7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
гр.София,
12.03.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 3994 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 310 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 33/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е уважен иск по чл. 200 КТ.
Жалбоподателят [фирма] – [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. Г., поддържа доводи за неправилност на въззивното решение и сочи, че със същото е даден отговор на процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за спора, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът В. И. Б., чрез процесуален представител, в писмено становище поддържа, че касационната жалба е неоснователна и въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил ответното дружество [фирма] да заплати на В. Б. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение по чл. 200 КТ за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на трудова злополука, претърпяна на 23.04.2014 г. в [населено място], призната за трудова с разпореждане № ТЗ-96#4/27.05.2014 г. на РУ „СО“ – П., при която е причинена компресионна фрактура на тялото на Т. прешлен с депресия на краниалната дискова плочка на прешленното тяло, контузия в областта на гръдния кош, компресионна фрактура на тялото на Т. на гръбначния стълб“ с диагноза „счупване на гръбначния стълб в гръдната област“, което е довело до временна неработоспособност за срок от 8 месеца, а впоследствие до трайно намалена неработоспособност 50% за срок от 2 години до 01.03.2017 г., призната с ЕР на ТЕЛК № 1048 от 041 заседание на ТЕЛК, трети състав към [фирма] от 09.03.2015 г., ведно със законната лихва от датата на настъпване на увреждането – 23.04.2014 г. до окончателното плащане на сумата, както и в частта, с която е било отхвърлено направеното от ответника [фирма] възражение за прихващане на присъденото на В. Б. обезщетение в размер на 30 000 лева със сумата от 5 000 лева, представляваща част от цялата платена от [фирма], сума от 5340 лева за оперативно лечение на консумативи, за които е съставена фактура № [ЕГН]/24.04.2014 г. на стойност 5040 лева и фактура № [ЕГН] от 30.04.2014 г. на стойност 300 лева, с която сума В. Б. се е обогатил без основание.
С обжалваното решение е прието, че на 09.04.2014 г. между страните е бил сключен трудов договор, по силата на който ответното дружество е възложило, а ищецът е приел да изпълнява длъжността „монтьор двигатели на МПС“. На 23.04.2014 г., докато е изпълнявал задълженията си по трудовото правоотношение – извършвал е ремонт на скоростна кутия на трактор „Y.” F-525, ищецът е претърпял злополука, при която кабината на трактора се е наклонила на една страна, съборила го е на пода и го е затиснала, в резултат на което му е било причинено счупване на гръбначния стълб в гръдната област – Т. на гръбначния стълб. След инцидента ищецът е бил приет в Клиниката по неврохирургия при У. [фирма] – [населено място], където му е била извършена операция – метална стабилизация. Посочената злополука е била призната за трудова злополука с разпореждане на длъжностно лице от Районно управление „Социално осигуряване“ – [населено място]. С експертно решение от 09.03.2015 г. на ТЕЛК към МБАЛ [фирма] на ищеца е била определена 50% трайно намалена работоспособност за срок от две години – до 01.03.2017 г., като противопоказните условия на труд са тежка физическа работа, правостоене, принудителна поза, вдигане на тежести. С оглед тези обстоятелства, съдът е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на работника или служителя, независимо от това дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Посочено е, че в случая е издадено разпореждане от РУ „Социално осигуряване“ – П. по чл. 60 КСО, с което е признато наличие на трудова злополука, поради което са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното дружество в качеството му на работодател на ищеца за причинените му в резултат на настъпилата трудова злополука вреди. Страданията, които ищецът е изтърпял, са били силно изразени поради засягане за дълъг период от време на движенията на снагата, като по време на лечението са използвани болкоуспокояващи и невротропни лекарства. Същевременно от извършените прегледи, консултации и изследвания както на общото състояние, така и на костната система, не са установени заболявания и състояния, които да способстват за по-лесно настъпване на подобен вид травми и забавяне на тяхното възстановяване. От разяснения на вещото лице по делото е заключено, че инконтиненцията на урина и проблемите при дефекация на ищеца се дължат на стеснение на вертебралния канал от Т. надолу, което може да бъде в резултат от травмата и от това, че се променя положението на тялото.
С оглед на събраните доказателства за претърпените от ищеца болки, страдания и негативни психически преживявания, както и за начина, по който претърпеният инцидент се е отразил на здравословното му състояние, съдът е приел, че на същия съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева. За неоснователни са счетени възраженията на ответното дружество за съпричиняване на резултата от пострадалото лице, доколкото не са доказани твърденията, че ищецът е паднал върху разпилени инструменти или че е залитнал и при падането си е хванал и съборил кабината на трактора или че е допуснал някакво нарушение при укрепването й. Според съда се установява небрежност на самия работодател, който не е създал условия за безопасно извършване на ремонтна дейност. Не е уважено и направеното от ответника възражение за прихващане в размер на 5000 лева, представляваща част от стойността на заплатената от дружеството оперативна интервенция на ищеца по поставяне на импланти, тъй като в случая разходите, направени за лечението и възстановяването на здравословното състояние на работника, съставляват имуществени вреди от злополуката, за които също отговаря ответникът.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК се поставят въпроси, за които се претендира, че са обусловили изхода на делото, решени са в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /ред. ДВ бр. 47/2009 г./, както следва: в какво следва да се изразява необходимата и дължима процесуална грижа за своевременното откриване на доказателствата, относими към предмета на доказване и налице ли е пречка за ангажиране на такива, открити след подаване на въззивната жалба, но преди обявяване на въззивното дело за решаване, когато допускането им се иска в първото открито съдебно заседание по делото, кой е меродавният момент за преценка дали доказателствата са новооткрити, за задължението на работника да докаже причинна връзка между злополуката и вредите, допустимо ли е обезщетяване на вреди по чл. 200 КТ при трудова злополука, чиято причинно-следствена връзка на настъпване от злополуката не е безспорно установена, по въпроса за обхвата на вредите, подлежащи на обезщетяване и размера на обезщетението, с оглед степента на увреждане на здравето и възможността за неговото възстановяване, както и кога следва да се приеме, че е налице съпричиняване на резултата. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.200 КТ.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания.
