8
Върховен касационен съд на Република България ГК, ІІ г.о. дело № 1042/2010 год.
Р Е Ш Е Н И Е
№ 20
гр.София, 04.05. 2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
със секретар Зоя Якимова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1042/2010 година
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 509 от 13.05.2011 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 324 от 05.01.2010 год. по гр.дело № 1302/2006 год. на Софийския градски съд, ІІ-г състав, с което е отменено решение № 13 от 07.05.2000 год. по гр.дело № 1872/1992 год. на Софийския районен съд, 61-ви състав и са отхвърлени предявените от Б. И. К. срещу Л. И. М., А. Ю. М. и М. Ю. М. искове по чл.7 ЗВСОНИ за установяване на нищожност на договора от 29.04.1962 год. за покупко-продажба на държавен имот в [населено място], [улица], съставляващ парцел VІ-7 от кв.503, м.”Ц.”, състоящ се от апартамент № 2 от четири стаи, вестибюл, кухня, баня, килер, клозет, входно антре и три антрета в партера, при съседи: отгоре-апартамент на П. В., отдолу-зимнични помещения, от север-калкан/апартамент на М. Б./, от запад-стълбище, от изток-ул.”11-ти август” и от юг- [улица], с мазе от 16.38 кв.м. и таванско помещение от 14.70 кв.м. и припадащите му се 16.8/388 ид.части от общите части на мястото, сключен между М. Д. М. и А. И. М., и заместник-председателя на ИК на СГНС, поради нарушение на закона-апартаментът да е превишавал нуждите на купувачите; когато са го придобили да са притежавали и друг имот и да не са били крайно нуждаещи се; както и че имотът е придобит без да се конкурират с други крайно нуждаещи се; при злоупотреба със служебно и партийно положение на М. М. и чрез злоупотреба с власт; липса на надлежно решение на ИК на РНС за продажбата, което да е утвърдено от министъра на финансите, както и че договорът за покупко-продажбата не е бил подписан от председателя на ИК на РНС.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствени правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове.
След подаване на касационната жалба Б. И. К. е починал на 30.01.2011 год. и на негово място с определение от 04.10.2011 год. са конституирани законните му наследници И. Б. К. и Т. Б. К., които поддържат оплакванията срещу въззивното решение.
Ответниците по касация Л. И. М. и А. Ю. М. са на становище, че жалбата е неоснователна.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за да се отговори на въпроса: доколко по НПЖДЖФ/обн., ДВ, бр.6 от 1967 год., изм. и доп., бр.58 от 1967 год. и бр.30 от 1969 год., отм., бр.81 от 1973 год./ и по НПЖДЖФПНС/обн., ДВ, бр.39 от 14.05.1957 год., отм., бр.6 от 20.01.1967 год./ еднакво или различно е бил уреден гражданскоправния елемент на фактическия състав на покупко-продажбата и на какви изисквания е следвало да отговаря предвиденото и в двата подзаконови нормативни актове делегиране на правомощията на съответния държавен орган, като при положение, че режимът по чл.4, ал.1 НПЖДЖФПНС и този по чл.15, ал.1 НПЖДЖФ не се различават един от друг, по необходимост с решението по чл.290 ГПК да се прецени правилността на противоположните разрешения в съдебната практика.
Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В обжалваното решение е прието, че до датата на продажбата, М. Д. М. и А. И. М. са били настанени в държавното жилище като наематели в рамките на нормите, уредени в Закона за наемите и чл.5 ЗНО/отм./ и настаняването им не е било над жилищната нужда, така както е уредена в чл.12 ЗНО/отм./.
Намерено е за неоснователно възражението на ищеца, че наследодателите на първоначалния ответник Ю. М. М./починал на 02.01.2002 год. и заместен в процеса от наследниците си по закон – Л. И. М., А. Ю. М. и М. Ю. М./ не са придобили жилището в конкуренция с други нуждаещи се граждани, като въззивният съд се е позовал на чл.5 НПЖДЖФПНС/отм./, според който имотите, в които има наематели не се продават при условия на конкуренция между нуждаещи се граждани в случай, че наемателите изявят желание да ги закупят.
За неоснователно е намерено и възражението, че наследодателите на Ю. М. М. не са били крайно нуждаещи се, като е прието, че този факт е следвало да бъде налице при настаняването им преди 1953 год., а не при продажбата през 1962 год., тъй като с наредбата не се въвежда условие при продажбата да се проверява дали наемателите са крайно нуждаещи се или не.
Градският съд е приел, че неоснователен е и иска за нищожност на продажбата заради липса на решение на ИК на РНС, утвърдено от министъра на финансите, като се е позовал на приетото като доказателство протоколно решение от 11.01.1962 год. на ИК на РНС, утвърдено от министъра на финансите.
Въззивният съд е приел, че договорът от 29.04.1962 год. е бил подписан от заместник-председателя на ИК на РНС”В. Л.” Д. Г., който е замествал председателя на изпълнителния комитет, тъй като е бил натоварен чрез разпределение на функциите между заместник-председателите на проведено на 23.05.1957 год. събрание. Според градския съд, на това събрание била разпределена работата, делегирана по закон на председателя на ИК, между заместник-председателите „по ресори” и Г. бил овластен като „ресорен отговорник” да изпълнява действия вместо председателя, в това число да подписва договори от негово име. Съдът е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че заместникът не е замествал председателя на ИК на РНС към момента на подписване на договора, а при липсата на представени доказателства е приел този факт за недоказан, т.е. към момента на подписване на договора председателят е отсъствал и е бил заместван от заместник-председателя. Градският съд се е позовал на решение № 2026/2004 год. на ВКС, ІV г.о. и решение № 1131/2008 год. на ВКС, ІІ г.о., съгласно които заместник-председателят на РНС е можел да изпълнява всички дейности при заместване, а съгласно разпределението на доказателствената тежест, ищците следвало да докажат, че не е имало заместване.
За неоснователен е намерен и иска за нищожност поради използване на служебно и партийно положение, като е прието, че при подаването на молбата, въпреки служебното положение на М. М., същият не е посочил факта, че е главен секретар на Президиума на Народното събрание, нито че е бивш главен прокурор на Републиката, т.е. не е кандидатствал за закупуване на жилището в тези си качества, а само като наемател.
По въпроса, послужил като основание за допускане на касационното обжалване.
Продажбата на държавни жилища по реда на НПЖДЖФПНС/отм./ и по реда на НПЖДЖФ/отм./ представлява смесен динамичен фактически състав на сделката, който включва освен гражданскоправния елемент, изразяващ се в съвпадение на насрещните волеизявления при подписване на договора /чл.4, ал.1 НПЖДЖФПНС, отм. и чл.15, ал.1 НПЖДЖФ, отм./, още и административноправни елементи: решение на председателя на изпълнителния комитет на народния съвет по местонахождението на имота за извършване на продажбата, становище на председателя на ИК на ОНС за утвърждаване на продажбата и утвърждаване на решението за продажбата от министъра на финансите, съотв. министъра на архитектурата и благоустройството. Всяко едно от трите условия от административноправно естество е предпоставка за последователно осъществяване на изискванията, без спазване на които договорът за продажба ще е недействителна сделка, чиято порочност не може да бъде санирана. За да гарантира спазване изискванията на НПЖДЖФПНС/отм./ и НПЖДЖФ/отм./ при продажба на жилища от държавния жилищен фонд на нуждаещи се граждани, законодателят е преценил, че делегиране правомощията на съответните органи е възможно единствено при осъществяване на гражданскоправния елемент от фактическия състав на покупко-продажбата, а именно подписването на договора от председателя на изпълнителния комитет на народния съвет или натоварено от него длъжностно лице. В този случай органът, който сключва договора въз основа на утвърденото решение за извършване на продажбата, действа като равнопоставен субект на гражданското правоотношение – законен представител на съответния народен съвет по смисъла на чл.36 ЗЗД. Доколкото при осъществяване на предпоставките от административноправно естество са се определяли съществените елементи на сделката-купувачът и цената, законодателят не е предвидил изключителната компетентност на оторизирания да извършва предварителна преценка за законосъобразност и целесъобразност на продажбата административен орган да бъде делегирана на друго длъжностно лице.
Следователно, гражданскоправният елемент от фактическия състав на продажбата по чл.4, ал.1 НПЖДЖФПНС/отм./ и по чл.15, ал.1 НПЖДЖФ/отм./ е бил уреден еднакво. С оглед на това, отговорът на въпроса: на какви изисквания е следвало да отговаря предвиденото и в двата подзаконови нормативни актове делегиране на правомощията на съответния държавен орган същия би следвало да е еднозначен. Това предполага и необходимост от преценка по чл.290 ГПК на правилността на възприетите от съдебната практика противоположни разрешения.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира за правилно изразеното в решение № 966 от 19.07.2007 год. по гр.дело № 1214/2006 год. на ВКС, V г.о. разбиране, според което възлагането на действия за подписване на договорите за продажба може да бъде осъществено не само чрез конкретно и пряко писмено нареждане, но и по другите начини на управление и организация на работата, възприети в съответния народен съвет. Според същото решение, същественото е, че законът е допускал председателят на ИК на РНС да натоварва друго длъжностно лице да подписва договорите за продажба, че подписалият договора е имал качеството на длъжностно лице като заместник-председател на РНС и че при сключване на договора последният е отговарял за отдела „Държавни имоти”. Аналогично е разрешението, възприето с решение № 858 от 21.10.2008 год. по гр.дело № 1123/2007 год. на ВКС, І г.о., според което не е било необходимо изрично упълномощаване, щом договорът за продажба е подписан от заместник-председателя на изпълнителния комитет на районния народен съвет, след като натоварването с тази функция е чрез разпределение на функциите между отделните ресорни ръководители. В решение № 1020 от 28.11.2008 год. по гр.дело № 3839/2007 год. на ВКС, І г.о. отново е прието, че упълномощаването е извършено в съответствие с чл.15, ал.1 НПЖДЖФ/отм./, защото заместник-председателят е подписал договора, след като е бил натоварен с тази дейност от изпълнителния комитет, видно от представения протокол.
Следва да бъде възприето даденото с цитираните три решения на ВКС разрешение, според което продажбата на държавно жилище е действителна, ако договорът е подписан от заместник-председателя на изпълнителния комитет, определен чрез разпределение на функциите между отделните ресорни ръководители и без да е необходимо изрично упълномощаване. „Натоварването” по смисъла на чл.4, ал.1 НПЖДЖФПНС /отм./ е фактическо действие, за което не е предвидена специална форма, поради което възлагането на действия за подписване на договора за продажба е могло да стане не само чрез изрично писмено овластяване, а и посредством други начини на управление и организация на работата в народния съвет.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че въззивният съд е приложил правилно разпоредбата на чл.4, ал.1 НПЖДЖФПНС/отм./, като е приел, че заместник-председателят на ИК на РНС”В. Л.” Д. Г. е бил овластен като „ресорен отговорник”/отговарящ за отдел „Ж.-к.” съгласно протокол от 04.01.1960 год./ да подписва договори за продажба на държавни жилища, доколкото с протокол № 18 от 23.05.1957 год. на ИК на СГНС е било взето решение договорите да се сключват между купувача и председателя на ИК на РНС или натоварено от него лице; респ. началника на отдел „Жилищно стопанство и държавни имоти”. В обобщение, договорът за продажба от 29.04.1962 год. не е сключен в нарушение на чл.4, ал.1 НПЖДЖФПНС/отм./, не е налице това основание за нищожност на сделката и претенцията по чл.7 ЗВСОНИ в тази й част е неоснователна.
По останалите касационни основания за отмяна на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира следното:
Въззивният съд законосъобразно е приел, че към момента на продажбата купувачите М. и А. М. са били настанени като наематели в процесното жилище, като правилно се е позовал на писмените доказателства по делото, а именно: карта на наемателя, разписки за платен наем от 1953 год., доклад П-332/26.12.1961 год., с който се взема решението за продажба. Обосновано съдът е приел и че при подаване на молбата за закупуване на апартамента, в него са живеели освен двамата купувачи, още петима души, а по време на продажбата – още седем души: майките им, сина им Ю. М. и дъщеря им Р. М., омъжена с две деца. При това положение, настаняването в четири стаи отговаря на нормите на чл.7, ал.2 НПЖДЖФПНС/отм./ и на чл.8, б.”в” от Закона за наемите/отм./. Понятието „нуждаещи се” е изяснено нормативно в т.7, ал.2 НПЖДЖФПНС/отм./, а това са трудещи се граждани, които нямат в местожителството си никакво жилище или притежаваното от тях жилище не задоволява жилищните нужди на членовете на семейството, включително задомените им деца и възходящите им. При наличието на валидно наемно правоотношение, купувачите-наематели не са били длъжни да кандидатстват за закупуване на процесното жилище при условията на чл.8 НПЖДЖФПНС/отм./. В случая, наемателите кандидат-купувачи не се конкурират нито пряко, нито косвено с нуждаещи се от жилище граждани-ненаематели, за да се налага проверка дали жилището няма да надхвърли нуждите им.
Неоснователни са и доводите в касационната жалба, че градският съд не е изследвал въпроса за жителството на нуждаещите се граждани, и в частност дали към момента на продажбата възходящите на купувачите М. са били софийски жители и дали са притежавали в местожителството си жилище. По делото има документи, които удостоверяват, че З. Д. О. и К. В. М.-родители на купувачите по договора от 29.04.1962 год., са били софийски жители/срвн. служебна бележка от домоуправителя на ЕС-жилищен дом „Ал.Н.” от 06.03.1995 год., въз основа на справки в домовата и касовите книги и удостоверенията за наследници от 27.01.1986 год. и 03.08.1993 год./.
Въззивният съд законосъобразно е приел, че след като не е установено при сключването на договора за продажба от 29.04.1962 год. купувачът М. Д. М. да е кандидатствал за закупуване на жилището, сочейки в молбата качеството си на бивш главен прокурор на Републиката или главен секретар на Президиума на Народното събрание, не е доказано същият да е използвал служебното си положение. Липсват доказателства М. Д. М. да е извършил каквито и да е конкретни действия, чрез които да е повлиял на съответните административни органи при вземане на решението за продажба на процесния апартамент.
В заключение, обжалваното решение е постановено в отсъствието на основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и като законосъобразен и правилен съдебен акт следва да бъде оставено в сила. Касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на А. Ю. М. сумата 2 600 лева, а на Л. И. М. сумата 500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предл.първо ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 324 от 05.01.2010 год. по гр.дело № 1302/2006 год. на Софийския градски съд, ІІ-г състав.
Осъжда И. Б. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] и Т. Б. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица][жилищен адрес] да заплатят на А. Ю. М. от [населено място] сумата 2 600/две хиляди и шестстотин/лева, а на Л. И. М. от [населено място] сумата 500/петстотин/лева, разноски за адвокатски възнаграждения за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: