2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 226
гр. София, 23.06. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6877 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Х. К. срещу решение от 11.06.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 4145/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 03.12.2012 г. по гр. дело № 10454/2012 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма] искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на жалбоподателя, извършено със заповед № 1971/23.12.2011 г. на изпълнителния директор на ответното дружество на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради съкращаване в щата, за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност „експерт проекти” в дирекция „Финанси”, отдел „Икономическо планиране и анализ” при ответното дружество и за заплащане на обезщетение за времето, през което жалбоподателят е останал без работа поради уволнението – за периода 03.01.2012 г. – 03.07.2012 г., в размер 11 957.29 лв., ведно със законната лихва от 28.02.2012 г.; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание и в писмено становище излага подробни съображения за неоснователност на жалбата и на оплакванията и доводите в нея.
С определение № 346/13.03.2014 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: когато в исковата молба не са цитирани изрично текстът на чл. 333, ал. 4 от КТ или текстът на колективния трудов договор (К.), в който е предвидена предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, но в исковата молба изрично е посочено, че уволнението е извършено „в нарушение на сключения К. и без да е получено дължимото предварително съгласие на синдикатите”, то следва ли съдът да изведе правната квалификация с оглед така наведените обстоятелства или следва да приеме, че ищецът не е заявил оспорване законността на уволнението на това основание по чл. 333, ал. 4 от КТ.
В исковата си молба по делото жалбоподателят-ищец, сред доводите си за незаконосъобразност на уволнението, е посочил, че то е извършено „в нарушение на сключения К. и без да е получено дължимото предварително съгласие на синдикатите”. Посочил е и че със заявление вх. № 100-15115/16.09.2011 г. се е присъединил към К., сключен от ответното дружество на 08.08.2011 г., като е цитирал и клаузите на чл. 35, т. 3 и чл. 13, ал. 5 от същия. Направил е и доказателствено искане ответникът да бъде задължен да представи този К.. При така изложеното в исковата молба, в доклада си по делото първоинстанционният съд е приел, че касаторът-ищец се позовава на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ. С оглед на това му е дал указания, че трябва да установи, че в действащ К. е уговорена правната възможност за тази предварителна закрила при съкращаване в щата (основанието, на което е уволнен ищецът). Дал е и указания на ответника, че следва да установи, че е получил предварителното съгласие на съответния синдикален орган в предприятието, като му е указал и че не сочи доказателства в тази насока. В писменото си становище по доклада, ищецът изрично е посочил, че в представения от ответното дружество с отговора на исковата молба, К., сключен на 08.08.2011 г., към който ищецът се е присъединил на 16.09.2011 г., е предвидена предварителна закрила при уволнение на работник поради съкращаване на щата, като е посочил в тази връзка и разпоредбата на чл. 333, ал. 4 от КТ и е цитирал и клаузата на чл. 13, ал. 6 от този К., както и – отново клаузите на чл. 35, т. 3 и чл. 13, ал. 5, а също – и на чл. 13, ал. 8 от него. В решението си по делото първоинстанционният съд е намерил за недоказан довода на ищеца, че ответното дружество е нарушило предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ. В тази връзка е посочено единствено, че ищецът твърди, че е нарушен чл. 13, ал. 5 и чл. 35, т. 3 от К. от 08.08.2011 г., в сила от същата дата и действащ за срок от две години, както и че тези текстове нямат отношение към разпоредбата на чл. 333, ал. 4 от КТ.
При изрични оплаквания във въззивната жалба на касатора-ищец за „превратно коментиране” от първоинстанционния съд на доводите му за липса на надлежно получено предварително съгласие за уволнението му от страна на синдикатите, което е предвидено в действащия К. – „по реда” на чл. 333, ал. 4 от КТ, въззивният съд е намерил, че е недопустимо разглеждането на въпроса, ползвал ли се е ищецът от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 6 от К., и преодоляна ли е тя. В тази връзка е прието, че с исковата си молба ищецът не е заявил такова оспорване на законността на уволнението. Поради това, даденото от първоинстанционния съд указание с доклада по делото, че в тежест на ответника е да докаже, че е получил визираното в чл. 13, ал. 6 от К. предварително съгласие на синдикален орган за уволнението на ищеца и че ответникът не сочи доказателства в тази насока, е намерено от въззивния съд за „недължимо” и неправилно. На следващо място е прието, че в становището си по доклада ищецът общо и неконкретизирано е цитирал клаузи от К., включително и тази на чл. 13, ал. 6 от него, която урежда предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ, както и че в това становище не се съдържа искане по чл. 214, ал. 1, изр. 1 от ГПК и че с него не се заявява нов довод за незаконност на уволнението, поради което въззивният съд е намерил, че първоинстанционният съд правилно не е обсъждал в решението си, нарушена ли е била клаузата на чл. 13, ал. 6 от К..
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК по делото, с горните мотиви към обжалваното решение въззивният съд е разрешил поставения по делото процесуалноправен въпрос, в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В решение № 398/25.05.2010 г. по гр. дело № 738/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че тази практика на ВКС изисква от изложените факти в исковата молба съдът да извлече точното правно основание, въз основа на което решава конкретния правен спор. В решение № 287/13.06.2011 г. по гр. дело № 272/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС също е прието, че според трайно установената съдебна практика, включително обвързваща, ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита в исковото производство търси; че дори в исковата молба такава квалификация да е дадена, тя не обвързва съда; че правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми; че съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. Подобно е и разрешението, дадено с решение № 644/12.10.2010 г. по гр. дело № 1269/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в рамките на заявеното от страната искане, което сам следва да квалифицира, а при неясност на претенцията, включително при вътрешно противоречие между твърдения и петитум, да предприеме действия по чл. 129, ал. 1 от ГПК, като остави молбата без движение; че неясноти и противоречия, които не касаят редовността на исковата молба, може да отстрани като укаже за тях в проектодоклада по чл. 140 от ГПК и задължително да ги изясни чрез въпроси по чл. 145, ал. 1 и указания по чл. 145, ал. 2 от ГПК; че обстоятелствата, на които се основава претенцията на ищеца, следва да са ясно посочени в доклада на съда по чл. 146 от ГПК, като по този начин страните, включително самият ищец да могат да ги пояснят или да възразят, ако съдът неточно ги е докладвал.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В допълнение и конкретно по поставения процесуалноправен въпрос, следва да се посочи и следното: Когато в исковата молба не са изрично посочени и цитирани чл. 333, ал. 4 от КТ или конкретна клауза от К., в която е предвидена предварителна закрила при уволнение по тази законова разпоредба, но са налице изрични твърдения в смисъл, че работодателят не е искал или не е получил съгласие от страна на синдикатите за уволнението, при позоваване в тази връзка на К., то без всякакво съмнение ищецът се позовава на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ. Ако съмнение в тази насока се поражда поради противоречия с останалите твърдения в исковата молба, а също и с оглед изясняване на конкретните обстоятелства, въз основа на които ищецът се позовава на тази предварителна закрила при уволнение, първоинстанционният съд следва да постави въпроси и да даде указания по реда на чл. 145, ал. 1 и 2 от ГПК, за да може ясно да посочи в доклада си по делото конкретните факти, от които произтича твърдяната предварителна закрила и да даде указания на страните относно разпределянето на тежестта за доказване на тези факти и за кои от тях те не сочат доказателства. Ако това не е направено от първоинстанционния съд, при направени оплаквания във въззивната жалба или в отговора на същата, свързани с допуснати нарушения във връзка с доклада и с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, въззивният съд следва да даде указания съгласно приетото в т. 2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка по чл. 290, ал. 2 от ГПК на въззивното решение – по касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, наведени с касационната жалба, съдът намира следното:
Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателно е оплакването на касатора за неправилност на извода на въззивния съд, че било недопустимо разглеждането по делото на въпроса, ползвал ли се е ищецът от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 6 от К., и преодоляна ли е тя. Неправилни са и останалите констатации и изводи на СГС в тази връзка – че с исковата си молба жалбоподателят-ищец не бил заявил такова оспорване на законността на уволнението, т.е. – че не се бил позовал на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ; че дадените по повод на същата, указания с доклада на първоинстанционния съд били „недължими” и неправилни; че в становището си по доклада ищецът също не бил заявил довод за незаконност на уволнението на основание тази предварителна закрила, включително по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 1 от ГПК. Напротив – именно в това становище, макар и без да са му били дадени указания по реда на чл. 145, ал. 2 от ГПК, касаторът-ищец напълно е изяснил твърденията си в исковата молба относно предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, като е посочил и конкретната клауза от К., в която тя е уговорена. Посочването от страна на ищеца и на други клаузи от К., които нямат отношение към тази предварителна закрила при уволнение, е без никакво значение по делото, и конкретно – относно надлежното позоваване на нея още с исковата молба, чрез съдържащия се в последната израз, че уволнението му е извършено „в нарушение на сключения К. и без да е получено дължимото предварително съгласие на синдикатите”. При това положение, въпрос за приложението на чл. 214, ал. 1, изр. 1 от ГПК, респ. – за изменение на иска или за въвеждане на ново основание на същия по този ред, изобщо не е стоял.
Така допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд, са съществени, тъй като са довели и до нарушение на материалния закон – неприлагане на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, на която жалбоподателят-ищец надлежно се е позовал.
Тъй като неправилността на обжалваното въззивно решение не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, изразяващи се в събиране на доказателства, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК същото следва да бъде отменено и материалноправният спор между страните по делото следва да бъде разрешен от касационната инстанция.
Уволнението на касатора-ищец е извършено с процесната заповед № 1971/23.12.2011 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ – поради съкращаване в щата. Заповедта е връчена лично срещу подпис на ищеца на 03.01.2012 г., която е и датата на прекратяването на трудовото правоотношение между страните (на уволнението на ищеца), съгласно чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ – при неспазване изцяло на срока на предизвестие.
С писмено заявление по образец с вх. № 100-15115/16.09.2011 г. до изпълнителния директор на ответното ЕАД и до председателите на Синдикалната секция към Ф. на транспортните работници (СС към Ф.) „Подкрепа” и Синдикалната организация към съюза на транспортните синдикати в България (СО към СТСБ) при ответното ЕАД, съгласно чл. 57, ал. 2 от КТ ищецът се е присъединил към сключения между тях на 08.08.2011 г., К. – по реда, предвиден в клаузата на чл. 76, ал. 1 от същия. Съгласно същата клауза, присъединяването, респ. – самият К. има действие спрямо ищеца от месеца, в който е постъпило заявлението му за присъединяване, като съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на К., срокът на действие на последния е до 08.08.2013 г., т.е. – този К. е действал, включително по отношение на ищеца към датата на уволнението на последния – 03.01.2012 г.
В клаузата на чл. 13, ал. 6 от К. е уговорено, че работодателят не може да уволни работник или служител, член на синдикатите, поради съкращаване на щата или намаляване обема на работа, без съгласието на ръководството на съответната синдикална организация, а за членовете на ръководните органи на синдикатите, без съгласието на съответната синдикална централа. Тази клауза от К. несъмнено предвижда предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, на която ищецът се позовава по делото.
Съгласно изричните клаузи на чл. 8, изр. 1 и чл. 75 от К., постигнатите споразумения в същия, т.е. – клаузите му се прилагат за членовете на синдикалните организации, подписали договора, за работниците и служителите, които не са членове на синдикалните организации, но са се присъединили към К. с писмено заявление (посочени като „присъединили се несиндикални членове” в чл. 75) и за членове на организации, които не са страни по К.. При наличието на тези изрични клаузи относно действието на К., следва изводът, че и клаузата на чл. 13, ал. 6 от същия, респ. – предвидената там предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ се прилага, не само по отношение на работниците и служителите, които са членове на синдикати (както буквално е посочено в клаузата), а и по отношение на всички работници и служители, които не са членове на синдикални организации, но са се присъединили към К. с писмено заявление по реда на чл. 76, ал. 1 от него, т.е. – и по отношение на ищеца. По тези съображения, неоснователни са възражението и доводите на ответника по делото, че ищецът не се ползвал от уговорената в чл. 13, ал. 6 от К., предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ, поради това, че не е бил синдикален член, а присъединил се към К..
По изложените съображения съдът намира, че към датата на уволнението му ищецът се е ползвал от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ. Същата не е била преодоляна от ответника-работодател, който – въпреки надлежно дадените му указания с доклада на първоинстанционния съд, не твърди и не ангажира никакви доказателства по делото, да е искал и да е било дадено предварително съгласие за уволнението на ищеца от ръководството на СС към Ф. „Подкрепа” или на СО към СТСБ при ответното ЕАД.
При това положение, съгласно изричната разпоредба на чл. 344, ал. 3 от КТ, уволнението на ищеца е незаконосъобразно и следва да бъде отменено – по иска му по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – само на това основание, без да е необходимо да се разглеждат останалите наведени доводи в тази насока – по съществото на трудовия спор по делото.
От основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, предвид и обстоятелството, че съгласно допълнителни споразумения №№ 1078/22.10.2010 г. и 543/10.05.2011 г. към трудовия му договор, ищецът е заемал за неопределено време (чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ) процесната длъжност „експерт, проекти” в дирекция „Финанси”, отдел „Икономическо планиране и анализ”, сектор „Евро-проекти” при ответното дружество, следва и основателността на обусловения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което ищецът следва да бъде възстановен на тази, заемана от него преди незаконосъобразното му уволнение, длъжност.
Налице са и материалноправните предпоставки за уважаването на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, с който ищецът претендира (предвид и направеното уточнение на исковата молба по делото) обезщетение в размер на процесната сума 11 957.29 лв. за процесния период 03.01.2012 г. – 03.07.2012 г., през който твърди да е останал без работа поради незаконното му уволнение. Незаконосъобразното уволнение на ищеца, както беше посочено по-горе, е извършено на 03.01.2012 г. От тази дата и до края на процесния период – 03.07.2012 г., ищецът, вследствие уволнението, е останал без работа, видно от представените по делото (в преписи), трудова книжка и регистрационна карта в бюрото по труда, предвид и констатацията по оригинала на трудовата книжка, извършена от първоинстанционния съд в откритото съдебно заседание на 03.10.2012 г. С доклада по делото първоинстанционният съд е отделил като безспорно между страните обстоятелството, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец при ответника-работодател е било в размер 1 992.88 лв. При това положение, дължимият от ответника на ищеца размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ за процесния шестмесечен период 03.01.2012 г. – 03.07.2012 г. възлиза на процесната сума 11 957.29 лв.
От друга страна, частично основателно е своевременно направеното от страна на ответника – с отговора на исковата молба, възражение за прихващане между горното обезщетение и изплатените на ищеца обезщетения по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от КТ в общ размер 6 516.44 лв. От представените по делото (в преписи) два броя платежни нареждания от 15.02.2012 г. се установява, че нетният размер на тези обезщетения, а именно – сумата 5 693.63 лв. е платена от ответника на ищеца по негова банкова сметка в [фирма], като това не се оспорва от последния по делото. Предвид постановяваната по делото отмяна на незаконосъобразното уволнение на ищеца – по иска му по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, плащането на тези обезщетения по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от КТ, които са дължими при уволнение, се явява плащане на отпаднало основание, поради което ищецът дължи връщането им на ответника на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – в размера на реално получената нетна сума 5 693.63 лв. Следователно, налице са предпоставките по чл. 103, ал. 1 и чл. 104 от ЗЗД за заявеното от ответника по пътя на възражението, прихващане – до размера на по-малката от двете дължими между страните насрещни парични престации, а именно – за сумата 5 693.63 лв.
С оглед гореизложеното, предявеният по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ следва да се уважи за сумата от 6 263.66 лв., ведно с претендираната от ищеца, законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба – 28.02.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, а в останалата му част – за разликата над сумата 6 263.66 лв. до пълния му предявен размер от 11 957.29 лв., този иск следва да се отхвърли, като погасен чрез прихващане в тази негова част.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответното дружество дължи и следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателя-ищец, и претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред трите съдебни инстанция по делото (в общ размер 900 лв.), съразмерно с уважената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – оценяем и частично отхвърлен), а именно – сумата 757.15 лв.
Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защита пред трите съдебни инстанции по делото – в размер на минималното адвокатско такова, съразмерно с отхвърлената част от оценяемия иск по делото, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3, във вр. с ал. 1, т. 1, предл. последно от Нар. № 1/09.07.2004 г. за М. на ВАдвС, а именно – сумата 614.68 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати и дължимите се държавни такси за производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – паричният – частично уважен), определени съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от ТДТССГПК, а именно: по сметка на СРС – сумата 410.55 лв., по сметка на СГС – сумата 205.28 лв. и по сметка на ВКС – сумата 235.28 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 11.06.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 4145/2013 г. на Софийския градски съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като незаконосъобразно, уволнението на И. Х. К., извършено на 03.01.2012 г. със заповед № 1971/23.12.2011 г. на изпълнителния директор на [фирма], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ – поради съкращаване в щата;
ВЪЗСТАНОВЯВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, И. Х. К. на заеманата преди незаконосъобразното му уволнение длъжност „експерт, проекти” в дирекция „Финанси”, отдел „Икономическо планиране и анализ”, сектор „Евро-проекти” при [фирма];
ОСЪЖДА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, [фирма] да заплати на И. Х. К. сумата 6 263.66 лв. (шест хиляди двеста шестдесет и три лева и шестдесет и шест стотинки), представляваща обезщетение за оставането му без работа, поради незаконосъобразното уволнение, през периода 03.01.2012 г. – 03.07.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.02.2012 г. до окончателното й изплащане; като
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ в останалата му част – за разликата над сумата 6 263.66 лв. до пълния му предявен размер от 11 957.29 лв., като погасен чрез прихващане в тази част със сумата 5 693.63 лв. (пет хиляди шестстотин деветдесет и три лева и шестдесет и три стотинки), представляваща общият нетен размер на платените на 15.02.2012 г. от [фирма] на И. Х. К., на отпаднало основание – при уволнението, обезщетения по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от КТ;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, [фирма] да заплати на И. Х. К. сумата 757.15 лв. (седемстотин петдесет и седем лева и петнадесет стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, И. Х. К. да заплати на [фирма] сумата 614.68 лв. (шестстотин и четиринадесет лева и шестдесет и осем стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, [фирма] да заплати дължимите държавни такси за производството по делото, а именно: по сметка на Софийския районен съд – сумата 410.55 лв. (четиристотин и десет лева и петдесет и пет стотинки), по сметка на Софийския градски съд – сумата 205.28 лв. (двеста и пет лева и двадесет и осем стотинки) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 235.28 лв. (двеста тридесет и пет лева и двадесет и осем стотинки).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.