9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№248
С., 20.06.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3515 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. П., чрез пълномощниците й адвокат М. Б. и адвокат Н. Н., против решение № 270 от 15.02.2013 г., постановено по гр.д. № 3774 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 371 от 24.09.2009 г. по гр.д. № 1616/2006 г. на Районен съд-Пловдив за признаване за установено по отношение на А. Б. П., че Д. С. С. и М. Н. С. са собственици въз основа на учредено право на строеж с нотариален акт № * т.* н.д. № */* г. на Нотариус при РС Пловдив и след изграждане на сградата през * г. на апартамент № * с принадлежности и прилежщо складово помещение, находящ се в [населено място], [улица] със застроена площ от * кв.м., намиращ се на 4-ти жилищен етаж от построената в УПИ * от кв.* по плана на [населено място] * жилищна сграда и А. П. е осъдена да им предаде владението върху този апартамент и да им заплати разноски за първоинстанционното производство в размер на 479 лв. Присъдени са разноски за касационното производство в размер на 500 лв.
Д. С. С. и М. Н. С. са подали писмен отговор, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
В. решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по предявения от Д. С. и М. С. против Н. А. и В. А. установителен иск за собственост на процесния апартамент № *, е влязло в сила като необжалвано.
В. производство се е развило след като с решение № 342 от 11.12.2012 г. по гр.д. № 373/2012 г. на ВКС, І г.о. е отменено предходно въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и делото е върнато за ново разглеждане за обсъждане данните по делото за това кога правото на строеж е било упражнено и установяване дали възражението на ответниците за погасяване по давност на правото на строеж следва или не момента на реализиране на строителството, както и обсъждане на писмените доказателства – споразумения от 14.5.2001 г. между собствениците на земята и С. Б. и от 1.6.2001 г. между собствениците на земята и ЛК [фирма] и изясняване смисъла на уговорката досежно процесния апартамент и дали собствениците на земята не са имали предвид частично погасяване на правото на строеж в смисъл правото на строеж за процесния апартамент, макар и нереализирано, да се запази и ако това е така, кое е наложило последващо включване на правото на строеж за процесния апартамент в обема на учреденото в полза на [фирма] право на строеж през 2004 г. и за обсъждане кой владее спорната вещ, за която в нот.акт № */* г. е записано, че ответницата А. П. придобива собствеността, а трето неучастващо лице-М. П. – правото на ползване.
Пловдивският окръжен съд е приел, че в изпълнение на сключен преди това предварителен договор за продажба в полза на Д. С., по време на брака му с М. С., на ищците е било надлежно учредено с нотариален акт за продажба № * т. * д.№ */* г. на Нотариус при РС Пловдив право на строеж върху процесния апартамент с принадлежности и прилежащо избено помещение №* и ищците са придобили това ограничено вещно право в режим на съпружеска имуществена общност на поддържаното деривативно основание-сделка, като учредено от неговите титуляри- С. Б., действащ като [фирма], и съпругата му М. Б., на които преди това, правото е била надлежно учредено от собствениците на терена с нотариален акт № */* г. Въз основа на показанията на свидетелите К. и Ф. и от двете заключения на СТЕ пред районния съд е установено, че строителството на сградата е спряно от 1998 г. до 2004 г.
През 2001 г. във връзка със строителството на сградата са били постигнати две споразумения, по които ищците С. не са участвали и липсват данни да са им станали известни преди делото, но по едно от тях-това от 14.5.2001 г. са участвали техните праводатели и лицата, в полза на които първоначално през 1995 г. правото на строеж е било учредено от собствениците на терена. В първото споразумение – това от 14.5.2001 г. собствениците на терена и С. Б. се съгласяват да прекратят отношенията си, свързани с изграждане на сградата, поради практическа невъзможност на суперфициара да изпълни задълженията си, а собствениците се задължават да започнат да осъществяват от свое име СМР по довършване на сградата, а С. и М. Б. вместо изпълнение на задълженията си за изграждане на обектите се задължават да прехвърлят на [фирма] вещните си права върху апартаменти, като по отношение на процесния апартамент № * специално е посочено, че ще се прехвърли на лицата, с които има сключен предварителен договор. В тази част, касаеща организацията на бъдещи договори за прехвърляне на вещни права върху обекти в сградата е уговорено споразумението да има характер на предварителен договор и е уговорен срок за сключване на окончателен договор. Във второто споразумение от 1.6.2001 г. собствениците на терена се съгласяват [фирма] да поеме и финансира за своя сметка строителството на сградата до окончателното изграждане и приемане, както и дружеството да се разпорежда с вещите/вещните права върху недвижимите имоти, които ще получи от Б., като при разпореждане с тези активи, паричните и др. постъпления ще се използват за довършване на сградата. През 2004 г. е било извършено волеизявление за отказ от право на строеж в т.ч. досежно процесния апартамент от първоначалните му титуляри С. и М. Б., като не е спазена формата за неговата действителност – извършена е само нотариална заверка на подписите, но отказът не е вписан, поради което същото волеизявление не е породило целените правни последици.
През същата година с нотариален акт № * т.* рег. № */д.№ */* г. от * г.по описа на Нотариус С.П. в полза на [фирма] собствениците на терена продават правото на строеж на процесния апартамент с принадлежности и с нот. акт от същата дата * г.№ * т.* рег.№ */д.№*/* г. по описа на Нотариус С.П. купувачът [фирма] продава правото на строеж върху този апартамент на Н. А. И. по време на брака му с В. А.. През 2006 г. са извършени други две разпоредителни сделки, касаещи процесния апартамент, и двете от * г. – с нот. акт № * т. * рег. № */д.№ */* г. на Нотариус К. А. Н. А. и В. А. продават процесния апартамента на С. С., а с нот. акт № * т.* рег.№ */* г.купувачът С. С. го продава голата собственост А. П., а на М. П. пожизненото право на ползване върху същия апартамент.
Въз основа на експертното заключение на СТЕ е прието за установено, че сградата е изградена в груб вид през 2005 г., Акт за приемане на конструкцията е подписан на 12.9.2005 г., а Протокол обр. 15 е изготвен с дата 28.3.2007 г. и през ноември 2007 г. сградата е въведена в експлоатация с Удостоверение на Гл.Архитект на Район”С.”. И. производство е образувано на 12.5.2006 г., което е преди съставянето на Протокол обр. 15, но след изграждането на сградата в груб вид, а възражението за погасяване по давност на прехвъреното на ищците право на строеж е заявено за първи път – не от собствениците на терена, които не са страни по делото, а от Н. А. и В. А. в с.з. на 9.11.2006 г. Възражение за погасяване по давност на правото на строеж на ищците е противопоставено и от новоконституираната в прозводството пред районния съд А. П. през 2010 г. с въззивната жалба.
При горните факти е направен извод, че споразумението от 14.5.2001 г. е било изрично постигнато съгласие за изключване от обема на Договора правото на строеж за процесния апартамент, като с нот. акт от * г. в полза на праводателите на А. П. не се учредява право на строеж, а се продава право на строеж за процесния апартамент. Ищците не са участвали, не са страна по тези договори и липсват данни същите да са им станали известни. Липсват данни и липсват основания да се приеме към момента на продажбата на правото на строеж за през 2004 г. на праводателя на ответницата- [фирма] да е било упражнено спрямо Б. от собствениците на терена възражение за погасяване по давност на учреденото право на строеж за процесния апартамент или да е било постигано споразумение между тях и предишните негови титуляри и праводатели на ищците – третите лица Б. за погасяване на учреденото в тяхна полза през 1995 г. право на строеж за процесния апартамент.
Позовавайки се на Тълкувателно решение № ?.05.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, окръжният съд е мотивирал, че случая се касае за отделен самостоятелен обект – апартамент на ІV етаж с принадлежности от жилищна сграда, правото на строеж за който, както и за други обекти в същата сграда е било учредено от собствениците на терена в полза на праводателите на ищците С., които са поели и задължението за изграждане на цялата сграда през 1995 г.; разрешението за построяване на сградата липсват данни да е издадено за изпълнение на строителството на етапи; правото на строеж в полза на ищцигте им е прехвърлено от първоначалните суперфициари през 1997 г.; сградата е изградена в груб вид през 2005 г. и за първи път възражение за погасяване по давност на правото на строеж за процесния апартамент е заявено през 2006 г. и не от собствениците на терена, а от правоприемник на лицето в полза на което през 2004 г. правото на строеж за апартамент № * е било продадено от собствениците на терена и е направил извод, че възражението по чл.67 от ЗС е заявено и поддържано след изграждане на сградата в груб вид, поради което същото е неоснователно след реализирането на правото.
Отделно е прието, че след като процесният апартамент е бил изключен от договорките по споразумението от 14.05.2001 г., а и към този момент първоначалните суперфициари Б. вече не са били негови титуляри, а са го били прехвърлили на ищците С. по нотариален ред,с които преди това са имали сключен и предв. договор за продажба, като волеизявлението им за отказ от право на строеж от 2004 г. е нищожно поради неспазване на формата за действителност и поради липса на предмет, то към момента на продажбата на право на строеж в т.ч. за проц. апартамент през 2004 г. в полза на [фирма] собствениците на терена не са били негови собственици и към този момент липсват данни за упражняване на правата на собствениците на терена по чл. 67 от ЗС, нито е постигано споразумение между тях и първоначалния суперфициар в тази връзка, то продажбата на правото на строеж за процесния апартамент в полза на [фирма] няма вещен ефект, както нямат вещен ефект и последващите прехвърлителни сделки в полза на А. и П..
Изложени са и съображения, че въпреки липсата на конкретни доказателства за упражняването на фактическа власт от ответника П., то с оглед нейното процесуално поведение – не е оспорила упражняването на фактическа власт върху апартамента и от 2008 г. постоянният й адрес съвпада с административния адрес на процесния апартамент, на който получава съобщения и призовки – следва същата да бъде осъдена да предаде владението му. Не се установява носителят на вещното право на ползване М. П. да ползва апартамента, а и тя е трето лице и не е обвързана от силата на пресъдено нещо по настоящия спор и защитата й в изпълнението остава открита в случай, че е във владение на имота преди завеждане на настоящото дело
К. поставя въпросите: 1. приложима ли е нормата на чл.118 ЗЗД по отношение на трето лице, за правоотношението между длъника и кредитора, и по-специално по отношение на трети добросъвестни лица – купувачи на имота, предмет и на правоотношението между кредитора и длъжника, които лица в производството по иск по чл.108 ЗС, заведен срещу тях, противопоставят възражение за погасяване правото на строеж на ищеца, върху този имот и правопогасителното възражение е направено от тях, след като строителството на имота е реализирано; 2. за успешното провеждане на иска по чл.108 ЗС в осъдителната му част достатъчно ли е да се установи, че ответникът е с постоянен адрес на административния адрес на имота, предмет на иска и на същия адрес е успешно призован по делото, ако не оспорва твърденията на ищеца да е установил фактическа власт върху имота, при условие, че ответникът е купувач по сделка с имота-предмет на делото на „голата собственост”, а трето за спора лице е купувач по същата сделка на правото на ползване и по делото са налице достатъчно данни, че това трето лице упражнява закупените от него със същата сделка права върху имота; 3. за задължението на съда да се съобрази със задължителните указания на ВКС, дадени по реда на чл.218з, ал.1 ГПК /отм./ при връщане на делото за ново разглеждане и по-специално обвързан ли е въззивния съд от указанията на ВКС, съдържащи се в тълкуването на установените по делото факти и правото им значение за спора, направено в отменителното решение на ВКС.
По първият въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал1, т.2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 1646/16.06.1978 г. по гр.д. № 465/78 г., І г.о. Посоченото решение е постановено по иск на кредитор по договор за заем против длъжник и поръчител по този договор и мотивите по приложение на чл.118 ЗЗД са изцяло неотносими към настоящия случай. По същия въпрос се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в тълкувателно решение № 1/4.05.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС е указано, че „собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж вече е реализирано – чл.118 ЗЗД”, но липсва тълкуване ограничени ли са от нормата на чл.118 ЗЗД третите лица за правоотношението между собственика на земята и строителя на сградата в нея /в т.ч. и техни правоприемници/.
По поставения въпрос е налице съдебна практика и то в рамките на настоящото производство, тъй като в отменителното касационно решение са дадени указания, че макар да е допустимо направеното от третото лице-приобретател възражение за погасяване по давност на правото на строеж, на което ищците основават собствеността си, то следва да се съобрази дали възражението не е направено след като правото на строеж вече е реализирано и е възникнало право на собственост, в който случай то не може да доведе до целения правен резултат.
По вторият въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС доколкото и двете решения – решение № 633/25.10.2010 г. по гр.д. № 1369/2009 г., ВКС, І г.о. и решение № 80/16.03.2012 г. по гр.д. № 456/2011 г., ВКС, І г.о. – не са допуснати по този въпрос, поради което и не дават задължителни указания по прилагане на закона по него. Не може да се приеме, че въззивното решение противоречи и на тези решения, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като разрешението по първото решение, че живеенето в имота не доказва качеството владелец, е дадено във връзка с възражение за придобивна давност, поради което е неотносимо в настоящия случай.
С второто решение е прието, че закона не изисква нарочен акт за предаване на владението и със сключването на договора за продажба се счита, че е предадена и фактическата власт върху имота, ако не е уговорено друго, като противоречието е обосновано с тезата на касатора, че съдът не е отчел, че трето за спора лице е закупило правото на ползване . По същество се касае за довод за допуснато процесуално нарушение при формиране на извода, че ответника П. е във владение на имота, т.е. за довод, свързан с касационното основание по чл.281, т.3, предл.второ ГПК, който не подлежи на разглеждане в настоящото производство, поради което липсва противоречие с въззивното решение по разглеждания въпрос.
С решение № 521 от 10.12.2009 г. рог р.д. № 1348/2008 г., ВКС, І г.о. е прието, че „за да бъде уважен искът по чл.108 ЗС е необходимо да се установи по безспорен начин, че ищецът е собственик на имота, а ответникът владее или държи същия без правно основание. Не е ли налице коя и да е от тези три предпоставки, искът не може да бъде уважен. В конкретния случай ищецът е доказал, че е собственик на процесния имот, но не е доказал останалите две предпоставки, поради което искът правилно е отхвърлен като неоснователен”. В настоящата практика на ВКС по чл.290 ГПК – например решение № 128 от 28.03.2012 г. по гр.д. № 1085/2011 г., ВКС, ІІ г.о. – е дадено тълкуване, че когато в мотивите на решението е прието,че ищецът е собственик на имота, но предявеният по реда на чл.108 ЗС иск е отхвърлен по причина,че ответникът не владее имота, в диспозитива следва да се отрази констатацията за принадлежността на правото на собственост. Следователно неустановяването, че ответника е във фактическа власт на ревандикирания имот не е основание за отхвърляне на иска за собственост в установителната му част, поради което липсва противоречиво разрешаван правен въпрос относно предпоставките за уважаване на ревандикационен иск.
С решение № 1235 от 13.01.2009 г. по гр.д. № 184/2007 г., ВКС, ІІІ г.о. е прието, че „само оспорването на искове не може да обоснове изводи за упражняване на фактическа власт и ползване на процесните имоти от ответника. От процесуалното поведение на ответника по исковете не може да се прави заключение за изпълнение задължението на ищеца, чиято е доказателствената тежест на основание чл.127 ГПК /отм./, за доказване пасивната легитимация по исковете. Ищецът, който твърди, че ответникът държи и ползва процесните имоти без основание трябва да проведе пълно доказване на тези факти.”. Изводът на въззивният съд, че ответницата упражнява фактическа власт върху имота е основан именно на нейното процесуално поведение, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: неоспорването на фактическо твърдение за упражняване на фактическа власт и получаване на призовки на адреса на който е постоянния адрес на ответника, достатъчни ли са, за да се формира извод, че ответника упражнява фактическа власт върху ревандикиран имот.
По третият въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е обосновано твърдяното противоречие с решение № 606/13.11.2009 г. по гр.д. № 265/2009 г., ВКС, ІІ г.о., даващо тълкуване, че „новото разглеждане на спора при условията на чл.218з ГПК /отм./ е с различен обем от пъвоначалното въззивно разглеждане, като с оглед на констатираната неправилност от касационната инстанция, производството започва от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за отмяна и указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона с оглед релевантните факти по конкретния правен спор са задължителни за въззивния съд. Това означава, че споровете относно правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационният съд, се преклудират и постановявайки решението си въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване”, както и с решения № 88/9.05.2011 г. по гр.д. № 1062/2009 г., ВКС, ІІ г.о., решение № 503/2.09.2011 г. по гр.д. № 237/2010 г., ВКС, ІІ г.о. и решение № 344/1.11.2011 г. по гр.д. № 2010 г., ВКС, І г.о., даващи същото тълкуване. К. не сочи с кои от тълкуванията и указанията в отменителното касационно решение въззивният съд не се е съобразил, а и в атакуваното решение липсват данни за нарушение на чл.218з ГПК-отм.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на против решение № 270 от 15.02.2013 г., постановено по гр.д. № 3774 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Пловдив.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът А. Б. П. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 300.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство по жалбата на неизпълнилия указанията касатор ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: