Решение №222 от 12.2.2020 по гр. дело №92/92 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

8
Р Е Ш Е Н И Е

№ 222

гр. София, 12.02.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 92/2019 година.

С определение № 159 от 08.04.2019 г. по ч. гр. дело № 91/2019 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 92/2019 г. и ч. гр. дело № 91/2019 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, като делото се разглежда под номер 92/2019 г.
С. С. – прокурор при Окръжна прокуратура гр. Смолян е обжалвал решение № 255 от 04.07.2018 г. по гр. дело № 96/2018 г. на Окръжен съд – Смолян.
Ответникът С. А. А. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адвокат С. З. Л. и адвокат Т. П. Д., с който оспорва жалбата.
ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на разглеждане е въззивното решение, с което ОС /окръжен съд/ – С. след частична отмяна на решение № 2 от 04.01.2018 г. по гр. дело № 304/2017 г. на Районен съд – Мадан се е произнесъл по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, предявен от С. А. А. против Прокуратурата на Република България, който е уважил за сумата 7000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие нарушаване правото на ищеца за разглеждане и решаване на нохд № 54/2012 г. на Окръжен съд – Смолян в разумен срок, като е уважил и акцесорен иск за обезщетение за забава върху тази сума от 05.11.2015 г. до 31.07.2017 г., както и законна лихва върху сумата 7000 лв. от 31.07.2017 г. до окончателното й изплащане. Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на сумата 751.77 лв. Предмет на жалбата е въззивното решение в осъдителната част, с която са уважени исковете, посочени по – горе.
С определение № 575 от 15.07.2019 г. по настоящето дело съставът на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивно решение в обжалваната част по правни въпроси, цитирани по – долу на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По първия въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, задължен ли е съдът да изложи мотиви защо неспазването на предписаните от закона срокове, респективно констатиране забавяния в производството, нарушава изискването за разумен срок по чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ?“, касационният съд намира следното:
В константната си практика ВКС възприема разбирането, че разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК задължава съда в мотивите си да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти. Посоченото тълкуване на закона обуславя задължението на съда да изложи мотиви относно последицата от неспазването на предписаните от закона срокове за нарушаване изискването за разглеждане на делата в разумен срок по чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ /Конвенцията/. В тази връзка настоящият състав на ВКС намира, че за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на делата над разумния срок отговаря държавата, като отговорността й се реализира чрез иск за обезщетяване на причинените вреди. Отговорността е обективна, не е обусловена от обстоятелството, дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т.е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице. Критериите, въз основа на които се преценява наличието или липсата на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията са отразени примерно в закона /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/, като се прилагат стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. За да се прецени спазването на изискването за разумен срок трябва да се установи продължителността на релевантния период – началният момент, който настъпва с привличането на лицето като обвиняем и крайния, който се поражда с постановяването на окончателния акт на съда, както и да се мотивира разбирането на съда за това, каква е следвало да бъде продължителността за разглеждане на делото в конкретния случай, за да се изпълни изискването на чл. 6, § 1 от Конвенцията за разглеждане на делото в разумен срок, като тази преценка се основава на търсенето на баланс между интересите на лицето, да получи най – бързо решение и необходимостта от проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При мотивиране на разбирането на съда за разумността на срока, в който е следвало да бъде реализирано разглеждане на делото, т.е. времетраенето на съдебната процедура, следва да се изхожда от сложността на делото, поведението на жалбоподателя, поведението на компетентните органи. Поведението на компетентните органи като критерий за преценка на изискването за разглеждане на делото в разумен срок включва и констатиране на забавянията в производството, респективно причините затова.
По втория въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „След като отговорността по чл. 2б ЗОДОВ се носи от Държавата, държавният орган, конституиран като субституент на държавата на страната на ответника по иска, явява ли се материалноправно легитимиран да обезщети всички вреди, дори когато са причинени с действия или бездействия на друг държавен орган?“, касационният съд намира следното :
Както се посочи по – горе отговорността по чл. 2б ЗОДОВ е обективна, и при този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т.е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице. В посочената хипотеза, когато е без значение дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностни лица, отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в случая прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес. Настоящият състав намира, че разрешенията, засягащи отговорността по чл. 2 ЗОДОВ, обективирани в ТР № 5/2013 от 15.06.2015 г. по т. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС са актуални и по отношение на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ, доколкото макар и фактическите състави да са различни, двата вида отговорност имат един и същ характер и Прокуратурата е материалноправно легитимирана да обезщети претендираните вреди.
Последните два въпроса, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК имат следното съдържание: „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“; „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата?“. Настоящият състав на ВКС споделя практиката на Върховния съд и ВКС /ППВС № 4/1968 г., касационни решения по следните дела – гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ г.о., гр. дело № 2516/2014 г. на ІV г.о., гр. дело № 85/2015 г. на ІV г.о., гр. дело № 593/2010 г. на ІV г.о., гр. дело № 254/2014 г. на ІІІ г.о. и др./, съгласно която е възприето разбирането, че съдът е задължен да обсъди всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди за определяне размера на обезщетението, като следва не само да ги изброи, но и да ги анализира и да определи значението им за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в дължимия според него размер.
Предвид изложените правни разрешения по съществото на касационната жалба, ВКС в настоящия си състав приема следното:
За да постанови решение за уважаване на исковете в посочените размери, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за приложението на чл. 2б ЗОДОВ. След разглеждане на процесуалните действия в досъдебното производство и в съдебното производство, ОС – Смолян е констатирал, че с присъда от 20.05.2014 г. по ВНОХД № 20/2014 г., Пловдивски апелативен съд е отменил присъда от 21.03.2013 г. по НОХД № 54/2012 г. на ОС – Смолян и е постановил нова, с която е признал С. А. А. за виновен в повдигнатото му обвинение по чл. 257, ал. 1 НК /отм./, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 НК /изм./ и чл. 55, ал. 1 НК, като му е наложил наказание – лишаване от свобода за срок от 8 месеца, чието изпълнение отложил на основание чл. 66 НК за срок от 3 години. В мотивите са обсъдени подробно действията по администриране на касационните жалби на С. А., които постъпили съответно на 26.05.2014 г. и на 31.05.2014 г., а на 16.09.2014 г. делото било изпратено на ВКС. Въззивният съд е обсъдил действията по разглеждане на делото във ВКС и е констатирал, че с решение от 17.09.2015 г. по к.н. дело № 1580/2014 г., ВКС е оставил в сила присъда от 20.05.2014 г. по ВНОХД № 20/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. В мотивите на въззивното решение са обсъдени всички процесуални действия от привличането на А. като обвиняем до постановяване на окончателния съдебен акт, с който делото е приключило. ОС – Смолян е определил като спорни въпросите относно началния момент, от който следва да се счита започнало наказателното преследване и дали е налице неоправдано забавяне в досъдебната и съдебната му фаза, довело до надхвърляне на разумния срок съгласно Конвенцията. По първия въпрос съдът е приел, че при преценка на разумността на срока за разглеждане и решаване на наказателното производство трябва да се има предвид като начален момент датата, на която А. е бил привлечен като обвиняем и му е била взета мярка за неотклонение – 08.09.2011 г., а като краен момент датата, на която е постановено второто по ред, окончателно решение на ВКС – 17.09.2015 г. Спрямо посочените дати периодът на наказателното производство е 4 години и 9 дни. По втория въпрос – дали е налице неоправдано забавяне в досъдебната и съдебната му фаза, довело до надхвърляне на разумния срок съгласно Конвенцията, решаващият състав не е обосновал значението на констатираните забавяния в досъдебното и съдебно производство за нарушаване на посоченото изискване. Както се отрази по- горе отговорността на държавата е обективна, но значението на установяване причината за всяко отделно забавяне е за мерките, които държавата следва да предприеме за недопускане на други нарушения, за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В тази връзка следва да се има предвид и липсата на изложени съображения относно разумния срок, в който предвид фактическата и правна сложност на делото е следвало да приключи неговото разглеждане. Констатацията, че срокът от 4 години и 9 дни е довел до нарушение на разумния срок за разглеждане на делото е извод, който произтича от преценка за фактическа и правна сложност на делото под средната, което налага разглеждането и справедливото му решаване в по – къс срок, а мотивирането на този извод предполага аргументиране на разбирането за това, каква е следвало да бъде продължителността за разглеждане на делото. Мотивите на въззивния съд по поставения въпрос са противоречиви – изброени са редица забавяния в досъдебното производство и в съдебното производство, причините, които са ги предизвикали, едни от които обуславят по – къси срокове за извършване на процесуалните действия / делото не се характеризира с голяма фактическа и правна сложност, с оглед на това, че е следвало да бъде извършена преценка само по въпросите дали извършената покупко-продажба е представлявала облагаема доставка по ЗДДС, дали А., като управител на двете дружества е дължал декларирането на ДДС, както и дали при недекларирането му е избегнал плащане на дължимия данък/, други обуславят по – дълги срокове за извършване на процесуалните действия / пропуските в обстоятелствената част, съответно в диспозитива на обвинителния акт, са станали причина за последващо изменение на обвинението и пороци на първоинстанционната присъда, неоправдано забавяне на производството в съдебната фаза /, като не е посочено в поредицата от процесуални действия, кои действия на органите на досъдебното производство и съда са обусловили тази продължителност на наказателното производство, довела до нарушаване на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, респективно не е отразено разбирането на съда, каква би следвало да бъде неговата продължителност, за да бъде спазено изискването за разумен срок. Посоченото процедиране е обусловило постановяване на решението при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, основание за отмяна на съдебния акт в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане.
В мотивите на въззивното решение са разгледани действията на държавните органи във фазите на досъдебното производство и съдебното производство, времетраенето на процедурите и отражението им върху общата продължителност на наказателното производство. Констатирано е, че данъчната администрация своевременно е представила данъчните декларации, необходими за разследването, но поставянето на всички възможни задачи, необходими за изясняване на делото на назначените вещи лица можело да елиминира необходимостта от неколкократното удължаване срока на разследването по чл. 234 НПК. Пропуските в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт са анализирани като причина за последващо изменение на обвинението и пороци на първоинстанционната присъда. Прието е още неоправдано забавяне на производството в съдебната фаза, поради допускането на съществени процесуални нарушения, довели до няколкократна отмяна на наложени присъди, както и ненавременно администриране на подадените от ищеца касационни жалби, продължило 3 месеца и 25 дни. С оглед на това, съдът е приел, че общата продължителност на производството е от 4 години и 9 дни и е обобщил крайния си извод, че тази продължителност е надхвърлила разумния срок съгласно Конвенцията. В така изложените съображения не се съдържат мотиви за пасивната легитимация на ответника по исковете и по – конкретно относно отговорността на Прокуратурата за причинени вреди по чл. 2б ЗОДОВ като процесуален субституент на държавата в хипотезата на констатирано забавяване на призводството в досъдебната и съдебна фаза на наказателното производство. Отсъствието на самостоятелни мотиви, в които да бъде обоснован извод за съображенията, с оглед на които ответникът като процесуален субституент на държавата носи отговорност за причинените неимуществени вреди обуславя извод за неизпълнение на процесуалното задължение на съда за обсъждане на всички доводи и доказателства. Посоченото процедиране е обусловило постановяване на решението при липсата на мотиви относно пасивната легитимация на ответника по исковете.
Въззивното решение съдържа подробно изброяване на неимуществените вреди и обстоятелствата, които според решаващия състав са релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. При определяне на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД, неимуществените вреди следва да бъдат преценени, с оглед отражението, което има надхвърлянето на разумния срок за разглеждане и решаване на наказателното дело по отношение на преживените от ищеца душевни страдания. Това означава да се проследи как надхвърлянето на разумния срок за разглеждане и решаване на наказателното дело се е отразило на всяко от претендираните неимуществени блага /чувство за несигурност, безсилие и онеправданост, поради невъзможността ищецът да повлияе на забавянето на наказателния процес, преживени от него стрес, притеснения, силна тревога вследствие прекомерната продължителност на процеса, ограничаване на правото на свободно придвижане и др./. В случая съдът не е постигнал този резултат, да обоснове, как надхвърлянето на разумния срок за разглеждане и решаване на наказателното дело се е отразило на всяко от претендираните неимуществени блага, тъй като не е изложил своето разбиране за това, каква е следвало да бъде продължителността за разглеждане на делото в конкретния случай. Само при установяване на разумния срок за разглеждане и решаване на наказателното дело, може да се аргументира извод за нахвърляне на този срок, респективно за определяне на времето, с което разумният срок е надхвърлен и размера на вредите, които трябва да се репарират.
Съдът не е мотивирал съображения по посочените правни въпроси, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост на мотивите и нарушение на материалния закон. Затова оплакванията в касационната жалба във връзка с посочените нарушения са основателни.
Предвид изложеното и в заключение на така обоснованата преценка за неправилност на въззивното решение, настоящата инстанция намира, че оплакването на касатора, засягащо нарушаване на чл. 236, ал. 2 ГПК е основателно, приема още, че горните пороци съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, налагащи отмяна на въззивното решение в обжалваната част. Доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция, делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК. При новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да съобрази изложените по – горе съображения за допуснати нарушения, да обсъди събраните доказателства и надлежно релевираните доводи и възражения на страните и въз основа на съвкупната преценка на доказателствия материал, да формира своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като мотивира съображения за това. Необходимостта от провеждане на горните процесуални действия е обусловена, освен поради необходимостта за изпълнение на процесуалното правило, обективирано в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, още и с оглед осигуряването на възможност правилността на въззивното решение да бъде проверена от касационната инстанция.
Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е допуснал нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които включват и трите категории основания, регламентирани в нормата – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допуснатите нарушения са основания за отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК.
По частна жалба вх. № по регистъра на ОС Смолян – 4782/01.11.2018 г., подадена от С. А. А.:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
С определение № 1104 от 11.10.2018 г. по гр. дело № 96/2018 г., състав на Окръжен съд – Смолян е изменил решение № 255 от 04.07.2018 г. по гр. дело № 96/2018 г. на Окръжен съд – Смолян по реда на чл. 248 ГПК, като е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. А. А. сумата 1498.56 лв., разноски по делото.
Съставът на ВКС, като взе предвид, че с настоящето касационно решение се отменя въззивното решение в обжалваната част и разноските по делото ще бъдат присъдени, с оглед изхода на делото при повторното му разглеждане от въззивната инстанция намира, че подадената частна жалба понастоящем е без предмет, поради което същата е недопустима, следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да бъде прекратено. При посочения изход на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, съдът на който е изпратено делото следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС.
По тези мотиви Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 255 от 04.07.2018 г. по гр. дело № 96/2018 г. на Окръжен съд – Смолян в обжалваната част.
ВРЪЩА делото в отменената част за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Смолян.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба вх. № по регистъра на ОС Смолян – 4782/01.11.2018 г., подадена от С. А. А. против определение № 1104 от 11.10.2018 г. по гр. дело № 96/2018 г. на Окръжен съд – Смолян и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 92/2019 г. на Върховен касационен съд, гражданска колегия, трето отделение в тази част.
Решението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните само в частта, с която частната жалба е оставена без разглеждане, а в останалата част решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: