4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 195
гр. София, 26.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 4463/2018 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Ц. Ц., чрез пълномощник адв. П. Т. против решение № 9/05.02.2018 г. по гр. д. № 540/2017 г. на Апелативен съд – В. (касационната жалба на останалите ищци – П. Т. П., Ж. Г. Д., Е. Н. Л., Д. Й. И., И. Д. И., Ц. И. К., Р. Б. К. и К. Й. К., чрез адв. Т. е върната с влязло в сила разпореждане № 616/22.06.2018 г. по гр. д. № 540/2017 г. на Апелативен съд – В.).
Ответникът И. К. И., чрез пълномощника си адв. С. А. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която е потвърдено решение № 1161/06.07.2017 г. по гр. д. № 2204/2015 г. на Окръжен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените от К. Ц. Ц. против И. К. И. обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 99, ал. 1, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 25 425. 79 лв., представляваща остатък от продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 180/23.06.2010 г., сключен от ответника с продавача „Риком“ АД – гр. Бяла, което вземане дружеството е прехвърлило на 22.08.2010 г. с договор за цесия в полза на касатора, в качеството му на пълномощник на съсобствениците на сграда с административен адрес [населено място],[жк], [улица], ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 05.09.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 847. 34 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от падежа на задължението – 19.12.2013 г. до 04.09.2014 г., а в условията на евентуалност – за заплащане на сумата от 3 030. 35 лв., представляваща съответстващата се на ищеца част от общото вземане (от 25 425. 79 лв.) за неизплатения остатък от цената на продажбената сделка по нотариален акт № 180 от 23.06.2010 г., ведно със законна лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба – 05.09.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 205. 26 лв., представляваща законна лихва върху съотвестващата се на ищеца главница от 3 030. 35 лв., за периода от 19.12.2013 г. до 04.09.2014 г.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че на 22.08.2010 г. е сключен договор за цесия между „Риком“ АД – гр. Бяла и касатора, в качеството му на пълномощник на съсобствениците на сграда с административен адрес [населено място],[жк], [улица], по силата на който дружеството е прехвърлило на приобретателите вземането си срещу ответника за остатъка от цената на продажбена сделка, оформена в нотариален акт № 180/2010 г. на П. П. – нотариус с рег. № 224 на НК, възлизаща на 25 425. 79 лв. Анализирано е съдържанието на сключеното на 25.08.2010 г. споразумение между цедента „Риком“ АД – гр. Бяла, от една страна и от друга – К. Ц., И. И., Й. Й. и М. М., съгласно което дружеството се е съгласило да прехвърли на посочените физически лица собствеността си върху обектите, които то получава в сградата, тъй като е в невъзможност да извърши нейното строителство; уговорено е, че всички отношения между страните по споразумението, произтичащи от договорите за изпълнение на строителство се погасяват, като дължимите суми за цена по продажбените сделки не се дължат на този търговец, а на евентуален последващ строител за довършване на сградата. Отчетен е и фактът, че в изпълнение на споразумението са извършени две сделки –от 25.08.2010 г. (за покупко-продажба) и от 17.09.2010 г. (за дарение), обективирани в съответни нотариални актове. Въззивната инстанция е споделила като правилни изводите на първостепенния съд за разпределение на доказателствената тежест, съобразно което ищците трябва да установят, че са носители на вземането, което валидно е прехвърлено с договор за цесия и че договорът е породил своя ефект. Формиран е извод, че за да породи правни последици, договорът за цесия следва да има за предмет съществуващо вземане. Мотивирано е също и разбирането, че уведомяването на длъжника за извършването на цесията не е елемент от фактическия състав на договора. Развити са съображения, че цесионерът става титуляр на вземането в отношенията със стария кредитор (цедента), но действието на цесията спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от страна на цедента, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Установено е при приетата фактология по делото, че сключеното на 25.08.2010 г. споразумение между цедента „Риком“ АД – гр. Бяла, от една страна и от друга – К. Ц., И. И., Й. Й. и М. М., противоречи на клаузите на договора за цесия и е последващо неговото сключване. Съдът е приел, че ответникът (длъжник) не е сред страните по договора за цесия и е бил уведомен за сключването му четири години по-късно (на 14.07.2014 г.), от който момент цесията би породи действия в отношенията му с цесионера. Предвид на така изложените аргументи инстанцията по същество е приела за правилни изводите на първостепенния съд, че договорът за цесия не е породил действие по отношение на ответника, тъй като не е било налице валидно съществуващо вземане към датата на уведомяването му – 14.07.2014 г. По тези мотиви исковете – главен и евентуален, са намерени за неоснователни, а първоинстанционното решение за правилно.
С определение № 319 от 22.04.2019 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за дейността на въззивната инстанция като съд по същество на спора и задължението й да изложи свои собствени мотиви, които да отразяват нейната решаващата, а не проверяваща дейност, поради противоречието му с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, която се сочи и прилага.
По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване настоящият състав споделя изцяло създадената еднопосочна и трайна съдебна практика, вкл. установена по задължителен начин – вж. разясненията по т. 19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно приетото по т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е решаваща, а не проверяваща и е продължение, а не повторение на дейността на първата инстанция, поради което въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи в решението. В мотивите по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК е изтъкнато, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и посочените от жалбоподателя, приема, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации в рамките на въведените във въззивната жалба оплаквания, като за да признае или отрече претендираните от страните права, съдът следва да обсъди и анализира в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях намира за установени и кои за недоказани и защо; съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, и тези мотиви следва да изразяват неговата решаваща, а не проверяваща дейност като инстанция по същество.
При отговора на повдигнатия процесуалноправен въпрос въззивното решение в атакуваната му част се явява неправилно.
Основателно е оплакването в касационната жалба, че в обжалваната част решението не съдържа мотиви, отразяващи решаващата дейност на въззивната инстанция, която повторно разглежда материалноправния спор, предмет на делото. То е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е неправилно.
В случая въззивният съд на практика е формирал изводите си по спорното право без да извърши анализ на доказателствата по делото и без да изложи съображения по доводите и възраженията на страните. Мотивите му се състоят от крайните решаващи изводи, без да са изложени каквито и да са фактически и правни съображения, които да позволят преценка на правилността им, липсва обсъждане и подробен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност относно релевантните факти, не са обосновани и аргументи по релевираните във въззивната жалба оплаквания, и по същество изразяват проверяваща, а не решаваща дейност. В този смисъл въззивното решение е постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, доколкото императивната норма на чл. 236, ал.2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Горният порок съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК и налага отмяната на въззивното решение в обжалваната му част. Доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав (чл. 293, ал. 3 ГПК) със задължителни указания за постановяване на мотивиран съдебен акт.
Постановявайки своето решение при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да обсъди събраните по делото доказателства и надлежно релевираните доводи и възражения на страните, и въз основа на съвкупната преценка на целия доказателствен материал да формира своите фактически и правни изводи по същество на спора като мотивира аргументирани съображения за това. Необходимостта решението по делото да установява ясно и несъмнено установените факти и правата на страните е не само с оглед изпълнение на процесуалната норма на чл. 236, ал. 2 ГПК и съобразяване със задължителната за съдилищата практика, но и с оглед осигуряването на възможността неговата правилност да бъде проверена от касационната инстанция.
Отговорността за направените в касационното производство разноски следва да бъде разпределена от въззивния съд при новото разглеждане на делото (чл. 294, ал. 2 ГПК), съобразно изхода от спора.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 9/05.02.2018 г. по гр. д. № 540/2017 г. на Апелативен съд – В. в обжалваната част и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг негов състав в отменената част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.