7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 215
София, 03.04. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2450/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 175 от 14.07.2016 г. по в. т. д. № 109/2016 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Великотърновски окръжен съд решение № 692 от 30.12.2015 г. по т. д. № 4/2014 г. в обжалваната негова част за отхвърляне на претенцията на дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] за заплащане на сумата 72 205.62 евро – обезщетение за вреди от пълно неизпълнение на договор за международен превоз от 25.01.2013 г. в размер на стойността на недоставения /изгубен/ товар.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Счита, че същото е плод на погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда вследствие на неправилна интерпретация, тълкуване и оценка на доказателствата по делото. Конкретните му оплаквания се свеждат до това, че въззивната инстанция не се е произнесла: по отговорността на превозвача за пълното неизпълнение на договора за превоз, сключен между страните по делото; по исканията на страните за спиране на производството по делото заради преюдициалност на спора от висящото в Германия дело между настоящия ищец и друго (немско) дружество; по относимостта на представените от ответника документи от делото в Германия, на които и двете инстанции са се позовали, независимо, че не са признали преюдициалност на спора в Германия; по възражението на ищеца срещу позоваването от първоинстанционния съд и прилагането на разпоредбата на чл. 82, ал. 1 ЗЗД, с оглед наличието на специален закон – чл. 23 от Конвенцията С.; по възражението във въззивната жалба срещу приетото в първоинстанционното решение, че ищецът не е доказал размера на претърпените от него вреди, въпреки че същият е представил фактура за стоката и решение на германския съд, с което е осъден да заплати на неучастващо в настоящото дело дружество сумата, предмет на исковата молба.
Като значими за допускането на касационно обжалване касаторът поставя въпросите: „1. Когато делото е обжалвано във въззивния съд с аргументи за допуснати нарушения и на материалния, и на процесуалния закони, длъжен ли е второинстанционният съд да се произнесе в решението си по поставените във въззивната жалба въпроси; 2. Законосъобразно, обосновано и допустимо ли е атакуваното решение, след като съдът и на двете инстанции в противоречие с изискванията на закона и практиката на ВКС не се е произнесъл по едно от основните искания на ищеца по предявения иск, а именно – да се ангажира отговорността на ответника като превозвач за пълно неизпълнение на договора за превоз в контекста на обявената правна квалификация по иска /чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във връзка с чл. 373, ал. 1 ТЗ, чл. 20, параграф 1 от Конвенцията С./ и доказаната фактическа обстановка по делото; 3. Допустимо ли е въззивният съд при обсъждане на доказателствата за вземане на решение по делото дали ищецът има активна материална легитимация, да има предвид единствено товарителницата С., като пропуска да обсъди приложените като доказателство заявка-договори с ответника, респ. с трето неучастващо лице по делото /Д. Г./, които документи по правната си същност представляват сключени договори – единият за международен превоз с ответника по делото, а другия спедиционен за организиране превозването на процесния товар с германския възложител; 4. Явява ли се страната-възложител по договор за международен превоз правоимащ и товародател по смисъла на Конвенцията С.. В каква зависимост-съотношение-правно значение стоят една спрямо друга заявката-договор и товарителницата С.. Кои са правните критерии, които определят в какво качество сключват договора страните по договор за превоз; 5. В кои случаи статутът на Конвенцията С. на специален закон позволява на съда при решаване на правен спор между страните, да прилага субсидиарно правни норми от други закони /ТЗ, ЗЗД/ и не съдържа ли Конвенцията С. конкретен текст /чл. 23 С./, който регулира доказването на вредите по основание и размер. Във връзка с това има ли право съдът да изисква от ищеца доказване на вреди, при положение, че товарът не е предаден на получателя по товарителница и по тази причина е обявен за „изгубен”, че превозвачът е получил процесния товар, след като самият превозвач е изготвил товарителницата за превоза, както и на правен извод, че „искът е неоснователен и предвид недоказаност на действителното настъпване на вредата, претендирана с И.М. и нейния размер”; 6. Какво е правното съотношение между правните фигури на правоимащ-възложител-страна по договор за превоз, с тези на товародател и изпращач по същия този договор, съответно товарителница С., кой се явява товародател по договора за превоз – страната-възложител или изпращача. Кой /кои/ от тях са правоимащи по смисъла на Конвенцията С. да предявят иск към отговорния за възникнала щета превозвач при пълно, респ. неточно изпълнение на договор за превоз от страна на последния; 7. Какво е правното значение за настоящата съдебна процедура на обстоятелството, че срещу ищец като страна по договор за превоз или спедиционен договор с чуждестранна спедиторска фирма се води дело по регрес по повод неизпълнение на същия договор за превоз пред чуждестранен съд, по което има издадено първоинстанционно осъдително решение, обжалвано от ищеца и до момента невлязло в сила по отношение отговорността на превозвача-българска фирма”.
По отношение на първите пет въпроса се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: по първия и втория въпрос – т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС); по третия въпрос – т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; по четвъртия въпрос – решение № 163 от 08.02.2001 г. по гр. д. № 1445/2000 г. на ВКС, V г. о., определение № 466 от 27.07.2015 г. по т. д. № 2771/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 128 от 28.10.2013 г. по т. д. № 96/2012 г. на Пазарджишки окръжен съд; по петия въпрос – решение № 955 от 28.05.2001 г. по гр. д. № 2165/2000 г. на ВКС, V г. о. и определение № 466 от 27.07.2015 г. по т. д. № 2771/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.; по шестия въпрос – решение № 978 от 25.06.2014 г. по т. д. № 7113/2012 г. на СГС и решение от 25.04. 2013 г. по гр. д. № 23678/2011 г. на СРС. По отношение на седмия въпрос се поддържа, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона.
С допълнителна молба вх. № 1781 от 15.02.2017 г. касаторът е представил и препис от решение от 31.10.2016 г., постановено по дело № 104 О 43/13 на Апелативен съд – Б., за което твърди, че представлява нововъзникнало обстоятелство от съществено значение за изхода на делото. Доколкото обаче касае въпрос, относим към правилността, а не към допустимостта на въззивното решение, посоченото доказателство не може да бъде съобразено при преценката за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 26.10.2016 г. Претендира присъждане на разноски.
Третото лице-помагач на ищеца (сега касатор) – ЗК [фирма], [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение Великотърновски апелативен съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния акт по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено, че: По заявка от 25.01.2013 г. между „Д. И. Л., Германия и ищеца по настоящото дело [фирма] е сключен договор за международен превоз (от Германия до България) на стока, собственост на „Д. Л. Ш. КГ”, Б.; Със заявка-договор № 12754 от 25.01.2013 г. ищецът [фирма] е възложил извършването на автомобилния транспорт на същата стока на ответника по делото [фирма]; Във връзка с превоза на стоката е издадена международна товарителница, в която като изпращач е посочен „Д.”, Б., а като получател на стоката – [фирма], София; Стоката не е доставена на получателя поради конфискуването й в Република С. по време на превоза; Пред Окръжен съд – Берлин е предявен иск от „Д. И. Л., Германия срещу [фирма] за присъждане на сумата 72 206.62 евро, представляваща обезщетение за недоставяне на превозваната стока; Така предявеният иск е уважен с постановеното по дело № 104 О 43/13 решение, което все още не е влязло в сила.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил изцяло крайния извод в него, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран по предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във връзка с чл. 373, ал. 1 ТЗ и чл. 20, § 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (С.), тъй като същият няма качеството на товародател и изпращач на недоставената стока, предмет на процесния превозен договор. Според решаващия състав, с оглед данните от приетата по делото товарителница (лист 12) и заявка за транспорт от 25.01.2013 г., такова качество в случая има немската фирма „Д.” или спедиторът „Д. Логистичен център Б.”, доколкото сключеният между него и ищеца по настоящото дело [фирма] договор е за превоз, а не специдионен. Именно с качеството му на „превозвач”, е обоснован изводът, че ищецът не е „правоимащ” по смисъла на чл. 20 от Конвенцията, а такъв в случая се явява немското дружество „Д.”, който е товародател и изпращач на стоката.
Като самостоятелен аргумент за неоснователност на иска въззивният съд е посочил и липсата на доказателства за настъпване на претендираните от ищеца вреди. В тази насока е отчетено твърдението на самия ищец, че вредите му са в размер на сумата 72 205.62 евро, която немското дружество „Д. Логистичен център Б.” претендира от него поради пълната липса на превозвания товар, както и факта, че предявеният пред Окръжен съд – Берлин иск за посочената сума е уважен. Доколкото обаче липсват данни осъдителното решение да е влязло в сила, решаващият състав е счел, че настъпването на вреди за ищеца не е установено.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси са изцяло относими към правилността на обжалваното въззивно решение. По естеството си въпросите представляват оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата и мотивирането на обжалвания акт. Произнасянето по тези въпроси предпоставя извършването на проверка относно правилността на въззивното решение, каквато обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Освен това, част от въпросите (№ 5 и № 6) са поставени само теоретично, без да са отнесени към конкретния случай, като по тях липсва и произнасяне от въззивния съд, от което следва, че решаването им е без значение за изхода на делото.
Дори да се приеме, обаче, че въпросите са значими, по отношение на същите не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. На първо място, не може да се счете, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от указанията в цитираната от касатора задължителна съдебна практика (т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС), доколкото актът е подробно мотивиран, съдържа произнасяне по всички повдигнати във въззивната жалба оплаквания и е извършен задълбочен анализ на преценените от състава като релевантни за спора доказателства. Що се отнася до правилността на направените от него изводи, то това е въпрос на самото касационно производство.
Недоказано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените в тази връзка две решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, са напълно неотносими към случая, тъй като едното от тях (решение № 163 от 08.02.2001 г. по гр. д. № 1445/2000 г. на ВКС, V г. о.) касае въпроси, свързани със спедиционния договор, а не с договора за превоз, а другото (решение № 163 от 08.02.2001 г. по гр. д. № 1445/2000 г. на ВКС, V г. о.) – въпроси, свързани с договора за превоз, които обаче са различни от тези по настоящото дело. Всички останали представени от касатора определения по чл. 288 ГПК и невлезли в сила първоинстанционни решения не подлежат на обсъждане, доколкото не представляват релевантна съдебна практика съгласно указанията по т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по отношение на последния (седми въпрос), същото изобщо не следва да бъде обсъждано поради обстоятелството, че не е заявено надлежно в съответствие с изискванията на т. 4 от цитирания тълкувателен акт, тъй като касаторът твърди наличие само на част от това основание – „значение за точното прилагане на закона”, без да аргументира и неговата втора кумулативна предпоставка – „значение за развитието на правото”.
Поради всички изложени съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за касационното производство не следва да бъде уважено, тъй като не са ангажирани доказателства, че уговореното в полза на процесуалния му пълномощник адвокатско възнаграждение в размер на 3 260 лв. е платено по банков път, какъвто именно начин на плащане е посочен в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 0201349 от 26.10.2016 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 175 от 14.07.2016 г. по в. т. д. № 109/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: