О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
София, 18.04.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и дванадесета година, в състав :
Председател: Светлана Калинова
Членове: Зоя Атанасова
Мария Яначкова
като изслуша докладваното от съдия Яначкова гр. д. № 197 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК. То е образувано по касационна жалба на Г. Б. Н. срещу решение № 1539 от 8 декември 2011г. по гр. д. № 1793/2011г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решението № 2430/31.05.2011г., постановено по гр. дело № 8381/ 2009 г. по описа на Варненския районен съд и Г. Б. Н. е осъден да заплати на Т. Т. К. разноски в размер на 600 лв. – адвокатски хонорар. С потвърденото решение на първоинстанционния съд, Г. Б. Н. е осъден, на основание чл. 109 ЗС, да осигури на Т. Т. К. достъп до вътрешния двор на сградата, находяща са в [населено място] , [улица], и да преустанови действията, с които възпрепятсва ищеца да ползва общата част на сградата – вътрешен двор, като възстанови коридора, осигуряващ достъп към вътрешния двор, и осигури достъп до двете матални врати за преминаване към вътрешния двор. В производство по чл.248 ГПК ответникът е осъден от първоинстанционния съд да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 1 473, 35 лв.
Ответникът по касация Т. Т. К. е оспорил наличието на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално основателността на касационната жалба с доводи, че обжалваното решение е правилно.
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима – подадена е срещу акт, подлежащ на обжалване, от легитимирана страна и правото на жалба е упражнено с редовна жалба в срок.
За да се произнесе по допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд взе предвид следното:
За да постанови решението си, с което е потвърдил решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че за вътрешния двор на сградата, който представлява обща част, не е осигурен достъп в одобрения инвестиционен проект поради пропуск, както в и одобрената екзекутивна документация, а фактът на извършване на строителство в обща част на имота представлява нарушаване на правото на собственост; приел е и че единственият достъп на К. до вътрешния двор е от магазин № 5, с променено предназначение от гараж № 1 и ателие № 2, съгласно одобрени строителни книжа, принадлежащ на Г. Н..
В касационната жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея, като се поддържа неправилност на въззивното решение, се твърди, че не е посочено в какво се състои неоснователното въздействие или посегателство над обекта на правото на собственост, а по същество касаторът сочи, че такова не е и доказано, тъй като сградата, вкл. промяната в предназначението на обектите, е изградена в съответствие с одобрен архитектурен проект, а разрешението за ползване и акт образец № 16 са подписани от всички възложители на строежа без възражения. Касаторът развива съображения, че е недопустимо с негаторен иск да се ревизира строително разрешение или архитектурен проект без да е доказано неоснователно действие, ограничаващо правото на собственост, при положение че в разглеждания случай ищецът има достъп до вътрешния двор чрез собственото си помещение – ателие № 1. Формулирани са въпроси като общи основания за допускане на касационно обжалване, които според касатора са обусловили правните изводи на съда. Поддържа се, че материалноправните въпроси са решени в противоречие с практика, визирана в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и със задължителна практика на Върховния касационен съд – т. е. при решаването на формулираните въпроси се твърди наличие на двете допълнителни основания за допускане на касационно обжалване – уредените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Материалноправните въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 , т. 1 ГПК са следните : „Следва ли, след като строежът на сградата е съобразен изцяло с одобрен архитектурен проект и същата се ползва в съответствие с издадените разрешение за ползване и акт образец № 16, но при установено противоречие със строителните правила и норми , съдът да уважи иска по чл.109 ЗС, без по делото да е доказано неоснователното действие на ответника, свързано с ограничаване правато на собственост?„ . Тук твърдението е, че решението на Варненския окръжен съд е постановено в противоречие с решение № 524 от 17.07.2009г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009г., І ГО и решение № 20 от 29.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 6259/2007г., ІV ГО. Вторият, поставен въпрос с материалноправен характер, е следният : „ За да бъде уважен искът по чл.109 ЗС, следва ли ищецът да конкретизира в какво се изразява неоснователното действие, което му пречи да упражнява правото си на собственост ?”. Поддържа се противоречие с решение от 12.03.2008г. на ОС Русе по в. гр. д. № 1133/2007г., ГК и с решение № 57 от 30.04.2009г. на ВКС по гр. д. № 6155/2007г., І ГО. Процесуалноправният въпрос, който касаторът е формулирал, е следният : „ Длъжен ли е съдът в съответствие с процесуалното правило на чл.12 ГПК да прецени всички доказателства и доводи на страните по вътрешно убеждение ? „. Решаването на последния въпрос е противоречие, според касатора, с ППВС № 7/65г. и решения № 214 от 07.05.2009г. на ВКС по гр. д. 5058/2007г., ІІІ ГО ; решение № 217 от 27.03.2009г. на ВКС по гр. д. №6038/2007г. , ІV ГО ; решение № 1985 от 17.10.2005г. на ВКС по гр. д. № 1075/2005г., ІV ГО; решение № 1989 от 02.06.1983г. по гр. д. № 1405/1983г., ІІ ГО; решение № 93 от 06.07.2010г. на ВКС по т. д. № 808/2009г., І ТО и решение № 609 от 15.01.2009г. на ВКС по т. д. № 323/2008г., І ТО.
Върховният касационен съд намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по първия формулиран материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с посочената практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на отменения ГПК. Разрешението на обуславящия изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос, изведен от касатора, съобразно обсъдените по – горе мотиви към решението, е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос в решение № 524 от 17.07.2009г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009г., І ГО и в решение № 20 от 29.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 6259/2007г. на ІV ГО (т. 3 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). В първото обсъдено решение Върховният касационен съд е приел, че е недопустимо с негаторен иск да се иска ревизиране на издадено строително разрешение или архитектурен проект, ако само по себе си строителното разрешение или архитектурният проект е основание за предявяването му, без да е доказано неоснователното действие на ответника, свързано с ограничаване правото на собственост на ищеца. Във второто решение, Върховният касационен съд е приел, че негаторният иск е неоснователен, когато допуснатите нарушения на благоустройствения закон не създават пречки за упражняване на правото на собственост, предвид и възможността за привеждане на строежа в съответствие с изискванията на строителните правила и норми. Противоречието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК произтича от приетото от въззивния съд, че не е предвиден по проект достъп до вътрешния двор на сградата, но самият факт на извършване на строителство в обща част, което е в съответствие с одобрените строителни книжа, нарушава правото на собственост.
По останалите формулирани въпроси, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По втория въпрос не е налице противоречие с решението на ВКС – ищецът е посочил в какво според него се състои неоснователното посегателство, с което се нарушава правото му на собственост, което съдът е приел за установено по делото. Правилността на изводите му не може да се проверява на настоящия етап от производството. На следващо място, тъй като не е удостоверено дали решението на ОС Русе, на което е извършено позоваване, е влязло в сила, не може да се извърши проверка и за противоречие по отношение на дадено с това решение разрешение на формулирания втори поред правен въпрос ( вж. т. 3 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). Третият, поставен в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос, не е конкретен. Така общо формулиран процесуалноправният въпрос може да се отнесе към правилността на решението ( чл. 281, т. 3 ГПК). В тази насока са и релевираните доводи за необсъждане на доказателства по делото, която ще бъде предмет на касационен контрол само, ако се допусне касация. Следователно в случая по третияу поставен въпрос, не е изведено общо основание за допускане на касационно обжалване по начина, разяснен в т.1 от от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС. Ето защо обсъждането на съдебната практика, в противоречие с която се твърди, че е постановено въззивното решение по този въпрос, е безпредметно.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска до касационно обжалване въззивното решение № 1539 от 8 декември 2011г. по гр. д. № 1793/2011г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решението № 2430/31.05.2011г., постановено по гр. дело № 8381/ 2009 г. по описа на Варненския районен съд и Г. Б. Н. е осъден да заплати на Т. Т. К. разноски в размер на 600 лв. – адвокатски хонорар.
Да се изпрати съобщение до касатора, чрез представителя му по пълномощие, да приложи в едноседмичен срок от получаване на съобщението документ, удостоверяващ внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 243, 43 лв., като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
При представяне в дадения срок на доказателства за внасянето на държавната такса, делото да се докладва на председателя на ІІ ГО на ВКС за насрочване в открито заседание.
Председател:
Членове:1.
2.