Р Е Ш Е Н И Е
№ 192
гр. София, 28.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Александър Цонев
Филип Владимиров
изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 110/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. З., Ж. З. и Г. З. против решение № 5070/25.07.2018г., постановено по в.гр.д. 14593/17г. на СГС, ГО, ІІ-г състав, с което са отхвърлени исковете им по чл.128 КТ (предявени в качеството им на наследници на починалия работник В. З.) срещу работодателя „Естрой“ ООД за плащане на дължимо трудово възнаграждение в размер на 18184,50лв. (на всеки от ищците по 6061, 50лв.) за периода от 01.10.2011г. до 08.10.2013г..
За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че през процесния период В. З. е бил обвързан от валидно трудово правоотношение с ответното дружество на длъжност „главен инженер“. Но ищците не били доказали, че В. З. е престирал реално труд по трудовото правоотношение. Макар да е имал работно място и компютър, и да е ходил в офиса на работодателя, не е престирал труд, тъй като не са му били възлагани задачи и не е извършвал дейности във връзка с трудовото правоотношение. Поради това не му се дължи трудово възнаграждение.
В касационната жалба са изложени доводи, че ищците не носят доказателствена тежест за установяване, че наследодателят им реално е полагал труд. Според тях доказателствата по делото сочат, че наследодателят им е ходел на работа, поради което работодателят носи доказателствена тежест за установяване, че възложената работа не е изпълнявана.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 268/ 05.04.2019г. поради очевидна неправилност, състояща се в противоречие на изводите относно факта дали е престирана работна сила. От една страна е прието, че В. З. е имал работно място и компютър, бил е на работното си място- в офиса на работодателя, а от друга страна е прието, че не е полагал реално труд, тъй като не са му възлагани задачи и не е извършвал дейности във връзка с трудовото правоотношение.
Касационната жалба е основателна. Общо е правилото, че длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение (пълно, забавено или лошо). Когато трудовият договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението- че работникът не се явил, че е напуснал преждевременно и т.н.. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал.3 КТ, където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя. Същият извод следва от правилото на чл.193, ал.1 КТ, което задължава работодателят да събере доказателства за неизпълнението.
В случая работодателят е възразил в срока за отговор, че трудовият договор не е обвързвал страните през процесния период, както и че работникът не се е явявал и не е работил по трудовия договор. Постъпването на работа от работника е безспорен факт по делото, тъй като работодателят твърди в отговора на исковата молба, че след сключването на трудовия договор през 2005г., страните са се уговорили да не се считат обвързани от него. Абсолютната симулация обаче не е разкрита и доказана, не е представено обратно писмо, липсва и доказателство, което да се квалифицира като начало на писмено доказателство за разкриване на симулация. Поради това свидетелските показания на бившия управител на дружеството не са допустимо доказателствено средство за установяване на уговорката, че договорът не е обвързващ. Тези свидетелски показания не доказват и неизпълнението на трудовия договор. Напротив, те установяват, че работникът е имал работно място и компютър, идвал е на работа в офиса на дружеството.
Не е доказано постоянното и продължително неизпълнение, при условията на пълно и главно доказване. Дори не се установява и период на неизпълнение. Напротив, доказателствата по делото установяват обратното, че работникът е постъпил на работа и работната сила е прстирана. Възражението на работодателя, че не е възлагал задачи е твърдение за ирелевантен факт, доколкото невъзлагането на задачи не освобождава работодателя от задължението за плащане на трудово възнаграждение. Този извод следва и по аргумент на по- силното основание от правилото на чл. 267, ал.1 КТ, според което трудовото възнаграждение се дължи и при престой.
Работодателят не е доказал и че е платил дължимото трудово възнаграждение за процесния период от време, поради което предявените искове са основателни.
Доколкото ищците не са представили доказателства за направени разноски в производството, то такива не се присъждат.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 5070/25.07.2018г., постановено по в.гр.д. 14593/17г. на СГС, ГО, ІІ-г състав, в частта, с която е потвърдено решение № ІІ-69-157/ 16.06.2017г. на СРС, с което е отхвърлен иска по чл. 128, т.2 КТ заедно със законната лихва и са осъдени ищците да платят разноски в размер на 2000лв., както и в частта, в която ищците са осъдени да платят разноски за въззивното производство в размер на 1527,20лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Естрой“ ООД с ЕИК121412556, със седалище и адрес на управление гр. София,жк Яворов бл.12А1 вх.1, ет.1, ап.1 да плати на ищците Г. Р. З. с ЕГН [ЕГН], Ж. В. З. с ЕГН [ЕГН] и Г. В. З. с ЕГН [ЕГН], всичките от [населено място] сумата от 6061, 50лв. на всяка от тях, представляваща дължимо трудово възнаграждение на наследодателя им В. К. З. за периода от 01.10.2011г. до 08.10.2013г., както и сумата от 927,73лв на всяка от ищците, представляваща лихва за забава за периода от 01.12.2011г. до 20.10.2014г., заедно със законната лихва върху всяка главница от 6061,50лв. от подаване на исковата молба- 30.10.2014г. до окончателното плащане.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: