1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
гр. София, 28.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 137 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма] против решение № 1782/19.08.2016г. по т.д. № 272/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 9-ти състав, с което е потвърдено решение № 7540/05.11.2015г. по гр.д. № 17615/2011г. на Софийски градски съд, I-18 състав за отхвърляне исковете на касатора против Министерство на вътрешните работи с правно осн. чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава в размер на 41 844,75 лв. върху обезщетение за ползване и лихва за забава в размер на 8651,23 лв. върху главници за топлоенергия, студена вода, електроенергия и телефонни услуги, потребени в периода 01.01.2009г.-31.12.2010 г.; за отхвърляне исковете на касатора против Главна дирекция „Национална полиция“ с правно осн. чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава в размер на 30 203,47 лв. върху обезщетение за ползване и лихви за забава в размер на 3312,40 лв. върху главници за топлоенергия, студена вода, електроенергия и телефонни услуги, потребени в периода 01.01.2010г.-31.07.2011 г., както и за отхвърляне исковете на касатора против Министерство на вътрешните работи и Главна дирекция „Национална полиция“ за заплащане на мораторна лихва от датата на исковата молба до 22.02.2013г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба Министерство на вътрешните работи и Главна дирекция „Национална полиция“ не са подали писмени отговори.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предвид сключеното между страните извънсъдебно споразумение ответниците са признали съществуването на задължения за обезщетения по чл.59 ЗЗД, определени в общ размер за всички ползвани от МВР и ГД “Национална полиция“ имоти на касатора. Спорен според САС е въпросът дали е налице забава за заплащане на така определените обезщетения за ползване и за консумативни разходи. В тази връзка въззивната инстанция е разгледала двете покани, на които се позовава търговското дружество – от 22.01.2009г. и от 07.04.2009г. Счел е, че с оглед съдържанието на писмата и изразената в тях воля на автора им, не може да се приеме, че ответниците са поставени в забава на основание чл.84, ал.2 ЗЗД. В първото писмо е било направено искане за освобождаване на съответните имоти с предупреждение, че консумативните разходи ще бъдат изчислени и заплащани до датата на фактическото предаване. С второто писмо касаторът е поискал заплащане на обезщетения за ползването на собствените му помещения до сключването на договори за наем. Съгласно даденото от въззивния съд тълкуване на приложимата правна норма длъжникът изпада в забава от деня на връчване на поканата да изпълни главното си задължение, т.е. за в бъдеще за него се поражда задължение за заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД, съизмеряващо се със законната лихва за периода на забавата върху главното задължение / в случая обезщетение по чл.59 ЗЗД/. Длъжникът може да бъде канен по чл.84, ал.2 ЗЗД да изпълни само вече възникнало главно задължение, а не несъществуващо към датата на връчване на поканата такова задължение. В процесния казус въззивният съд е приел, че главното задължение – парично обезщетение по чл.59 ЗЗД за неоснователно ползване на имоти на касатора и за заплатени от последния консумативни разходи за същите имоти е за период следващ поканите. Въз основа на изложеното САС е заключил, че процесните писма не могат да поставят в забава ответниците по отношение изпълнение на главните вземания за времето от получаването на поканите до датата на завеждане на исковата молба, поради което е намерил исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД за неоснователни. По отношение на иска за заплащане на законните лихви върху същите главни задължения от датата на завеждане на исковата молба до 22.02.2013г. апелативният съд е счел, че тази претенция се явява законна последица при уважаване на исковете за главниците и след като е налице отказ от тези главни искове, то е неоснователна претенцията за заплащане на законна лихва върху главните вземания за периода след завеждане на исковата молба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/ за действието на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване без правно основание на недвижим имот на кредитора; 2/ Обвързан ли е въззивният съд със задължението да обсъди при произнасянето си всички доводи и възражения на страните, както и да направи самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал?; 3/ Предвид това, че поканата по чл.31, ал.2 ЗС поставя в забава ползващия съсобственик занапред неограничено във времето докато трае ползването и за неползващия съсобственик възниква правото да иска мораторни лихви, не следва ли да се приеме, че поканата по чл.84, ал.2 във вр. с чл.86, ал.1, изр.1 във вр. с чл.59 ЗЗД също поставя ползващия несобственик в забава занапред неограничено във времето, докато трае ползването и за неползващия собственик възниква ли право да иска мораторна лихва занапред неограничено във времето докато трае неоснователното ползване, с оглед направената съпоставка между двете покани в ТР № 7/2012г. на ОСГК на ВКС; 4/ Ако се приеме, че поканата по чл.84, ал.2 във вр. с чл.86, ал.1, изр.1 във вр. с чл.59 ЗЗД може да бъде отправена само по отношение на изтекъл период на ползване без правно основание, то няма ли да се постави в неравностойно положение неползващия собственик в отношенията му с ползващия несобственик при търсене на мораторни лихви върху обезщетението по чл.59 ЗЗД спрямо неползващия съсобственик в отношенията му с ползващия съсобственик при търсене на мораторни лихви върху обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС ?; 5/ Във връзка с горния въпрос – правният институт на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД при ползване без правно основание на недвижим имот не цели ли да даде по-висока степен на защита на собственическите отношения, спрямо защитата по чл.31, ал.2 ЗС, която дава по-лек режим на защита на собственическите отношения, тъй като отчита и личните отношения при режим на съсобственост?; 6/ Поражда ли право за неползващия собственик да иска от ползващия несобственик мораторни лихви поканата по чл.84, ал.1, във вр. с чл.86, ал.1, изр.1 във вр. с чл. 59 ЗЗД за конкретно определен бъдещ период – от датата на поканата докато трае ползването без правно основание?; 7/ В случай, че ползващият несобственик е изрично поканен, че дължи обезщетение по чл.59 ЗЗД за конкретно определен бъдещ период – от датата на поканата докато трае ползването без правно основание и в конкретно определен размер, въпреки че чл.59 ЗЗД не изисква такава покана за възникване на дължимостта на това обезщетение, и ползващият несобственик продължава да не плаща обезщетението и едновременно с това да ползва без правно основание недвижимия имот, то за него възниква ли задължение за заплащане на мораторна лихва на неползващия собственик?
Първите два въпроса касаторът въвежда при позоваване на допълнително основание за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречиво разрешаване в сравнение със задължителна практика на ВКС: по първи въпрос – обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК : Решение № 394/27.11.2015г. по гр.д. № 3034/2015г. на ВКС, IV г.о., Решение № 48/10.09.2012г. по т.д. № 237/2011г. на ВКС, II т.о. и Решение № 272/17.10.2012г. по гр.д. № 49/2012г. на ВКС, III г.о. и в ТР №7/2012г. на ОСГК на ВКС; по втори въпрос – обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение № 532/06.07.2010г. по гр.д. № 1459/2009г. на ВКС, Решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 22/26.02.2015г. по т.д. № 463/2014г. на ВКС, II т.о. и др. и в ППВС № 1/1953г.
Въпроси от 3 до 7 са обосновани със селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – тъй като според касатора същите имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че въпроси от 3 до 5 вкл. не представляват общо по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК основание за селектиране на касационната жалба. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В обжалвания съдебен акт САС не е разглеждал приложението на чл.31, ал.2 ЗС и не е направил съпоставка с правните последици на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД, поради което и така формулираните въпроси са извън предмета на произнасяне на въззивната инстанция и не са обусловили крайните правни изводи на решаващия съд. Следва да се отбележи, че за разлика от поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД, която има отношение единствено за поставянето в забава на длъжника по отношение на главно задължение, което е възникнало, но няма определен ден за изпълнението му, поканата по чл.31, ал.2 ЗС има правопораждащо действие въобще за възникване на главното задължение за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен имот. Тези правни последици на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД във връзка с обезщетение за неоснователно ползване на имот от несобственик по задължителен за съдилищата начин са разяснени в тълкувателните мотиви на посоченото от касатора Решение № 394/27.11.2015г. по гр.д. № 3034/2015г. на ВКС, IV г.о. В последното е прието, че неоснователно обогатилият се при общия фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД не изпада в забава със самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. За да възникне правото на обезщетение за ползването на чужд недвижим имот, е достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота. След като не е дал съгласие за ползването на недвижимия имот, на собственика се дължи обезщетение по общото правило на чл.59 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана от кредитора. Въпросът за началния момент на обезщетението за лихви върху размера на обезщетението за ползването на недвижимия имот обаче следва да се разреши по правилото на чл.84, ал.2 ЗЗД. Като всяко друго парично вземане, при неизпълнение на задължението да плати обезщетение в пари за ползването на чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател ще дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата (чл.86, ал.1 ЗЗД). В хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Следователно, вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора. Поради което търсените от касатора аналогии и съпоставки между чл.84, ал.2 ЗЗД и чл.31, ал.2 ЗС са неотносими към правния спор.
Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на изискванията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставен е в контекста на оплакване на касатора за неразглеждане от въззивния съд на доводите и доказателства във връзка с иска за заплащане на законна лихва върху обезщетенията за ползване на имота на ищеца и върху консумативните разходи от датата на исковата молба до датата на подписване на споразуменията от 22.02.2013г. ВКС счита, че в мотивите на въззивното решение са развити съображения за характера на претенцията, обусловеността й от иска за главните вземания, направеният от ищеца отказ от последния, което е и довело до извод за неоснователност на иска за законната лихва за период след завеждане на исковата молба. Следователно САС в съответствие със задължението си по чл.235 ГПК и чл.12 ГПК, респ. в съответствие с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, обективирана в посочените решения, е мотивирал произнасянето си с излагане на аргументи против наведените по исковата молба и въззивната жалба доводи по тази претенция.
Останалите въпроси: първи, шести и седми касаят проблема дали с покана по чл.84, ал.2 ЗЗД кредиторът поставя в забава длъжника по отношение на бъдещи вземания, представляващи обезщетения по чл.59, ал.1 ЗЗД за неоснователно ползване на недвижим имот. Даденото от апелативния съд разрешение в обжалваното решение е в съответствие със съществуващата задължителна практика на ВКС съобразно решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, на което се позовава и касаторът. В Решение № 48/10.09.2012г. по т.д. № 237/2011г. на ВКС, II т.о. е прието, че лихвата за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява обезщетение за неизпълнение в срок на парично задължение и се дължи от деня на забавата. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Обезщетението за ползване на недвижим имот без правно основание е с източник неоснователно обогатяване и няма характер на периодично задължение. Периодичното плащане се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. При периодичните престации кредиторът и длъжникът знаят времето на изпълнение, поради което в тези случаи не е необходимо изпращане на покана. При обезщетението за ползване на недвижим имот без правно основание времето за изпълнение не е уговорено и тъй като отговорността при неоснователното обогатяване е извъндоговорна, не винаги има яснота в отношенията между обеднелия и обогатилия се относно размера на обезщетението. Поради това, за да изпадне длъжникът в забава е необходимо отправянето на покана за плащане на дължимото обезщетение съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Съществуването на задължителна по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК практика на ВКС обуславя извод за неприложимост към шести и седми въпрос на въведеното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7540/05.11.2015г. по гр.д. № 17615/2011г. на Софийски градски съд, I-18 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: