О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 221/24.06.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и втори юни две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 626 по описа за 2015 г.
Производството е по реда на чл. 250 ГПК.
Иска се допълване на определение № 231/ 17.04.2015 г. по настоящото дело, с което не е допуснато касационното обжалване на решение № 168/ 06.06.2014 г. по гр. д. № 223/ 2014 г. на Ловешки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска за делба на УПИ, поземлен имот с идентификатор № 73198.509.116 по К. на [населено място] поради това, че е обща част.
Допълването искат П. И. В. и М. П. В. Обосновават го с твърденията, че настоящият състав е пропуснал да се произнесе по техните касационни жалби с искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение до делба е допусната сграда с идентификатор 73198.509.116.4 по К. на [населено място] със застроена площ от 77 кв. м. при равни дялове между съделителите М. И. П. и П. И. В..
От ответницата по молбата М. И. П. не постъпва отговор в срока по чл. 250, ал. 2 ГПК.
Настоящият състав намира, че разпоредбата на чл. 250 ГПК може да намери приложение и за определението по чл. 288 ГПК, стига да са спазени изискванията за нейната допустимост (аналогия с цитираната разпоредба). Искането е от легитимирани страни – съделителите, които твърдят, че по техните касационни жалби няма произнасяне. Спазен е и срокът по чл. 250, ал. 1, изр. 2 ГПК, тъй като молбата с искане за допълване е от 05.05.2015 г.
Настоящият състав на ВКС, като констатира верността на твърденията, с които молбата по чл. 250 ГПК е обоснована, счита, че са налице предпоставките за допълване на определение № 231/ 17.04.2015 г. по настоящото дело.
Решение № 168/ 06.06.2014 г. по гр. д. № 223/ 2014 г. е обжалвано и в частта, с която след частична отмяна на решение № 168/ 06.06.2014 г. до съдебна делба е допусната сграда с идентификатор 73198.509.116.4 по К. на [населено място] със застроена площ от 77 кв. м. при равни дялове между съделителите М. И. П. и П. И. В..
Касаторите П. И. В. и М. П. В. обжалват решението в тази негова част с искане да бъде допуснато до касационен контрол са проверка допустимостта на въззивното решение по процесуалноправните въпроси: Допустимо ли е иск за делба на вещ, която е станала съпружеска имуществена общност (СИО), да бъде уважен само по отношение на единия от съпрузите и за отговора на този въпрос има ли значение обстоятелството, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която този иск е отхвърлен по отношение другия съпруг? Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и за проверка на неговата правилност по въпросите: 1. При действието на чл. 19 от СК от 1985 г. включва ли се в СИО сградата, построена по време на брака върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг? По този въпрос обосновават допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърденията, че въззивният съд го е решил в противоречие със задължителните указания в т. 4 на ППлВС № 5/ 31.10.1972 г. 2. Дала ли е съделителката М. И. П. съгласие за изграждане на нов строеж от П. И. В. и М. П. В. с оглед удовлетворяване на изискванията на чл. 56, ал. 3 ЗУТ (отм)? и 3. Дали касаторите са владяли постройката за себе си в продължение на повече от 10 години? Касаторите втория и третия въпрос по проверка правилността на решението като такива, които са включени в предмета на делото и обосноваващи изводите в обжалваната част и твърдят, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решения и определения на ВКС, които цитират в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК). Претендират разноски.
От ответницата по касационните жалби на съпрузите В. М. И. П. не постъпва писмен отговор.
Обжалваната от съпрузите В. част от решението е по иск за делба на една от сградите. Към етапа, до който е достигнало делбеното производство (решение по чл. 344, ал. 1 ГПК в първата фаза), гражданското дело по този иск няма парична оценка. Следователно касационните жалби са допустими, тъй като не попадат в обхвата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Подадени са от легитимирани страни – съделителите, които твърдят, че тези искове са неоснователни, тъй като притежават сградата в съпружеска имуществена общност. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. К. жалби са редовни и допустими, но не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол в частта по този иск. Съображенията за това са следните:
С първоинстанционното решение тези искове, предявени от ответницата по касация, са отхвърлени с мотивите, че сградата от 77 кв. м. касаторите са придобили в режим на СИО, последица от усвоено право на строеж, учредено в полза на касатора В. при условията на чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм) при действието на чл. 19 СК от 1985 г.
По въззивна жалба от ответницата по касация първоинстанционното решение в тази част е отменено и сградата от 77 кв. м. е допусната до делба между ответницата по касация и касатора В. при равни квоти. Въззивният съд е приел, че съсобствеността е възникнала по приращение, доколкото всеки от двама съделители е собственик на по 1/ 2 ид. части от УПИ към строежа на тази сграда. Изключил е извода да е проведено успешно обратното доказване по оборимата презумпция на чл. 92 ЗС, в приложението на която въззивният съд е установил източника на съсобственост.
На първо място, въззивният съд е съобразил нотариален акт № 68/ 26.10.2011 г, със съставянето на който при условията на чл. 587, ал. 1 ГПК касаторите В. са признати за собствениците на сградата от 77 кв. м. в режим на СИО. Изключил е възможността да счете презумпцията на чл. 92 ЗС за оборена само по причина, че нотариалният акт е сред доказателствата по делото. Базирал се е на това, че с предявяването на иска за делба на тази сграда ответницата по касация оспорва верността на правния извод в нотариалния акт. Съобразил е, че за учредяването на право на строеж за нова сграда в съсобствен имот чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (в приложимата редакция, вкл. изм. с ДВ бр. 102/ 1977 г. и бр. 45 от 1984 г) е изисквал писмено съгласие от всички съсобственици на имота с нотариална заверка на подписите. Въззивният съд е приел, че ответницата по касация не е изявявала такова съгласие. Изходил е от нейните твърдения, че въпреки посоченото в нотариалния акт, не съществува издадена от нея декларация от 22.08.1995 г. Въззивният съд е намерил твърденията верни – по делото такъв документ не е представен и съвкупната преценка на събраните доказателства изключват извода, че е бил съставен, удовлетворявал е формалните изисквания на чл. 56, ал. 3 ЗТСУ, но е изгубен. След като ограничено вещно право за строежа на сградата от 77 кв. м. не е учредявано, обратното доказване на презумпцията на чл. 92 ЗС не е проведено.
На второ място, въззивният съд е съобразил възражението на касаторите В., че при действието на чл. 19 СК от 1985 г. са придобили собствеността върху тази сграда при условията на СИО. Отчел е, че оригинерният придобивен способ е годен да проведе обратното доказване на презумпцията на чл. 92 ЗС, но е приел за недоказани неговите предпоставки.
Въззивният съд не е обсъждал указанията за приложението на чл. 92 ЗС и чл. 13 СК от 1968 г, дадени с т. 4 ППлВС № 5/ 31.10.11972 г. Те касаят хипотезата, в която върху земя, собственост на единия съпруг, по време на брака и при императивен режим на СИО е изградена сграда, без да е учредявано право на строеж в полза на другия съпруг. Установената от въззивния съд е различна – съсобственици на земята към строежа на сградата са касаторът В. и ответницата по касация. Константна е практиката на ВКС, че в този случай (съсобственост на земята между съпруга и трето лице) задължителните указания в т. 4 ППлВС № 5/ 31.10.1972 г. не намират приложение.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост. Повдигнатите от касаторите процесуалноправни въпроси са пряко обвързани с възраженията, че са неоснователни исковете за делба на сградата от 77 кв. м, която касаторите са придобили в режим на съпружеска имуществена общност. Това, че въззивният съд е отхвърлил възраженията като неоснователни, не рефлектира върху допустимостта на въззивното решение.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и за проверка на неговата правилност. Първият материалноправен въпрос не обуславя изводите на въззивния съд. Установената от него фактическа обстановка е различна от хипотезата, обсъдена в т. 4 ППлВС № 5/ 31.10.1972 г. Вторият и третият въпрос, които касаторите повдигат, също не обосновават общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Начинът, по който са формулирани, предполага квалифицирането им като касационно основание, а именно, че в противоречие на събраните доказателства въззивният съд е приел за неуспешно обратното доказване на презумпцията на чл. 92 ЗС (чл. 281, т. 3 ГПК). Основанията за допускане до касационно обжалване обаче са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Проверката за законосъобразност на обжалваното решение се извършва, едва след като решението бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Върховният касационен съд не е длъжен да изведе въпросът, който има значение за изхода по конкретното дело. Това е задължение на касатора (така т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г, ОСГТК на ВКС). Това свое задължение касаторите не изпълняват, а въвеждат и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касационното оплакване за необоснованост на решението.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите В. остават разноските, извършени пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПЪЛВА определение № 231/ 17.04.2015 г. по гр. д. № 626/ 2015 г. на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение със следния диспозитив:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 168/ 06.06.2014 г. по гр. д. № 223/ 2014 г. на Ловешки окръжен съд и в частта по иска за делба на сграда с идентификатор 73198.509.116.4 по К. на [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.