О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
гр. София, 23.04.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2711 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. А. М. срещу решение № 1372 от 1. 06. 2018 г. по гр. д. № 4841/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 5024 от 7. 07. 2017 г. по гр. д. № 14555/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Застрахователно дружество ЕИГ – Ре“ ЕАД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие ПТП от 6. 10. 2014 г. за разликата над 50 000 лв. до размера от 98 000 лв., както и в частта, с която М. е осъден да заплати на ответното дружество разноски в размер на 980 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като моли същото да бъде отменено. Твърди, че като не е съобразил предмета на обжалване, въззивният съд е намалил определеното обезщетение за неимуществените вреди на ищеца от 100 000 лв. с 50 % с оглед извода за съпричиняване, вместо да изходи от определеното от СГС обезщетение в размер на 140 000 лв. Сочи, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като съдът не е отчел травмите на пострадалия, както и последиците от тях, конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Касаторът счита, че съдът неправилно е приел, че в случая е налице противоправно поведение на пострадалия /нарушение на правилата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП/, тъй като по делото било установено, че в близост до мястото, на което ищецът е пресичал, не е имало пешеходна пътека. Изразява становище, че дори да е налице принос на пострадалия за настъпване на увреждането, то същият не може да обоснове приетия от съда процент на съпричиняване – 50 %.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – застрахователно дружество поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, прие следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП възлиза на 100 000 лв., като е съобразил възрастта на пострадалия, общественото му положение, вида и характера на телесните увреждания, продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни, общия лечебен и възстановителен период, негативните последици към момента на изготвяне на заключението на медицинската експертиза, обществено-икономическите условия и лимита на застрахователното обезщетение към момента на ПТП. Намалил е определеното обезщетение с 50 % поради принос на пострадалия за настъпване на увреждането, тъй като е нарушил разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, забраняваща пресичане на пътното платно извън обозначените за целта места и изискваща съобразяване с движението на МПС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните правни въпроси: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий (признак) при определяне размера на обезщетението?; 2. Доколко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобразят и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“; 3. Обстоятелството, че ПТП е настъпило в район, където няма пешеходна пътека или светофар за пресичане, обуславя ли по-висока степен на съпричиняване за пострадалия пешеходец, в сравнение с тази на водача?, като този въпрос според касатора може да бъде поставен и по следния начин: При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за ПТП?; 4. От кой размер на обезщетението следва да се приспадне степента на съпричиняване – от размера, посочен в исковата молба, от размера, определен от първоинстанционния съд, от размера на обжалваната част на спорното право или от размера, определен от въззивния съд, при условие, че се обжалва само осъдителната част на първоинстанционното решение?; 5. Недопустимо, като постановено свръхпетитум, ли е решението на въззивния съд, ако същият е определил обезщетение, което надвишава размера на обжалваната част на спорното право?“. Твърди, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по въпросите по т. 1 – 3 от изложението въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно – с приетото в ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 17/1963 г. и в решение № 36 от 8. 03. 2016 г. по т. д. № 507/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 104 от 25. 07. 2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 78 от 7. 05. 2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 36 от 8. 03. 2016 г. по т. д. № 507/2015 г. на ВКС, I т. о. – по въпросите по т. 1, с решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о – по въпросите по т. 2 и с т. 7 от ППВС № 17/1963 г., решение № 43 от 16. 04. 2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 105 от 19. 06. 2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 117 от 8. 07. 2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27. 06. 2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 96 от 29. 06. 2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 159 от 24. 11. 2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпросите по т. 3. Касационният жалбоподател поддържа, че последните два от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси, по които се е произнесъл решаващият съд, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с което обосновава предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.
Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Последните два въпроса, които касаторът е въвел, са свързани с допустимостта на атакуваното решение. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съобразно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният въззивен акт да е недопустим или нищожен, като преценката за валидността и допустимостта се извършва с акта по същество на подадената касационна жалба. В контекста на дължимата служебна проверка и във връзка с доводите на касатора, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало, като е определил справедлив размер на обезщетението от 100 000 лв. и е намалил същото с 50 % с оглед приетото съпричиняване на вредоносния резултат от увредения, настоящият състав намира, че не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, поради което същото не следва да се допуска до касационен контрол за преценка допустимостта му. С оглед данните по делото за обжалване на първоинстанционното решение от ответника-застраховател в частта за уважаване на предявените искове до сумата от 98 000 лв. и изложените въззивни доводи не може да се направи извод за излизане на съда извън рамките на търсената защита. Наред с оспорването на съществуването на основание за ангажиране на отговорността на застрахователя, при условията на евентуалност въззивникът е поддържал, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществените вреди на ищеца – 140 000 лв. е завишено и приносът на пострадалия за увреждането /30 % съобразно решението на СГС/ е занижен, поради което формираните изводи за справедливия размер на дължимото обезщетение и за процента съпричиняване, основа за отхвърлянето на иска за сумата над 50 000 лв., не сочат на вероятност за недопустимост на въззивния акт.
Касационното обжалване не може да се допусне по поставените въпроси по т. 3 от изложението на основанията за достъп до касация. Първият от въпросите „Обстоятелството, че ПТП е настъпило в район, където няма пешеходна пътека или светофар за пресичане, обуславя ли по-висока степен на съпричиняване за пострадалия, в сравнение с тази на водача?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на установените във въззивното решение факти, обосновали извод за допуснато нарушение на правилата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, а именно за пресичане извън обозначеното за целта място. По въпроса за определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на делинквента, който е значим за изхода на делото, не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото няма противоречие между решението на въззивния съд и цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС. В тази практика се приема, че при извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат и е налице основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Въззивният съд е приел за доказано от събраните по делото доказателства, че застрахованият водач се е движил при условията на намалена видимост и мокра настилка, със скорост 40/50 км/ч, когато около 20, 05 ч. на 6. 10. 2014 г. на бул. Европа, в гр. София реализира ПТП с пресичащия пешеходец Б. М.. Формирал е извод за наличие на съпричиняване, тъй като пострадалият е пресичал пътното платно извън обозначеното за целта място, тичайки, в тъмната част на денонощието. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е отчел поведението на увредения и на виновния водач с оглед установените в процеса механизъм на ПТП и нарушения на правилата за движение по пътищата на двамата. Поддържаните от касатора доводи, че не е налице нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП от страна на пострадалия, което да е допринесло за вредите, тъй като в района няма пешеходна пътека или светофар за пресичане, и липсва съпоставка на поведението на делинквента и пострадалия от значение за определения процент съпричиняване е свързана с правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси по т. 1 и 2 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване могат да бъдат обобщени като правен въпрос: за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г.
Касационният жалбоподател е освободен от заплащането на държавна такса по реда на чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1372 от 1. 06. 2018 г. по гр. д. № 4841/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 5024 от 7. 07. 2017 г. по гр. д. № 14555/2015 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от Б. А. М. срещу „Застрахователно дружество ЕИГ – Ре“ ЕАД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие ПТП от 6. 10. 2014 г. за разликата над 50 000 лв. до размера от 98 000 лв., както и в частта, с която Б. А. М. е осъден да заплати на ответното дружество разноски в размер на 980 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на Първо отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: