за заем като върне заетата сума на ищеца, след като същата бъде поискана. В доказателствена тежест на ответната страна е да ангажира доказателства за точно изпълнение на договореното задължение и престиране на дължимия резултат. В тази връзка ответникът до приключване на устните състезания не ангажира и не представя доказателства, които да установяват връщане на получената в заем сума, след връчената на 10.12.2015 год. нотариална покана. Следователно дължи размера на получената сума. Искът с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е основателен и доказан за сумата от 39 060 лева и като такъв следва да бъде уважен, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане.“
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „При доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл.240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, следва ли да се презумира наличието на друг съществен елемент от договора, а именно поето задължение за връщане на сумата ?“.
Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното:
Трайна е непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд на поставения въпрос, а именно че „По иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена така и на обстоятелството ,че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр.“
Този отговор по смисъла на чл.290 ГПК е даден по решение №192/07.11.2014 г. по гр.д.№2519/2014 г. на ВКС, III г.о. По идентичен е даден отговор на същия въпрос и с решение №524/28.12.2011 год. по гр.д. №167/2011 год., на ВКС, ІV г.о., решение №52/22.5.2009 г. по гр.д.№695/2008 г. на ВКС, I т.о., решение №390/20.5.2010 г. по гр.д.№134/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение №837/13.12.2010 г. по гр.д.№1727/2009 г. на ВКС, IV г.о. и др.
По касационната жалба.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че изводите на въззивната инстанция са неправилни и не са съобразени с разпоредбата на чл.240 ЗЗД и константната съдебна практика. Акцентира се на обстоятелството, че ищецът не е доказал наличието на заемно правоотношение между страните по спора и единствено се позовава на собствените си твърдения за наличие на договор за заем.
Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски за всички инстанции.
В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационната жалбоподателка – адв. П..
Ответникът по касационната жалба И. Г. Х., посредством процесуалния си представител – адв. К. А., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касация, изявлението на процесуалния представител на касационната жалбоподателка в съдебно заседание, отговора на поставения въпрос и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
Обжалваното решение е неправилно. В противоречие с твърдо установената съдебна практика въззивната инстанция е приела, че е налице договор за заем между страните по спора. Установените от съда факти за банков превод на процесната сума по сметка на ответницата по исковата молба, отбелязването в превода, че сумата се дава в заем на същата, погасяването от нейна страна на банков кредит на собствената й фирма не установяват по несъмнен начин установено между страните заемно правоотношение. Липсват каквито и да е доказателства, които да установяват поемане от страна на ответницата по исковата молба задължение да върне на ищеца получената от него сума, за да се направи категоричен извод, че сумата е преведена на нея като заем. Не е налице пълно и главно доказване от страна на ищеца – ответник в настоящото производство, на изложените в исковата молба твърдения.
Поради това касационната жалба се явява основателна и следва да се уважи, като обжалваното решение бъде отменено и предявеният иск – отхвърлен.
С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати на касационната жалбоподател деловодни разноски за трите инстанции в размер на 6512 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №1561/25.6.2018 г. по гр.д.№5688/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 2-ри състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. Г. Х. от [населено място], [улица], ап.19, против З. Б. Т. от [населено място],[жк], блок 145-Б, вх.Б, ет.6, ап.46, иск с правно основание чл.240 ЗЗД, за заплащане на сумата 39060/тридесет и девет хиляди и шестдесет/ лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА И. Г. Х., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ап.19, да заплати на З. Б. Т., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок 145-Б, вх.Б, ет.6, ап.46, деловодни разноски за трите инстанции в размер на 6512/шест хиляди петстотин и дванадесет/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: