4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
гр. София, 24.02.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3817 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. М. М. и по касационна жалба на ответника [фирма], подадени срещу решение № 193/08.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2016 г. на Врачанския окръжен съд. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 100/31.03.2016 г. по гр. дело № 165/2016 г. на Козлодуйския районен съд в частта, с която ответникът е осъден, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, да заплати на ищеца сумата 9 231.31 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, ведно със законната лихва от 02.02.2016 г. до окончателното изплащане, и е отхвърлил този иск за посочената сума, ведно с лихвата; като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, въззивният съд е признал за незаконно и е отменил, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ със заповед № 13/18.01.2016 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, възстановил е, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, ищеца на предишната работа – на длъжност „началник цех „Строително-ремонтен“” в дирекция „Производство“ на ответното дружество, и е отхвърлил иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и в останалата част – до пълния размер на претендираното обезщетение от 29 840.40 лв.; възложил е разноските по делото в тежест и на двете страни.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в частта, с която исковете са уважени. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, като ищецът излага и оплакване за частична недопустимост на отхвърлителната част. И двете страни не са подали в срока за това, отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца (инкорпорирано в касационната му жалба), наред с оплакването за частична недопустимост на отхвърлителната част от въззивното решение, се поддържа, че окръжният съд се е произнесъл по редица процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Обобщени и преформулирани от настоящата инстанция (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), тези въпроси се свеждат до по-общо формулирания процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 269 от ГПК – относно пределите на произнасяне от въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника (също инкорпорирано в касационната му жалба) е изведен и формулиран материалноправен въпрос по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, а именно – има ли право работодателят да прекрати на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ трудовия договор с работник, в случай че последният е придобил право на пенсия по чл. 69б, ал. 1 и ал. 2 от КСО, но не е придобил право на пенсия по чл. 68 от КСО. Поддържа се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се изтъква, че естеството на настъпилите законодателни промени в КТ и КСО през 2015-2016 г., и конкретно – измененията на посочените във въпроса правни норми, изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения, което поражда необходимостта от осъвременително тълкуване на закона и създаване на нова съдебна практика, макар законовата уредба текстуално да не е променена.
По така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:
В подадената от ответното дружество въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, не е посочено изрично, последното да е обжалвано само в определна негова част, като с жалбата са наведени доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, само по отношение на произнасянето по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел, че решението на районния съд е обжалвано от ответника само в частта, с която предявените по делото искове са уважени, а със самото решение (диспозитива му, цитиран по-горе) въззивният съд се е произнесъл по целия предмет на делото – и по отношение частично отхвърления иск за парично обезщетение, без да е подадена жалба от ищеца. Въззивният съд е намерил, също така, за основателен довод на ответника за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила – в частта, с която е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, поради което тази част на първоинстанционното решение е отменена. Така постановеното въззивно решение, не само е в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВКС относно пределите на произнасяне от въззивния съд, очертани в чл. 269 от ГПК, но налага допускане на касационното обжалване по жалбата на ищеца и с оглед преценка процесуалната допустимост на частта му, постановена по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд се е произнесъл и по материалноправния въпрос по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, формулиран от касатора-ответник. За да сподели решаващия извод на първоинстанционния съд, че уволнението на ищеца е незаконно, окръжният съд е приел за установено въз основа експертното заключение по делото, че към датата на уволнението му ищецът е придобил право на т. нар. „ранно пенсиониране“ при условията на втора категория труд – в хипотезата на чл. 69б, ал. 2, т. 1 от КСО и § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, но не е придобил право на пенсия в общата хипотеза на чл. 68, ал. 1 от КСО. Въззивният съд е извършил съпоставка на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ – в действащата ? редакция – ДВ, бр. 54/2015 г., в сила от 17.07.2015 г., и в редакцията ?, действала през периода 31.01.2001 г. – 24.01.2012 г. – ДВ, бр. 25/2001 г., както и съпоставка на разпоредбите на § 4 (отм.), ал. 1 от ПЗР на КСО, действала до 31.12.2015 г., и на чл. 69б (нов – ДВ, бр. 61/2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), ал. 2 от КСО, при което е приел, че новите редакции приповтарят старите. Въз основа на това е счел, че съдебната практика, постановена при действието на старата редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с § 4 (отм.), ал. 1 от ПЗР на КСО, не е загубила задължителната си сила и се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 311/14.12.2011 г. по гр. дело № 88/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че с разпоредбата на § 4 от ПЗР на КСО е създадена преходна възможност в интерес на осигурените лица по своя преценка да се възползват от нея с оглед по-тежки възрастови изисквания за пенсиониране при действащия общ режим, както и че това е лично субективно право на работниците или служителите, което не може да се упражни от другата страна в правоотношението – работодателя, който не може да прекрати едностранно трудовото правоотношение с работник или служител поради придобиване право на пенсия в хипотезата на § 4 от ПЗР на КСО.
Настоящият съдебен състав намира, че посочените изменения в законодателството – предвид обстоятелството, че по приложението на новата редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 68 и чл. 69б (нов) от КСО не е формирана задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, налагат допускането на касационното обжалване в случая в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, за да се формира такава задължителна практика на ВКС по поставения материалноправен въпрос, при което да се извърши и преценка, дали практиката при старата редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с § 4 (отм.), ал. 1 от ПЗР на КСО е актуална след измененията (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване по делото следва да се допусне изцяло – по жалбите и на двете страни по делото.
Ищецът не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 3 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ответник следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 80 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 193/08.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2016 г. на Великотърновския окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя-ответник [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 80 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.