3
РЕШЕНИЕ
№ 217
гр. София, 08.01.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Александър Цонев
Филип Владимиров
като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 1961/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по две касационни жалби, подадени съответно от ищеца „Фрапорт туин стар еърпорт мениджмънт“АД и ответника „Летище Пловдив“ЕАД срещу въззивно решение №1539/01.12.2017г., постановено по в.гр.д. 1869/2017г на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен иска на първия касатор по чл. 23 ЗЗД срещу Държавата, представлявана от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията за плащане на сумата от 12018,16лв., и в частта, с която е уважен искът срещу „Летище Пловдив“ ЕАД да плати сумата от 12018,16лв. на основание чл.127 ЗЗД във връзка с чл.123а, ал.3 КТ.
С обжалваното въззивно решение Пловдивският окръжен съд се е произнесъл по исковете на „Фрапорт туин стар еърпорт мениджмънт“АД срещу „Летище Пловдив“ЕАД и Държавата, представлявана от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията за плащане на 24036,32лв.(всеки по 1/2 част от сумата), която сума била платена от ищеца като нов работодател и концесионер на основание чл. 200КТ във връзка с чл. 123а КТ на Ц. Л. за трудовата злополука, която е възникнала по времето на стария работодател „Летище Пловдив“ЕАД. Според въззивния съд старият и новият работодател отговарят солидарно за вземане на работник по чл.200 КТ, възникнало по време на стария работодател (преди сключване на концесионния договор), а във вътрешните си отношения стария и новия работодател отговарят по равно на основание чл.127 ЗЗД. По вторият иск, според въззивния съд държавата не носи отговорност на основание чл.8, ал.4 от Концесионния договор, доколкото тази клауза противоречи на чл.8, ал.3 от същия договор и на нормата на чл.123а КТ.
В касационната жалба на ищеца, се излагат доводи, че държавата носи отговорност, тъй като старият работодател „Летище Пловдив“ЕАД не е платил обезщетение за платени от новия работодател стари задължения към работниците или служителите(възникнали преди влизане в сила на концесионния договор), на основание чл.23 ЗЗД във връзка с чл.8, ал.4 и чл. 38 от Концесионния договор.
А в жалбата на „Летище Пловдив“ ЕАД са изложени доводи, че старият работодател не отговаря по чл.59 ЗЗД за платените от новия работодател лихва за забава и разноски в исковото и изпълнителното производство, тъй като старият работодател е солидарен длъжник, който не е бил поставен в забава за разлика от новия работодател.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали съдът е длъжен да мотивира решението чрез посочване на фактически и правни изводи.
По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС и отговорът му се съдържа в диспозицията на нормата на чл.236, ал.2 ГПК, съгласно която в решението съдът е длъжен да посочи исканията и възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.
Макар въззивният съд неправилно и необосновано да е приел две неща, а именно първото, че за задълженията на стария работодател, във вътрешните отношения солидарните длъжници по чл.123а, ал.3 КТ(старият и новият работодател) отговарят по равно, и второто, че Държавата като се е задължила да осигури плащане на обезщетение от стария работодател за платени негови задължения от новия работодател, всъщност не е поела никакво задължение на основание чл.8, ал.4 от Концесионния договор, решението на въззивния съд като краен резултат следва да се остави в сила по следните съображения:
Искът на „Фрапорт туин стар еърпорт мениджмънт“АД срещу „Летище Пловдив“ЕАД е по правната си същност регресен иск по чл.59 ЗЗД за платени от новия работодател задължения по чл.200 КТ към работник, възникнали по времето на стария работодател. Уредената солидарна отговорност на новия работодател в хипотезата на чл.123а, ал.3 КТ представлява гаранционно- обезпечителна отговорност, защото е отговорност за чужди задължения. Тъй като това е отговорност за чужди задължения, доколкото работодателите не са уговорили друго, във вътрешните отношения между тях сумата ще се дължи изцяло от стария работодател. Този извод е в съгласие и с основния правен принцип- „Комуто ползите, на него са и вредите“, т.е. доколкото старият работодател е получил полза от престираната работна сила, то той ще дължи обезщетение за увреждането и, настъпило по време на получената полза.
С оглед диспозитивното начало в процеса обаче, регресният иск следва да се уважи за 1/2 от платената сума, защото такава е заявената претенция на ищеца.
Неоснователно е възражението на стария работодател „Летище Пловдив“ ЕАД, че не дължи лихвите и разноските по вземането на работника по чл.200 КТ. Това е така защото старият работодател е бил конституиран като подпомагаща страна в процеса по чл.200 КТ, откъдето той е бил обвързан от установената забава на плащането по чл.200 КТ и доколкото не е платил своевременно, във вътрешните отношения с новия работодател ще дължи лихвите и разноските до момента на плащането.
Вторият иск е срещу Държавата за вреди от неизпълнение на договорно задължение, уговорено в чл.8, ал.4 от Концесионния договор на основание чл.79 ЗЗД и чл.38, ал.1 от Концесионния договор. Държавата е поела задължение да осигури плащането на обезщетение от стария работодател за платени от новия работодател задължения към работници, възникнали по времето на стария работодател. В този случай обаче отговорността на Държавата е евентуална(субсидиарна), а не пряка по чл.23 ЗЗД, защото между работодателите съществува правоотношение по чл.59 ЗЗД и новият работодател може да иска директно плащане от стария работодател(за разлика от отговорността по чл.23 ЗЗД). Смисълът на клаузата е Държавата да носи отговорност при неудовлетворено вземане- вземане, което е било безспорно установено по основание и размер, но след това е останало неудовлетворено. Доколкото новият работодател не е реализирал правата си срещу стария работодател и относно вземането съществува правен спор, то не е настъпила изискуемостта на вземането срещу Държавата по чл.8, ал.4 от Концесионния договор.
Поради съвпадане на настоящите изводи с крайният резултат на въззивното решение, последното следва да се остави в сила.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №1539/01.12.2017г., постановено по в.гр.д. 1869/2017г. на Пловдивски окръжен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: