Р Е Ш Е Н И Е
№ 20
гр.София, 26.01.2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в публично съдебно заседание
на деветнадесети януари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стоил Сотиров ЧЛЕНОВЕ: Бойка Ташева
Борис Илиев
при секретаря: Борислава Лазарова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 1609/ 2008 г.
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а и сл. от ГПК (отм.) вр. пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по к. жалба на П. на Република България (ПРБ) против въззивно решение на Софийски апелативен съд от 18.01.2008 г. по гр.д. № 1199/ 2007 г. С обжалваното решение е отменено частично решение на Софийски градски съд от 05.04.2007 г. по гр.д. № 762/ 2004 г. – в частта, с която предявените от Л. П. С. против ПРБ искове за обезщетяване на търпени неимуществени вреди по чл.2 т.2 от ЗОДОВ са уважени за сума над 8 000 лв до 13 000 лв както и в частта, в която са присъдени разноски над 142,25 лв. След отмяната въззивният съд е постановил ново решение по съществото на спора, с което е отхвърлил претенциите на Л. П. С. за разликата над 8 000 лв. С въззивното решение е потвърдено постановеното от първата инстанция решение в останалата му част.
В жалбата на ПРБ се твърди, че размерът на определеното обезщетение надхвърля справедливия (по смисъла на чл.52 от ЗЗД) и се иска намаляването на този размер. Според касатора е следвало да се вземе предвид обстоятелството, че на Л. С. не е била взета най-тежката мярка за неотклонение, т.е. воденото наказателно производство не е създало пред него предпоставки да промени живота си. Искането на касатора е за отмяна на въззивното решение в частта, в която е определен размерът на обезщетението и за намаляването му. Жалбата не се поддържа в частта, в която ПРБ е осъдена да заплати разноски на ищеца по делото.
Ответникът по касация Л. П. С. не е взел становище по жалбата. В хода на касационното производство е настъпила смъртта на същия, на мястото му са конституирани правоприемниците му Е. С. Д. – С. и П. Л. Д.. Същите оспорват жалбата като поддържат, че всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението са преценени от въззивния съд и че този размер напълно съответства на критерия за справедливост. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендират също така да се отмени решението на въззивния съд в частта за държавните такси, без да спорят по въпроса, че не са подавали к. жалба.
С оглед отправеното до съда искане от единствената страна по делото, подала к. жалба, въззивното решение следва да се счита за влязло в сила в частите, в които са отхвърлени исковете на Л. С. против ПРБ и в частта за държавните такси. Невъзможно е касационният съд да се произнася по въпроса за дължимостта на таксите, след като съдебният акт не е обжалван от страната, осъдена да ги заплати, в законния срок. Направеното в този смисъл искане от ответниците по касация е недопустимо и не може да бъде разгледано по същество. Касационният съд е компетентен да се произнесе само в рамките, в които е надлежно сезиран от някоя от страните по спора. В случая тази компетентност е ограничена до частта от въззивното решение, осъждащо ПРБ, тъй като само тази страна е обжалвала въззивният съдебен акт.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства (които са релевантни за очертания по-горе предмет на касационното производство), намира жалбата за допустима. Разгледана по същество обаче, същата е неоснователна.
Единственото въведено касационно основание от жалбоподателя ПРБ е нарушение на материалния закон. Твърди се, че при определяне на размерът на обезщетението не е съобразен критерият по чл.52 от ЗЗД. Оплакването е неоснователно. Цитираната норма предвижда, че обезщетението за причинени с деликт неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като няма съмнение, че отговорността на държавата по смисъла на ЗОДОВ има деликтен характер, то правилото на чл.52 от ЗЗД следва да намери приложение при иск за обезщетяване на неимуществени вреди, търпени от извършена правоприлагаща дейност на компетентните държавни органи. Съдържанието на нормата е изяснено по задължителен за съдилищата начин с ППВС № 4 от 1968 г. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд е съобразил тези задължителни указания. Въз основа на заключението на СМЕ са оценени заболяванията на Л. С. и доколко воденото наказателно производство е оказало влияние за задълбочаването им. Обсъдено е инвалидизирането на ищеца и влиянието на наказателното производство за това. Отчетени са продължителността на наказателното преследване и характера и интензивността на взетата мярка за неотклонение. Поради това доводите на ПРБ, че в нарушение на закона въззивният съд не е взел предвид обстоятелствата, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, са неоснователни. Няма основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде потвърдено.
При изпълнението на решението следва да се има предвид, че в хода на производството Л. П. С. е починал и е заместен от правоприемниците си Е. С. Д. – С. и П. Л. Д., които са легитимирани да получат присъденото обезщетение при равни права.
С оглед решението на съда право на разноски по касационното производство имат само ответниците по касация. Те обаче нито са доказали разходи по делото на ВКС, нито са искали присъждане на такива, поради което в тяхна полза произнасяне не може да има.
По изложените съображения Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд от 18.01.2008 г. по гр.д. № 1199/ 2007 г. в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: