4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
Гр.София, 14.01.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 854 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. К., [населено място] срещу решение № 1029/07.11.14г., постановено по т.д.№ 1406/14г. от Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 2882/30.05.14г. по гр.д.№ 6620/13г. на Варненския районен съд и е прието за установено, че касаторът дължи на Й. А. Н. сумата от 15000 лв. по запис на заповед, издаден на 20.09.09г. с падеж на 20.01.10г., целият за сумата от 25000 лв., ведно със законната лихва от 08.01.13г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ и материализира изискуемо вземане на поемателя срещу издателя. Възраженията на ответника са счетени за неоснователни. При записа на заповед задължаването по ценната книга настъпва с издаването й, за разлика от менителницата, и съответно не е необходимо нареждане за плащане, адресирано от поемателя до трето лице, които съображения са обусловили извода на съда за съществуване на вземането на поемателя срещу издателя, независимо, че в записа на заповед е записано, че издателят се е задължил да заплати на заповедта на поемателя сумата по ценната книга. Решаващият състав е приел за недоказано възражението за унищожаемост на записа на заповед поради заплашване. Позовавайки се на ТР № 4/13г. от 18.06.14г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е посочил, че доказателствената тежест за установяване на твърдението, че със записа на заповед се обезпечава заемно правоотношение за 300 лв. за наказателни лихви, начислени за късно изплатен стар заем, е на издателя, което не е доказано по делото. Искът за установяване на съществуването на вземането е уважен на основание издаден редовен от външна страна заповед за заповед, удостоверяващ изискуемо вземане на поемателя срещу издателя.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора.
Касаторът поставя три процесуални и два материалноправни въпроса.
Първите два процесуални въпроса са по приложението на нормата на чл.146 ГПК – за задължението на въззивния съд да даде указания на страната за установяване на твърденията си, след като е констатирал допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада относно разпределението на доказателствената тежест и по-конкретно – при разпределението на доказателствената тежест по иск по чл.422 ГПК, свързано с фактическите твърдения за наличието на каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед и съответно за правомощията на въззивния съд при недоказаност на въведените фактически твърдения. В случая въззивният съд с определение в закрито заседание на 14.08.14г. е констатирал неправилно разпределение на доказателствената тежест и е дал указания на страните съгласно чл.154, ал.1 ГПК. Извършените от състава на окръжния съд процесуални действия са в съответствие с дадените разрешения по т.2 на ТР № 1/13г. от 09.12.13г. и по т.17 на ТР № 4/13г. от 18.06.14г. на ОСГТК на ВКС, в който са смисъл са поставените от касатора въпроси по реда на чл.280, ал.1 ГПК. Съществуването на задължителна практика за съдилищата и съобразяването на въззивния съд с тази практика изключва приложното поле на касационното обжалване.
Третият процесуален въпрос е формулиран по приложението на чл.12 ГПК, а именно: „По какъв начин следва да се формира вътрешно убеждение, че от събрано по делото доказателство се установява един факт с правно значение – като съдът прецени, обсъди цялото доказателство или обсъди само части от него?”. Отговорът на така поставения въпрос касае изцяло правилността на обжалваното решение. Необсъждането на представено по делото доказателство или нарушенията при прилагане на логическите правила има за последица необоснованост на въззивния акт, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, след като не е обвързана с поставен конкретен правен въпрос, произтичащ от фактите по спора и основаващ се на неправилно приложение на процесуална или материално правна норма. В случая въпросът е обвързан от касатора изцяло с кредитирането на свидетелските показания, поради което не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Първият материален въпрос, за това какви факти трябва да се установяват по делото, за да се приеме, че е налице „заплаха” по смисъла на чл.30 ЗЗД, като основание за унищожаемост на издаден запис на заповед, е изведен изцяло от приетите за установени факти по спора. Цитираната от касатора практика на ВКС не сочи на противоречие при тълкуването на нормата на чл.30 ЗЗД, доколкото установяването на елементите на фактическия състав на заплашването е поставено в зависимост от доказаните твърдения на страните по спора.
Вторият материалноправен въпрос за „смисъла за използваните две възможности „името на лицето или на заповедта на което трябва да се плати” и за правоимащото лице в случай, че в записа на заповед е дадено обещание да се плати само на заповедта на конкретно лице” не е от значение за спора, доколкото в процесния запис на заповед не е посочено лице, различно от поемателя, на което да плати издателят. Въведените доводи и посочената съдебна практика разглеждат други хипотези, които не са аналогични с разглежданата в настоящото производство.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1029/07.11.14г., постановено по т.д.№ 1406/14г. от Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.