О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 23
гр. София, 16.01.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 1786 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. А. И. и на „Първа Инвестиционна Банка“ АД срещу решение № 293/01.02.2018г. по в.гр.д. № 2636/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав. С него, след частична отмяна на решение № 14/12.01.2017г. по т.д. № 59/2015г. на Великотърновски окръжен съд, Гражданска колегия, е отхвърлен предявеният от „Първа Инвестиционна Банка” АД против Н. А. И. иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 от ТЗ, за сумата от 25 782,52 лв., представляваща просрочени наказателни лихви, за периода от 25.04.2012г. до 12.09.2014г. Със същото решение е потвърдено решение №14/12.01.2017г. по т.д. №59/2015г. на Великотърновски окръжен съд, Гражданска колегия, в останалата обжалвана част, с която е уважен изцяло предявеният от „Първа Инвестиционна Банка” АД против Н. А. И. установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, във връзка с чл.430 от ТЗ за сумата от 116 260,58 лв., представляваща главница и за законната лихва върху тази сума, считано от деня на подаване на заявлението– 12.09.2014г., а също така Н. А. И. е осъдена да заплати на „Първа Инвестиционна Банка” АД на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 от ТЗ сумата от 9 057,70 лв., представляваща просрочени договорни лихви, за периода от 25.04.2012г. до 27.06.2014г., както и направените в заповедното производство разноски, в размер на 4 406,25 лв.
Касационната жалбоподателка Н. А. И. обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените срещу нея искове с правно основание чл.422 от ГПК, във връзка с чл.430 от ТЗ и чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 от ТЗ. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се и наличието на очевидна неправилност на решението на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради липса на произнасяне от въззивния съд относно направените оспорвания и възражения и твърдените факти.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК касационната жалбоподателка се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ След като е прието от съда, че клаузата на т.9 от договора за банков кредит е нищожна, то как следва да се разпределят внесените вече от длъжника и събрани от банката суми по кредита, с които има погасявана наказателна лихва, която в конкретния случай е следната: до 25.06.2010г. в размер на 16 666,27 лв., и след 02.06.2010г. събраната наказателна лихва е в размер на 24 260,58 лв., представляваща разликата между целево внесените 38 000 лв. на 15.09.2011г. и отразената като погасена част от главницата от тази сума в размер на 13 739,42 лв., или какво е погасено със сумата от 40 926,85 лв. при положение, че съдът е признал за нищожна клаузата по т.9 от договора за начисляване и събиране на наказателна лихва при просрочие?; 2/ Следва ли, след като се прогласи нищожността на клауза от договор за банков кредит, делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за събиране на нови доказателства – съдебно – икономическа експертиза, която да отговори на поставения в пункт първи материалноправен въпрос или не, и какво се погасява със сумите, вече събрани от кредитора по признатата за нищожна клауза?; 3/ Как се отразява върху уважения размер на предявения иск за заплащане на главница по банковия кредит обстоятелството, че страните са имали отношения и по друг банков кредит, който е разчитан от банката по същата банкова сметка, но в пълнота този кредит не е разглеждан в настоящото производство, а кредиторът е събирал средства от целево внесените вноски по настоящия кредит?; 4/ Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит да бъде уважен само за претендираната главница, при условие че вземането за претендираната наказателна лихва е обявено за нищожно, като е претендирано на основание нищожна клауза в договора, и какво от вземането на кредитора се покрива/ плаща с вече събраните от него суми по нищожната клауза?; 5/Допустимо ли е банката едностранно да определя вида и размера на лихвите – договорна и наказателна, при изтекъл договор за кредит – овърдрафт и липса на подписан нов договор и погасителен план, в който да са уговорени видът и размерът на лихвите?; 6/ Допустимо ли е банката едностранно, без подписан погасителен план, да трансформира кредит – овърдрафт в анюитетен кредит?; 7/ Допустимо ли е банката едностранно да определя размера на анюитетните вноски? 8/ Когато изпълнението не е достатъчно, за да покрие главницата и мораторните лихви, може ли длъжникът да се ползва от правото на чл.76 ал.1 от ЗЗД да посочи кое от задълженията погасява или се прилага установената в чл.76 ал.2 от ЗЗД поредност на погасяване на задълженията? 9/ При влязло в сила произнасяне на съда, с което е приета за нищожна клауза, по която е събрана значителна сума от направените по кредита вноски, то как се променя структурата на остатъка по дълга и към кой момент следва да се отнася тази промяна и дължи ли съдът произнасяне по тези факти?
Касационната жалбоподателка поддържа, че разрешенията, дадени от въззивния съд по първите седем въпроса, противоречат на практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №98/25.07.2017г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, I т.о., решение №23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о., решение №95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о., решение №165/02.12.2015г. по т.д. № 1777/2015г. на ВКС, I т.о., решение №77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, III г.о., решение №424/02.12.2015г. по г.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, I т.о., решение №236/20.12.2016г. по т.д. № 3082/2015г. на ВКС, II т.о., решение №232/05.01.2017г. по т.д. № 2416/2015г. на ВКС, II т.о. и решение №237/20.01.2017г. по т.д. № 2927/2015г. на ВКС, I т.о., без да конкретизира кое решение към кой въпрос е относимо. Твърди, че третият и четвъртият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа още, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите по т.8 и т.9 от изложението, по които са образувани и висящи тълк.д. 3/2017г. на ОСГТК на ВКС и тълк.д. 8/2017г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка излага и съображения за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК.
Ответникът по касация „Първа Инвестиционна Банка“ АД поддържа, че подадената от Н. А. И. касационна жалба е неоснователна.
С касационната жалба на „Първа Инвестиционна Банка“ АД решението се обжалва в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от банката иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 от ТЗ за сумата от 25 782,52 лв., представляваща просрочени наказателни лихви, за периода от 25.04.2012г. до 12.09.2014г. Касационният жалбоподател поддържа, че решението в тази част е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че не са налице предпоставките за приложение на нормата на чл.143, т.5 от ЗЗП и определянето на клаузата на т.9 от договора за кредит като неравноправна, респ. нищожна. Счита, че при установяване на прекомерност наказателната лихва може да бъде намалена по аргумент на чл.92, ал.2 от ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК касационният жалбоподател обосновава допускането на касационно обжалване с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1/ Въпрос относно наличието на прекомерност на договорената наказателна лихва; 2/Въпрос относно намаляването на неустоечната клауза при прекомерност на договорената наказателна лихва; 3/ При становище за прекомерност на договорена наказателна лихва по договор за банков кредит съдът може ли да намали размера на същата, да го редуцира до размера на обезщетението за забава по чл.86 от ЗЗД или отменя клаузата и отхвърля предявения иск изцяло, въпреки че кредиторът е изправна страна по договора?
Касационният жалбоподател поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, решение № 223/19.04.2016г. по т.д. № 3633/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 137/12.10.2015г. по т.д. № 2618/2014г. на ВКС, I т.о., решение №127/20.12.2016г. по т.д. №1907/2015г. на ВКС, II т.о., решение №530/14.10.2008г. по т.д. №242/2008г. на ВКС, I т.о. и определение №259/16.03.2010г. по гр.д. №1210/2009г. на ВКС, III г.о. Твърди, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между „Първа Инвестиционна Банка“ АД и Н. А. И. е възникнало правоотношение по Договор за банков кредит № 96 КР – АА – 0741 от 25.06.2007г., за сумата от 130 000 лв., с краен срок на погасяване – 27.06.2014г. Приел е, че кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Констатирал е, че е налице изрично съгласие на страните, обективирано в процесния договор, кредитът да се ползва като овърдрафт по разплащателна сметка в срока до 25.06.2010г., след което, считано от първия работен ден, кредитът да се погасява с месечни плащания до 27.06.2014г. по план, който е неразделна част от договора; кредитополучателят се е задължил да плаща годишна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 5.5 пункта и само за дните на фактическо ползване на кредита; за плащанията, които са дължими, но не са извършени в срок, поради недостиг на авоар в разплащателната сметка е постигнато съгласие да се отнесат в просрочие и да се олихвяват с годишната лихва с надбавка от 20 пункта; уговорено е заплащане на такси и комисионни за управлението на кредита в определен размер; при наличие на непогасени задължения по разрешения овърдрафт на датата на закриването му, те да се издължават по погасителния план до края на действието на договора; когато извършеното плащане не е достатъчно да покрие задълженията по договора в пълен размер, да се погасяват първо таксите и разноските, след това наказателната лихва, след което просрочената лихва и най – накрая главницата; ако кредитополучателят ползва повече от един кредит, банката може да погасява с постъпленията по сметките му първо най – обременителния за него. Въззивният съд е приел за установено, че между „Първа Инвестиционна Банка“ АД и Н. А. И. е възникнало правоотношение и по Договор за банков кредит № 96 КР – АА – 0279 от 17.01.2007г., за сумата от 10 000 лв., предназначен за текущи битови нужди, по които страните са уговорили годишна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 11 пункта; погасяване на кредита с анюитетни вноски – 59 броя в размер на 236,01 лв. и 60 – та вноска в размер на 235,75 лв.; падеж на задълженията – 19 – то число на месеца; при просрочие на падежирали вноски се дължи наказателна лихва в размер годишната лихва с надбавка в размер на законната лихва; когато извършеното плащане не е достатъчно да покрие задълженията в пълен размер, същите се погасяват в поредност: такси и разноски, наказателна лихва, просрочена лихва и главница, освен ако страните се договорят изрично за друго, както и погасителен план до 17.01.2012г. С оглед на тези клаузи от двата договора за банков кредит, както и позовавайки се на заключението на вещото лице по приетата съдебно – счетоводна експертиза, решаващият съд е приел, че Н. А. И. е останала задължена към банката със сумата от 116 260.58 лв., представляваща просрочена главница по Договор за банков кредит № 96 КР – АА – 0741 от 25.06.2007г. Съобразно размера на неиздължената главница, определения от страните процент на годишната лихва и направеното от Н. А. И. възражение за изтекла погасителна давност до 24.04.2012г., въззивната инстанция е приела, че размерът на просрочената договорна лихва по Договор за банков кредит №96 КР – АА – 0741 от 25.06.2007г. възлиза в размер на 9 057,70 лв. и се дължи за периода от 24.04.2012г. до 27.06.2014г. По отношение на спорния въпрос, отнасящ се до дължимостта на просрочената наказателна лихва по Договор за банков кредит № 96 КР – АА – 0741 от 25.06.2007г., за периода от 25.01.2011г. до 12.09.2014г., Софийският апелативен съд е приел, че клаузата на т.9 от процесния договор, в която лихвата е уговорена, е нищожна. Изложил е съображения, че същата не е индивидуално уговорена, тъй като е изготвена предварително, без потребителят – кредитополучател да е имал възможност да влияе върху съдържанието й и въз основа на която потребителят се е задължил при неизпълнение на задълженията да заплати необосновано високо обезщетение. Счел е, че не са налице и предпоставките за прилагане на императивната разпоредба на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК и редуциране на дължимото обезщетение до размера на законната лихва.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на Н. А. И.:
Първите три въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са от значение за изхода на спора с оглед извода на съда за нищожност на клаузата на т.9 от договора за банков кредит, установяваща размера на дължимата наказателна лихва при просрочие от страна на кредитополучателя, както и предвид констатациите, че Н. И. като кредитополучател е извършвала плащания по кредита. Поставените въпроси обаче не отговарят на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Изводите на съда по този въпрос не са обусловени от тълкуване на разпоредбите на ЗЗП, ЗПК от 2006г. и на чл.76 от ЗЗД, а се основават на тълкуване на клаузите на представения по делото договор за банков кредит, което съдът е извършил в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД, а също и на преценка на останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Те нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСГТК, тъй като отговорът им зависи от конкретните договорни клаузи и установената по делото фактическа обстановка, с оглед на което не представляват основание по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Четвъртият формулиран в изложението въпрос представлява оплакване за неправилност на въззивното решение и по – специално за неправилна преценка от страна на въззивния съд на реда за погасяване на задълженията по кредита със заплатените от кредитополучателя суми. Даденото разрешение от въззивния съд е на база на тълкуването на клаузите на договора за кредит и на анализа на данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, поради това не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Пети, шести и седми въпроси от изложението не са обуславящи за изхода на спора, доколкото не съответстват на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е изразил становище, че е допустимо банката едностранно да определя вида и размера на лихвите при изтекъл договор за кредит – овърдрафт и липса на подписан нов договор и погасителен план, в който да са уговорени видът и размерът на лихвите. При анализа на съдържанието на сключения договор за кредит, съдът е стигнал до извода, че е налице изрично съгласие на страните, обективирано в процесния договор, кредитът да се ползва като овърдрафт по разплащателна сметка в срока до 25.06.2010г., след което, считано от първия работен ден, кредитът да се погасява с месечни плащания до 27.06.2014г. по план, който е неразделна част от договора. При тези изводи на съда относно правнорелевантните факти, поставените от касационната жалбоподателка въпроси по т.5,6 и 7 от изложението не са от значение за изхода на спора. Оплакванията на жалбоподателката срещу правилността на тези изводи на Софийски апелативен съд представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 от ГПК и не могат да бъдат разглеждани във фазата на селектиране на касационната жалба по чл.288 от ГПК.
По поставените в изложението въпроси от т.1 до т.7 не са установени и поддържаните от касационната жалбоподателка допълнителни основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Всички цитирани от жалбоподателката решения на ВКС касаят задължението на съда да извърши преценка за нищожност поради неравноправен характер на клаузите от потребителски договор и критериите, по които се извършва тази преценка. Поради това те не са относими към поставените от жалбоподателката въпроси в изложението.
Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка и за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по поставените от нея трети и четвърти въпрос в изложението. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия, тази практика се нуждае от осъвременяване. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК жалбоподателката бланкетно се е позовала на този селективен критерий, без да обоснове релевантността на разгледаните от въззивния съд правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което не може да се счете, че в случая въведените от законодателя кумулативни изисквания са осъществени и атакуваното решение попада в приложното поле на касационното обжалване.
Осмият въпрос относно възможността длъжникът да се ползва от правото по чл.76 ал.1 от ЗЗД да посочи кое от задълженията погасява когато изпълнението не е достатъчно, за да покрие главницата и мораторните лихви, също не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е дал разрешение на този въпрос. Преценката му относно реда, по който с платените от кредитополучателя е следвало да бъдат погасявани задълженията за главница, възнаградителни и наказателни лихви по процесния договор, не е изведена от разпоредбите на чл.76 ал.1 и ал.2 от ЗЗД, а от извода,че в договора е включена изрична уговорка за реда на погасяване на задълженията, която обвързва страните.
Деветият въпрос в изложението относно промяната на структурата на дълга след като съдът приема за нищожна клауза от договора за потребителски кредит, е обуславящ за изхода на спора. По този въпрос обаче касационната жалбоподателка не е обосновала допълнителните предпоставки за достъп до касация. Същата не е посочила нито едно от основанията по чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от ГПК, а се е позовала на образувано тълкувателно дело №8/2017г. на ОСГТК, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение. Само противоречието със задължителната практика на ВКС и ВС в постановени тълкувателни решения и постановления, както и противоречието с практиката на ВКС може да обоснове допускането на касационно обжалване на основание. В случая жалбоподателката не се позовава на противоречие на решението на САС с практика на ВКС, която да е послужила като основание за образуване на тълкувателното дело. Следва да се отбележи и че поставеният от касационната жалбоподателка въпрос не е от кръга на въпросите, по които е образувано тълкувателното дело.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационната жалбоподателка основание по чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения са за необоснованост на изводите на въззивния съд относно това, че внесените от жалбоподателката суми са отнасяни от банката при стриктно спазване на уговорената в чл.45 от договора поредност. Те обаче съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК.
По касационната жалба на „Първа Инвестиционна Банка“ АД:
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК. Доводите на касационния жалбоподател са основани на невярно и неточно интерпретиране на становището на решаващия съдебен състав. Въззивният съд е приел клаузата за наказателна лихва за нищожна по съображения, че същата е неравноправна по смисъла на чл.146 от ЗЗП. Установил е, че клаузата на чл.9 от договора за кредит не е индивидуално уговорена, изготвена е предварително и потребителят – кредитополучател не е имал възможност да влияе върху нейното съдържание. Същевременно съдът е преценил, че с клаузата потребителят се е задължил да заплати необосновано високо обезщетение при забава, каквото другите банки в страната не са договаряли.
С първия поставен от него въпрос касационният жалбоподател по същество оспорва обосноваността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при преценка на събраните по делото доказателства и на релевантните за спора обстоятелства. Правилността на съдебното решение не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК.
Не са налице предпоставките за достъп до касация и по втория и третия поставени от касатора въпроси. Възможността за намаляване на неустойката поради прекомерност е приложима само при валидно уговорена клауза за неустойка. В този смисъл и в цитираното от касатора решение №223 от 19.04.2016г. по т.д.№366/2014г. на ВКС, І т.о., е посочено изрично, че прекомерната неустойка поначало е действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло. В настоящата хипотеза, в която клаузата за наказателна лихва е приета за нищожна от въззивния съд на основанията, установени в приложимия към договора Закон за защита на потребителите, е изключено намаляването на същата поради прекомерност, съответно редуцирането й до размера на обезщетението за забава по чл.86 от ЗЗД. Предвид наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №293/01.02.2018г. по в.гр.д. № 2636/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.