На въпросите в какво следва да се изразява необходимата и дължима процесуална грижа за своевременното откриване на доказателствата, относими към предмета на доказване и налице ли е пречка за ангажиране на такива, открити след подаване на въззивната жалба, но преди обявяване на въззивното дело за решаване, когато допускането им се иска в първото открито съдебно заседание по делото и кой е меродавният момент за преценка дали доказателствата са новооткрити, въззивният съд е дал разрешение в съотвествие с практиката на ВКС. В същата се приема, че преценката на съда дали са налице обективни причини, препятстващи своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай и се извършва въз основа на твърденията на страната и данните по делото. Посочва се, че когато сочените нови доказателства предствляват показания на свидетел, то страната следва да установи, че не е знаела, че тези лица имат възприятия за юридически или доказателствени факти по делото или че е била възпрепятствана да ги посочи като свидетели и да осигури разпита им. Неотносима към поставения първи въпрос е цитираната и приложената към изложението на жалбоподателя съдебна практика, в която предмет на обсъждане е въпросът дали близките роднински отношения на страната с посочен от нея свидетел обуславят неполагане на дължимата грижа за осигуряване на доказателството и съответно обективна възможност да бъде посочен свидетеля своевременно в първа инстанция с оглед приложението на чл. 266, ал. 2 ГПК във въззивното производство. В отправеното от жалбоподателя към въззивния съд искане за допускане на новооткрити доказателства не се излагат обстоятелства, обосноваващи наличието на пречки или затруднения от обективен характер, които да са препятствали събирането на доказателствата в първоинстанционното производство, като единствено се сочи, че новооткритите факти са станали известни непосредствено преди съдебното заседание. Съдът е отхвърлил искането за допускане на нови доказателства, като се е основал на становище, че те обективно са могли да бъдат посочени и пред първоинстанционния съд, без да черпи съображения от обстоятелството, че се касае за гласни доказателства.
Третият и четвъртият въпроси, относно доказването на причинно-следствената връзка между злополуката и вредите на работника или служителя, също не са разришени от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил разрешенията на практиката относно необходимия фактически състав за пораждането на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ и съответно за един от неговите елементи – причинно-следствена връзка между събитието и вредите, респ. понесените от работника или служителя болки и страдания. В практиката е прието, че надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57, сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г., обн.,ДВ, бр. 6/21.01.2000г., в сила от 1.01.2000 г., изм. и доп./, което и съдът е съобразил в обжалваното решение. Разпореждането на органа по чл.60, ал.1 КСО представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука и е официален удостоверителен документ за установените в него факти. Липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл.200, ал.1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този текст. Установяването на факта на трудовата злополука не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран/ в този смисъл и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 23.07.2014г. по гр.д.№3766/2013г.,ІV г.о. на ВКС/.
По въпроса за обхвата на вредите, подлежащи на обезщетяване и размера на обезщетението, с оглед степента на увреждане на здравето и възможността за неговото възстановяване, също е разрешен в съответствие със задължителната практика. В практиката на ВКС, изразена и в решение от 19.07.2010 г., по гр.д.№1114/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. се приема, че във връзка с имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане здравето на работника или служителя чл.212 КТ предвижда приложението на общото гражданско законодателство субсидиарно. Приема се, че разпоредбата на чл.200, ал.3 КТ намира приложение така както е посочено в нея, но за случаите, в които са претърпени неимуществени вреди и имуществени вреди от трудова злополука за направени от работника или служителя разходи за поддържащо лечение, усилена или диетична храна, придружител и др. подобни, които доколкото водят до намаляване на неговото имущество, е налице вреда /претърпяна загуба/, които се дължат от работодателя на основание чл.212 КТ, във връзка с чл.51, ал.1 ЗЗД. С обжалваното решение са обезщетение именно такива вреди , а не бъдещи текива както се поддържа от жалбоподателя.
Въпросът за това кога е налице съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд е разрешил в съответствие с практиката, включително с посочената в изложението на жалбоподателя – решение от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 3804/2015 г., III г.о. С нея се приема, че не всяко съпричиняване на вредите от работника, а само това, извършено при груба небрежност може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Такова е поведението на работника, при което той не полага елементарно старание и внимание и пренебрегва основни правила за безопасност, както и при неполагане на грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Изложените съображения на съда по възражението на ответника и сега жалбоподател, според които не обосновават груба небрежност твърденията, че ищецът е паднал върху разпилени инструменти или че е залитнал и при падането си е хванал и съборил кабината на трактора или че е допуснал някакво нарушение при укрепването й, съответстват на тази практика. Освен това, изтъкнатият решаващ довод на съда в тази насока, според който посочените обстоятелства не са надлежно доказани от ответника, налага да се приеме, че съпричиняването е отречено поради недоказаност на факти, които да го обосновават, а не поради несъответно на практиката приложение на норма от материалноправно естество.
Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК /ред. Дв.в. бр.47/2009г./ за да бъде коригирана същата.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати направените от ответника разноски пред ВКС в размер на 1430 лева адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 310 от 21.03.2017г., постановено по гр.д. № 33/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на В. И. Б. сумата 1430 лева разноски пред вкс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: