7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 224
Гр.София, 10.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2587 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1660/01.08.16г., постановено по т.д.№ 1640/15г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 1803/01.12.14г. по т.д.№ 2729/13г. на Софийския градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко – продажба от 07.08.12г. на недвижим имот, представляващ апартамент № 13а, находящ се на пети жилищен етаж в сградата, построена в [населено място], УПИ-I-1, кв.232, местн.„Зона Б19“, СО р-н „В.“, [улица], в площ 190 кв.м.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – чл.281, т.3 ГПК, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД въззивният съд е приел, че продавачът по предварителния договор от 01.08.12г. не се е легитимирал като собственик на урегулирания поземлен имот, върху който е построена сградата, в която се намира продаваемия имот, а е титуляр единствено на ограниченото вещно право на строеж. Според решаващия състав предварителният договор не може да бъде обявен за окончателен по отношение на право, за което прехвърлителят не се легитимира като негов собственик, независимо дали има правни очаквания да го придобие, предвид и на нормата на чл.363 ГПК, която задължава съда да провери дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота.
Софийският апелативен съд е изложил подробни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено при признание на иска, но без да са налице условията по чл.237 ГПК. Заявлението на ответника по иска от 23.04.14г. е преценено като признание на обстоятелствата, изложени в исковата молба, но не и като признание на иска. На основание чл.237, ал.3, т.1 ГПК въззивният съд се е позовал на законовата забрана за постановяване на решение при признание на иска, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави, предвид на ангажираните от ищеца по спора доказателства за нищожност на предварителния договор поради сключването му в противоречие с императивна правна норма.
Според въззивния съд страните са придали на предварителния договор фидуциарно-обезпечителен характер в противоречие с нормата на чл.152 ЗЗД, което обуславяло неговата нищожност съгласно чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Съдът се е основал на споразумение от 18.02.13г., тълкувано като предоставящо обезпечение за изпълнение на задълженията на [фирма] към [фирма] по издадени в полза на последното дружество записи на заповед общо за сумата от 71000 евро с уговорка, че ако паричните задължения по записите на заповед бъдат изпълнени от продавача след предявяване на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, купувачът следва да поиска прекратяване на делото. В клаузата на т.2 от споразумението купувачът се е задължил обратно да прехвърли собствеността върху имота, предмет на предварителния договор, дори след като е влязло в сила решение по чл.19, ал.3 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът релевира основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и поставя три правни въпроса, които са от значение за крайния резултат от спора:
1.„Допустимо ли е въззивният съд, когато служебно прилага императивна правна норма, на която жалбоподателят не се е позовал, да изложи мотиви относно това от какъв обществен интерес е обусловена тази негова намеса, когато случаят не е между тези, при които се следи служебно за интереса на някоя от страните по делото?“. Касаторът се позовава на постановяване на въззивното решение в противоречие с решение № 240/13.10.14г. по гр.д. № 3144/14г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 461/16.01.12г. по гр.д. № 1206/10г. на ВКС, ІV г.о. Твърди, че във въззивната жалба е наведено възражение единствено за симулативна сделка – на предварителния договор и за симулативен процес, без посочване на конкретни доводи, докато въззивният съд е коментирал фидуциарна сделка и служебно е приложил разпоредбата на чл.152 ЗЗД, без да изложи мотиви от какво са обусловени тези негови действия и какъв обществен интерес се защитава по този начин. Допълнителен довод е въведен и с оглед на търговския характер на сделката и приложението на разпоредбата на чл.333 ТЗ.
При формулирането на въпроса касаторът явно е допуснал грешка, тъй като от изложените съображения следва, че се поддържа тезата, че при служебно прилагане на императивна норма въззивният съд следва да изложи мотиви относно обществения интерес, който налага произнасянето на съда. Настоящият състав възприема въпроса като: „Допустимо ли е въззивният съд, когато служебно прилага императивна правна норма, на която жалбоподателят не се е позовал, да не изложи мотиви относно това от какъв обществен интерес е обусловена тази негова намеса, когато случаят не е между тези, при които се следи служебно за интереса на някоя от страните по делото?“
В решение № 240/13.10.14г. по гр.д. № 3144/14г. на ВКС, III г.о. е прието, че съгласно т.1 на ТР № 1/13 от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК представлява изключение от забраната за служебен контрол на първоинстанционното решение и когато съдът прилага служебно императивна норма, той е длъжен да изложи мотиви – от какво са обусловени тези негови действия, коя е прилаганата императивна материално правна норма и защитата на какъв обществен интерес изисква тази намеса. По конкретното дело в решението на същество на касационната жалба ВКС е посочил, че въззивният съд се е произнесъл по невъведен довод за липса на материалноправна легитимация и то интерпретиран по непредвидим за страните начин.
В решение № 461/16.01.12г. по гр.д. № 1206/10г. на ВКС, ІV г.о. касационното обжалване е допуснато по въпрос, който не е идентичен с поставения от касатора. Касаторът по същество се позовава на съображенията на състава на ВКС при разглеждане на касационната жалба относно допустимостта на събирането на гласни доказателства за установяване на твърдения за заобикаляне на закона, конкретно при сделка за прехвърляне на имот, сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, когато страната следва да установи съществуването на заемното правоотношение.
2.„Може ли въззивният съд, без конкретизация на твърдения и обстоятелства във въззивната жалба, които да са сочили на изводи за вземания по записа на заповед, обезпечени с процесния предварителен договор, по свое виждане да вмъква ново основание за предмета на спора и да приема привидна продажба, прикриваща продажба с уговорка за обратно изкупуване, сключена като обезпечение на вземанията по запис на заповед в противоречие с разпоредбата на чл.152 ЗЗД?“;
3.„Допустимо ли е приложението на чл.152 ЗЗД при наличието на една търговска сделка между юридически лица, когато уговорката, приета от съда като фидуциарна сделка, е била постигната със споразумение, подписано значително по-късно от основния предварителен договор, за който съдът е приел, че има фидуциарен характер?“.
По втория и третия въпроси касаторът твърди наличието на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 170/10.06.10г. по гр.д.№ 229/09г. на IV г.о. Вторият въпрос е мотивиран от въвеждането от насрещната страна единствено на твърдение за симулативен характер на предварителния договор, докато въззивният съд в нарушение на принципа на диспозивното начало е добавил ново основание за предмета на спора с приетия фидуциарен характер на сделката. Третият въпрос е изведен от търговския характер на сделката и съотношението между времето на сключване на двата договора, като предварителният договор предхожда споразумението, а последното е подписано след изтичане на срока по предварителния договор.
В решение № 170/10.06.10г. по гр.д.№ 229/09г. на ВКС, IV г.о. е даден по реда на чл.290 ГПК отговор на въпрос, който е сходен на заявения от касатора втори въпрос. Според състава на ВКС въззивният съд не може, без конкретизация на обстоятелствата в исковата молба, които да са сочели на изводи за заем, обезпечен с ипотека, продажба, дарение, вещно право на ползване и пр., по свое виждане да вмъква ново основание за предмета на спора и да приема привидна продажба, прикриваща продажба с уговорка за обратно изкупуване. В конкретния случай е имало твърдение за привидност на сключената сделка и спорът е бил разрешен на плоскостта на чл.26 ал.2 ЗЗД, както и е било прието, че не е доказано да има уговорка между страните, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта с уговорка за продажба с обратно изкупуване -т.е. такава продажба, която ЗЗД не познава, но е приложима за търговските продажби по чл.333 ТЗ. Изложени са и съображения, че ако уговорката за обратно изкупуване е станала след сключването на договора, тогава когато длъжникът не е бил притиснат да приеме всички условия на кредитора, тогава тази уговорка не е недействителна по аргумент на противното чл.152 ЗЗД.
Служебно известни на настоящия състав на ВКС са и други решения на ВКС, относими към поставените въпроси. В решение № 202/27.02.15г. по т.д.№ 4123/13г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че съдът не е длъжен да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предложение 1 ЗЗД, а се произнася по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, или по предявен инцидентен установителен иск. Според решение № 229/21.01.13г. по т.д.№ 1050/11г. на ВКС, ІІ т.о. въззивният съд, разглеждащ иск по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка по договор за приватизационна продажба, е длъжен да следи служебно за евентуална нищожност на съдържащата се в договора уговорка за неустойка поради противоречие с добрите нрави /и закона/, без да е ограничен в произнасянето си относно действителността на уговорката от разпоредбата на чл.269 ГПК. Поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора предвиденият в чл.367, ал.1 във вр. с чл.370 ГПК преклузивен срок е неприложим спрямо възражението на ответника – купувач за нищожност на неустоечната клауза. По същите съображения с решение № 178/26.02.15г. по т.д.№ 2945/13г. на ВКС, ІІ т.о. въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав, с оглед осигуряване на възможност на страните да реализират защитата си във връзка с действителността на договорената помежду им неустойка пред инстанцията по същество на спора, предвид създадената инстанционност за неговото разглеждане. В решение № 23/07.07.16г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о. е прието, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск – по всяко време на висящността на производството пред първата или втората инстанция, като вкл. при необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания. В решение № 232/05.01.17г. по т.д.№ 2416/15г. на ВКС, ІІ т.о., след споделяне на даденото разрешение в решение № 23/07.07.16г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., е прието, че въззивният съд неправилно е преценил, че възражението за неравноправни клаузи, заявено за първи път във въззивната жалба, е преклудирано и поради това е отказал да го обсъди, като делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд.
Съгласно т.1 на ТР №1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че при неизпълнение на задълженията на първоинстанционния съд в посочената хипотеза, допуснатото процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от съда независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.
С оглед на посочените разрешения в цитираната практика на ВКС е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване за проверка съответствието на решението на САС с тази практика по въпроса за правомощията на въззивния съд при служебно прилагане на императивна материалноправна норма и по въпроса: „Допустимо ли е приложението на чл.152 ЗЗД при търговските сделки, както и в случай, че уговорката за обратно изкупуване е била постигната със споразумение, подписано значително по-късно от основния предварителен договор, за който съдът е приел, че има фидуциарен характер?“.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторите следва да внесат държавна такса в размер на 3465,85 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1660/01.08.16г., постановено по т.д.№ 1640/15г. от Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 3465,85 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.