8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 216
гр. София, 16 октомври 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3752 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението).
Производството е образувано по касационна жалба на ответниците по делото К. П. Н. и Д. Ц. З. срещу решение № 82/23.05.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 139/2017 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е обезсилено, като постановено по непредявен иск, решение № 1584/09.12.2016 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК – за допълване на решение № 462/08.04.2016 г. по гр. дело № 1486/2014 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), делото е върнато на последния за произнасяне по реда на чл. 250 от ГПК по молба с вх. № 12882/03.05.2016 г. на ищцата Л. Ж. Д. за допълване на решение № 462/08.04.2016 г., чрез произнасяне по иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД за претендираното обезщетение в размер 17 400 лв. за ползване без правно основание на целия процесен имот за периода, уточнен с молба с вх. № 28727/17.10.2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно, т.е. – сочат се всички касационни основания по чл. 281 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Л. Д. не е подала отговор на жалбата и не взема становище по нея.
С определение № 319/04.04.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато с оглед извършването на проверката относно процесуалната допустимост на обжалваната част от въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – кога е налице допустимо предявен иск, по който съдът дължи допустимо произнасяне с допълнително решение по реда на чл. 250 от ГПК.
По първата част на въпроса (кога е налице допустимо предявен иск) е формирана трайно установена съдебна практика (включително такава на ВКС), съгласно която искът е допустим, когато не са налице процесуални пречки (отрицателни процесуални предпоставки) и са налице всички положителни процесуални предпоставки за предявяването му от ищеца и за разглеждането му от съда, включително – искът да е надлежно предявен с редовна искова молба, отговаряща на всички изисквания на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК, а ако е имало нередовности на исковата молба те следва да са отстранени по реда на чл. 129, ал. 2 и 4 от ГПК. По така предявен допустим иск, първоинстанционният съд дължи произнасяне с решението си по делото, а при обжалване – и въззивната инстанция, която също е такава по съществото на материалноправния спор между страните. Отговорът на останалата част от поставения въпрос се съдържа в разпоредбите на чл. 250 от ГПК. Ако първоинстанционният съд пропусне да се произнесе с решението си по редовно предявен допустим иск или по част от него и ако ищецът подаде молба за допълване на решението в едномесечен срок от връчването на преписа от същото, то съдът дължи произнасяне по същество по иска, респ. – по съответната част от него, – с допълнително решение, което подлежи на самостоятелно обжалване по общия ред. Същото се отнася и за въззивната инстанция ако тя пропусне да се произнесе с решението си по редовно предявен допустим иск, по който се е произнесла първата инстанция, и който е включен в предмета на въззивната жалба (с тази разлика, че ако въззивното решение е необжалваемо едномесечният срок за подаването на молбата за допълване тече от влизането на решението в сила). Ако по реда на чл. 250 от ГПК първата или въззивната инстанция се произнесе с решение по същество по непредявен иск или по процесуално недопустим иск, или ако ищецът не е подал молба за допълване в рамките на преклузивния едномесечен срок, то допълнителното съдебно решение е също недопустимо и съгласно разпоредбите на чл. 270, ал. 3 и чл. 293, ал. 4 от ГПК следва да се обезсили, като в зависимост от порока, довел до недопустимостта, горестоящата съдебна инстанция или прекратява производството, или връща делото на компетентния съд за разглеждането по реда на чл. 250 от ГПК на предявения иск. До последния резултат се стига и когато по реда на чл. 250 от ГПК първата или въззивната инстанция се произнесе с решение по същество по евентуален иск, по отношение на който не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждането – отхвърляне на главния иск, и не се произнесе по кумулативно съединен с последния, друг иск, по отношение на който е подадена молба от ищеца за допълване на първоначалното решение. Ако в случаи, какъвто е и настоящият, въззивният съд обезсили допълнително първоинстанционно решение, като постановено по непредявен иск, и върне делото на първата инстанция за разглеждане по реда на чл. 250 от ГПК на предявен иск, то дори последният да е процесуално недопустим или изобщо да не е бил предявен по делото, това не води до недопустимост на въззивното решение, тъй като по този начин въззивната инстанция не се произнася по същество по непредявения или недопустимия иск, а единствено дава неправилни указания на първата инстанция да се произнесе по него.
В случая, подадената лично от ищцата искова молба с вх. № 1914/24.01.2011 г. (по която първоначално е било образувано гр. дело № 1168/2011 г. по описа на Варненския районен съд (ВРС)), макар и значително неясна и нередовна, съдържа достатъчно ясни твърдения и искания към съда, съгласно които ищцата предявява иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на сключения приживе от нейния баща и наследодател, с ответницата Н., алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане; както и наред с това – парична искова претенция срещу двамата ответници (сега касатори), която ищцата е посочила като „месечен наем за ползвана моя собственост“, в размер 200 лв. месечно, считано от смъртта на баща ? (27.06.2010 г.). Нередовността на исковата молба е отстранена по реда на чл. 129, ал. 2 и 4 от ГПК с молба от 21.03.2013 г. (листове 101-104 от гр. дело № 1168/2011 г. на ВРС), подадена чрез назначения от районния съд по реда на правната помощ, процесуален представител на ищцата, а именно: Уточнено е, че с процесния алеаторен договор, чието разваляне се иска, са прехвърлени 5/6 идеални части от имота, а останалата 1/6 идеална част е собственост на ищцата по наследство от баща ?. В петитума на молбата ясно е посочено, че наред с развалянето на договора, т.е. – кумулативно, ищцата иска и заплащането на сумата 17 400 лв., претендирана като обезщетение за ползването от ответниците на процесния имот, „на отпаднало основание“, за периода от 21.01.2005 г. (датата на сключването на договора) до 21.03.2013 г. (датата на уточняващата молба). В молбата е формулирана и друга парична претенция – в случай, че искът за разваляне на процесния договор бъде отхвърлен, т.е. – при условията на евентуалност, ответниците да бъдат осъдени да ? заплатят обезщетение „за частта от наема“, съразмерно на притежаваната от нея 1/6 идеална част от имота, който „наем“ „тя би получила за периода на едноличното ползване на имота“ от ответниците, и който би се равнявал на 1 550 лв., считано от датата на откриване на наследството (27.06.2010 г.) до датата на уточняващата молба (21.03.2013 г.). Присъждането и на двете парични обезщетения в размери, съответно 17 400 лв. и 1 550 лв., е претендирано заедно със законната лихва за забава, считано от датата на подаването на исковата молба (24.01.2011 г.) до окончателното изплащане на съответната сума.
В направения доклад по делото в открито съдебно заседание на 23.10.2013 г. (листове 161-162), ВРС е допуснал грубо смешение на двете парични искови претенции, като е приел, че единствено при условията на евентуалност – при отхвърляне на „основния“ иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, е предявен само един паричен иск – с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на „общата вещ“ (процесния имот) лично само от някои от „съсобствениците“ (ответниците), в размер общо на 17 400 лв., за периода 21.01.2005 г. – 21.03.2013 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба (24.01.2011 г.) до окончателното изплащане. След изпращането на делото по подсъдност (с оглед цената на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД) на ВОС, пред който е образувано първоинстанционното гр. дело № 1486/2014 г., по същия неправилен начин е изготвен с определение № 2611/08.09.2014 г. (листове 27-28 от това дело) проектът за доклад, който е приет за окончателен в откритото съдебно заседание на 11.03.2015 г. (лист 92). Порокът в доклада е довел до порок и на първоинстанционното решение № 462/08.04.2016 г., с което ВОС се е произнесъл само по иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, като го е уважил – развалил е процесния алеаторен договор, приемайки в мотивите си, че не дължи произнасяне по предявения „в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 31, ал. 1 от ЗС за обезщетение“.
В рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 250 от ГПК ищцата е подала лично молба с вх. № 12882/03.05.2016 г. (лист 278 от делото на ВОС) за произнасяне от съда по иска ? за заплащане на паричното обезщетение в размер 17 400 лв. (в молбата погрешно е посочена сумата 17 500 лв.) за ползването на процесния имот от ответниците. С решение № 879/29.06.2016 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата за допълване, като отново неправилно е приел в мотивите си, че е сезиран само с един паричен иск за обезщетение, по който не дължи произнасяне, тъй като бил евентуално съединен с иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, който е уважил. Това решение е отменено по жалба на ищцата, с имащото характер на въззивно решение, определение № 589/26.09.2016 г. по въззивно частно гр. дело № 460/2016 г. на ВАпС, като делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по молбата за допълване съобразно указанията, дадени в мотивите. В последните въззивният съд, след подробно обсъждане на подадените от страна на ищцата молби-уточнения, и най-вече – на тази от 21.03.2013 г., правилно е приел, че наред с иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на процесния договор, т.е. – кумулативно (а не при условията на евентуалност), тя е претендирала осъждане на ответниците-касатори да ? заплатят обезщетението от 17 400 лв. за ползването на целия процесен имот, „на отпаднало основание“. С оглед на това, правилно е прието и че първоинстанционният съд не се е произнесъл с решението си по делото по тази парична искова претенция и правилно са му дадени указания да се произнесе по нея по реда на чл. 250 от ГПК. Предвид различното посочване с множеството уточнителни молби на ищцата на процесния период на тази претенция, правилни са и указанията за даване на ясни указания от ВОС на ищцата да конкретизира периода.
След връщането на делото във ВОС, в изпълнение на дадените ? от съда указания по чл. 129, ал. 4, във вр. с ал. 2 от ГПК, с молба с вх. № 28727/17.10.2016 г. (лист 307 от делото на ВОС) ищцата, чрез процесуалния си пълномощник по делото, е уточнила, че претенцията ? за заплащане на обезщетението за лишаването ? от възможността да ползва процесния имот, е за периода от момента на откриване на наследството (27.06.2010 г.) до подаването на исковата молба (24.01.2011 г.), т.е. – периода, посочен и в исковата молба. С постановеното ново допълнително решение № 1584/09.12.2016 г. по реда на чл. 250 от ГПК, ВОС е допълнил решението си с № 462/08.04.2016 г., като е отхвърлил иска „с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата 17 400 лв., представляваща обезщетение за това, че ищцата е лишена от правото да ползва общата вещ съобразно притежаваната от нея идеална част“ (следва описание на имота) за периода 27.06.2010 г. – 24.01.2011 г. Решаващият мотив на първоинстанционния съд за постановеното отхвърляне е, че ищцата не е поканила писмено ответниците да ползва имота, преди уточнения процесен период.
В мотивите към обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение № 82/23.05.2017 г., ВАпС, позовавайки се и на предходното въззивно (имащо характер на решение) определение № 589/26.09.2016 г., излагайки и свои собствени мотиви, правилно е приел, че ищцата е предявила иска за обезщетението в размер 17 400 лв. за ползването без (посочено и като „отпаднало“) основание от ответниците на целия процесен имот, като кумулативно съединен с иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, както и че евентуално съединен с последния е другият паричен иск на ищцата – с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за обезщетението (в размер 1 550 лв.) за ползите, от които е лишена като съсобственик на 1/6 идеална част от имота. Правилно също така въззивният съд е приел, че фактическият състав, от който произтича правото на обезщетение при двата иска е напълно различен, както и че като се е произнесъл по евентуалния иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС, вместо по кумулативно съединения иск за обезщетение, квалифициран от ВАпС като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск (за разглеждането на който процесуалното условие – отхвърляне на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, не се е сбъднало), а предявеният и подлежащ на разглеждане по реда на чл. 250 от ГПК иск за обезщетение, е останал неразгледан. С оглед на това и предвид възприетия по-горе отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос, въззивният съд допустимо и правилно е обезсилил, като недопустимо, първоинстанционното решение № 1584/09.12.2016 г., и е върнал делото на ВОС да разгледа предявения (и подлежащ на разглеждане) иск, като са правилни и дадените указания, че това е кумулативно съединеният иск за претендираното обезщетение в размер 17 400 лв. за ползването без правно основание от страна на ответниците на целия процесен имот за периода, уточнен с молба с вх. № 28727/17.10.2016 г., а именно 27.06.2010 г. – 24.01.2011 г.
Погрешни са обаче указанията на въззивния съд относно правната квалификация по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на този иск. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ППВС № 1/28.051979 г., както и съгласно основаната на него константна съдебна практика (включително задължителна такава на ВКС), при разваляне на двустранен договор, какъвто е и ненаименованият алеторен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 88, ал. 1, изр. 1, предл. 1 от ЗЗД, т.е. – на отпаднало основание предвид обратното действие на развалянето, прехвърлителят може да иска връщане само даденото от него по договора, а именно – самия имот, и по-точно – връщане на прехвърленото с разваления договор вещно право на собственост върху имота (в случая – върху 5/6 идеални части от процесния имот, които са предмет на процесния договор). Искът за заплащане на обезщетение за ползването без основание от ответника на собствения на ищеца имот, респ. – за лишаването на последния от тази полза (макар и в разглеждания случай – в по-голямата си част, също поради обратното действие на развалянето на договора и отпадането на основанието впоследствие – за неоснователното ползване на 5/6 идеални части от имота, но също така – и за неоснователното ползване на останалата 1/6 идеална част, придобита от ищцата по наследство от прехвърлителя), не е иск за връщане на дадено по разваления договор, а е за заместваща парична престация, която да възстанови неоснователното разместване на блага (извличането на, респ. – лишаването от ползата от имота) между патримониумите на ответника и на ищеца, респ. – да компенсира неоснователното обогатяване на първия за сметка на втория, поради което този иск намира своето основание в общия субсидиарен фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД.
Предвид всичко изложено, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна, а обжалваното въззивно решение – за валидно, както и за процесуално допустимо и правилно в обжалваната част, по следните съображения:
От установеното по-горе е очевидна неоснователността на твърденията и доводите на касаторите, че ищцата не била предявила по делото, като кумулативно съединен с иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, иск за обезщетение за лишаването ? от страна на ответниците от ползата от целия процесен имот, който иск настоящата инстанция квалифицира като такъв с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Както стана ясно, ищцата надлежно е предявила и уточнила по делото този иск, който е кумулативно съединен с иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД.
Неоснователни са и доводите на касаторите, че е нарушено правото им на защита по делото, тъй като този иск за обезщетение не фигурира в доклада на първата инстанция, а за първи път е посочен във въззивното (имащо характер на решение) определение № 589/26.09.2016 г., препис от което не е връчен на жалбоподателите-ответници. Макар тези обстоятелства да се установиха по делото, правото на касаторите на защита срещу иска по чл. 59 от ЗЗД не е накърнено, тъй като този иск не е разгледан по същество от никоя от съдебните инстанции по делото. Неговото разглеждане тепърва предстои – пред първата инстанция по реда на чл. 250 от ГПК, каквито са и законосъобразните указания, дадени с обжалваната част на въззивното решение, макар и при погрешно посочена там правна квалификация на иска. При разглеждането на иска по реда на чл. 250 от ГПК първоинстанционният съд несъмнено следва да съобрази не само действителната правна квалификация на иска по чл. 59 от ЗЗД, а и обстоятелството, че е пропуснал този иск в доклада си по делото, предвид което следва да даде указания на страните относно подлежащите на доказване обстоятелства по него и относно разпределението на доказателствената тежест, както и възможност – съобразно това, те да ангажират доказателства по делото.
Други доводи касационната жалба не съдържа.
Както подробно е разяснено в определението по чл. 288 от ГПК по делото, горните доводи на жалбоподателите, дори да бяха основателни, не могат да обосноват твърдяната от тях нищожност на обжалваното въззивно решение. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция, също не се установи такъв порок, т.е. – въззивното решение е валидно постановено.
От възприетия по-горе отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос и от установените по делото обстоятелства, несъмнено следва и изводът, че въззивното решение е и процесуално допустимо в обжалваната част.
Както също стана ясно от изложеното по-горе, правилен е и крайният резултат, постановен с обжалваната част на въззивното решение, а именно – обезсилването на процесулно недопустимото първоинстанционно решение № 1584/09.12.2016 г., поради постановяването му по непредявен иск (неподлежащ на разглеждане поради несбъдване на процесуалното условие за това, евентуален иск), и връщането на делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения и подлежащия на разглеждане по реда на чл. 250 от ГПК, иск за обезщетение, чиято действитнелна правна квалификация е по чл. 59 от ЗЗД. Погрешно указаната от въззивната на първата инстанция, правна квалификация на иска (чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, вместо чл. 59 от ЗЗД) не е довела до нарушение на материалния закон, респ. – не е налице това касационно основание за отмяна, като неправилно, на въззивното решение в обжалваната част, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по същество по този иск и до приложение на материалноправни норми по спора между страните по този иск, все още не се е стигнало; това тепърва предстои да бъде направено от първоинстанционния съд с постановяването на ново решение от него по реда на чл. 250 от ГПК.
В заключение – въззивното решение следва да се остави в сила в обжалваната от касаторите част, но както е посочено и по-горе, при разглеждането по реда на чл. 250 от ГПК на иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД първоинстанционният съд следва да се съобрази с действителната правна квалификация на този иск и етапа, от който да започне разглеждането му.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 82/23.05.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 139/2017 г. на Варненския апелативен съд, – в обжалваната част, с която, като е обезсилено, като постановено по непредявен иск, решение № 1584/09.12.2016 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК – за допълване на решение № 462/08.04.2016 г. по гр. дело № 1486/2014 г. на Варненския окръжен съд, делото е върнато на последния за произнасяне по реда на чл. 250 от ГПК по молбата с вх. № 12882/03.05.2016 г. на ищцата Л. Ж. Д. за допълване на решение № 462/08.04.2016 г., чрез произнасяне по предявения по делото иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, съобразно изложеното в мотивите към настоящото касационно решение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: