8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 249
София11.02.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 399/2012 година
Производството е по чл. 47, т.2, т.3, т.5 и т.6 ЗМТА.
Образувано е по предявени обективно кумулативно съединени искове от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], за отмяна на решение от 23.12.2011 г. по ВАД № 376/2009 г. на Арбитражния съд при БТПП и допълнително решение от 28.02.2012 г. по същото дело.
Искането за отмяна на посоченото арбитражно решение/ основно и допълнително/ е обосновано с твърдения на ищеца, че: арбитражното споразумение е недействително, алтернативно, че е отпаднало арбитражното споразумение поради приети за разглеждане от Районен съд – Варна, предявени от [фирма] искове, основани на същия наемен договор и по идентичен правен спор, по което РО не се е произнесъл своевременно; арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България поради нарушаване на основополагащи за правовия ред принципи – принцип на равнопоставеност на страните в процеса и състезателното начало/т.2.1 от исковата молба/, принципа за законност/т.2.2 /, диспозитивното начало/ т.2.3./ и принципите за дирене на истината и справедливостта /т.2.3./ ; решението съдържа произнасяне по въпроси извън предмета на спора в частта, с която като база за определяне на неустойката е включена и сумата 138 798.37 лв. – извършени инвестиции след датата на исковата молба, а присъждането на неустойка по чл.26, вр. с чл.25, вр. с чл.4, ал.2 от договора за наем е извън петитума на исковата молба и уточненията, както и, че образуването на арбитражния съд противоречи на съответни разпоредби от Правилника на АС при БТПП, а съответните арбитри са нарушили Етичния кодекс. В допълнително постъпили по делото молби са развити подробни фактически и правни доводи във връзка с поддържаните основания за отмяна на арбитражното решение, като са представени и множество писмени доказателства под опис. По съображения, подробно развити и в писмена защита, изготвена от процесуалните пълномощници на ищеца, се иска отмяна на атакуваното решение/основно и допълнително/, с присъждане на разноски.
Ответникът – [фирма], чрез процесуалните си пълномощници, оспорва изцяло предявените искове за отмяна на арбитражното решение и моли за отхвърлянето им, като счита за неоснователни всички твърдения на ищцовото дружество. Подробни съображения са изложени в писмен отговор и допълнителна молба, както и в писмена защита, с искане за присъждане на разноски..
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение след като прецени данните по делото и доводите на страните във връзка с поддържаните основания за отмяна на арбитражното решение, приема следното:
С решение от 23.12.2011 г. по ВАД № 376/2009 г. на АС при БТПП [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] следните суми: 987 891.32 лв. с ДДС , представляващи неустойка по чл.26, във вр. с чл.25 и чл.4, ал.1 и ал.2 от договор за наем от 03.04.2002 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.09.2009 г. до окончателното й плащане от ответника; сумата 1 000 лв., представляваща частично предявен иск за неустойка по чл.26, във вр. с чл. 3, ал.2, във вр. с чл.25 от договор за наем от 03.04.2002 г. от общ размер на претенцията от 288 900 лева, както и разноски в размер на 13 405 лв. С решението е отхвърлен като неоснователен първият посочен иск за разликата до пълния размер от 2 221 200 лева, като е отхвърлен изцяло, като неоснователен, и иска по чл.26, вр. с чл.24 от договор за наем от 03.04.2002 г. за сумата 50 000 щ.д. Предмет на настоящото производство е арбитражното решение в неговите осъдителни части.
С допълнително решение от 28.02.2012 г. АС при БТПП е оставил без уважение исканията на ответника по арб.дело – [фирма] за поправка на явна фактическа грешка, допълване и поправяне на диспозитива на решението, както и за тълкуване на части от мотивите към решението, заявени в процесуални молби от 04.01.2012 г., 21.01.2012 г., 28.01.2012 г. и две молби от 30.01.2012 г., поради тяхната неоснователност и недопустимост в частта за тълкуване на мотивите.
Исковата молба е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.48, ал.1 ЗМТА, което обуславя допустимостта на предявените искове.
Искът за отмяна на арбитражното решение/ основно и допълнително/ на първото поддържано основание по чл.47, т.2 ЗМТА, е основателен.
Арбитражното споразумение, инкорпорирано в случая като клауза от материалноправния договор между страните, съставлява абсолютна процесуална предпоставка, от чието съществуване се обуславя и компетентността на арбитражния съд да се произнесе по спора, с който е сезиран.
Предвид последиците от арбитражното споразумение, които са процесуални, за валидността му като процесуален договор е необходимо да е налице писмено съгласие на страните, или на техните законни представители, или пълномощници, което да е оформено самостоятелно или като клауза в друг договор за възлагане на конкретно посочен арбитраж да реши очертаните в това споразумение спорове /вече възникнали или бъдещи/ относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение. В този смисъл са и разпоредбите на чл.7, ал.1 и ал.2 ЗМТА, в които е дадено легално определение на арбитражното споразумение, както и изискванията, на които то следва да отговаря като процесуален договор.
Независимо от процесуалния характер на арбитражното споразумение, респ. арбитражната клауза, в качеството му на договор споразумението следва да отговаря на изискванията за действителност на договорите – дееспособност на страните по него, валидно изразена воля за сключването му и др. Въпросът за действителността на арбитражното споразумение следва да се преценява в зависимост не само от общите основания за действителност на договорите – напр. по чл.26 ЗЗД, но и в зависимост от евентуални специфични изисквания за начина на волеобразуване – напр. по чл.137, т.7 , или по чл.236 ТЗ.
Арбитражно споразумение, отнасящо се до спорове, произтичащи от договорни правоотношения, може да е включено в материалноправен договор като негова отделна клауза. По този начин е оформено и процесното арбитражно споразумение – чл.28 от договор за наем от 03.04.2002 г. В тези случаи, макар и то да е самостоятелно и независимо от останалите уговорки, като нищожността на договора не означава сама по себе си недействителност и на съдържащата се в него арбитражна клауза, в какъвто смисъл е изричната разпоредба на чл.19, ал.2 ЗМТА, налице са основания за недействителност на материалноправния договор, водещи до недействителност и на обективираната в него арбитражна клауза.
При своевременно въведено от ответника в арбитражния процес възражение за липса на правораздавателно правомощие на арбитражния съд да разгледа и да реши по същество спора, с който е сезиран/ чл.20, ал.1 ЗМТА/ арбитражният съд разполага с правомощие да провери и служебно валидността на арбитражното споразумение и дали то е още в сила. Произнасянето по тези въпроси е в рамките на правомощието на арбитражния съд да се произнесе по собствената си компетентност и то съвпада с обхвата на въпросите, по които се произнася и държавния съд при отвод за арбитраж съгласно чл.8, ал.1 ЗМТА, във вр. с чл.19 ЗМТА. В този смисъл е и категоричното становище на проф. Ж. С., застъпено подробно в монографията „Арбитраж по частноправни спорове”, както и становището в „Българско гражданско процесуално право”/девето издание/.
В случая, ответникът в арбитражното производство – сега ищец, е оспорил своевременно компетентността на арбитражния съд, което е видно от отговора на исковата молба, както и поддържаните в целия процес доводи /съответно допълвани/, вкл. и в хода по същество и в производството по допълване, поправка на очевидна фактическа грешка и по тълкуване на основното решение. Зачитайки това оспорване, арбитражният съд е следвало да провери изцяло валидността на арбитражната клауза, тъй като не е бил обвързан от първоначално въведеното основание за прекратяване/отпадане/ на арбитражното споразумение в резултат на непредявяване на отвод пред държавния съд по предявените искове за заплащане на обезщетения, произтичащи от същото наемно правоотношение. Това обаче не е сторено и липсват съображения, обосноваващи собствената компетентност на арбитражния съд да разгледа и да реши материалноправния спор по същество и то в аспекта на чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА/ както е било квалифицирано възражението и от самия ответник по арб.дело/.
Настоящият състав намира за основателни поддържаните от ищеца доводи във връзка с въведените особени изисквания за действителност на някои решения на органи на акционерното дружество по чл.236 ТЗ/ в редакцията към момента на сключване на процесния договор за наем между страните/, съответстващи на чл.57 от Устава на дружеството, приет на 21.05.2001 г. и вписан въз основа на решение от 06.07.2001 г. на Окръжен съд – Варна по ф.д. № 3283/1997 г. Тези данни са установими при справка в ТР по реда на чл.23, ал.4 ЗТР.
Независимо от осъщественото от ответника по иска формално оспорване на твърденията на ищеца, наличието на въведено в Устава на наемодателя изискване за единодушно решение на СД на [фирма] за сключването на договор за наем за период общо от 20 години – първоначално за десет години, с неотменимо задължение за сключване на допълнителен договор за наем за още десет години, съответстващо на законовата разпоредба на чл.236 ТЗ, не е оспорено своевременно в арбитражния процес, а от друга страна е видно и от Търговския регистър. Това изискване е приложимо както по отношение на първоначалния наемен договор, така и по отношение на визираните в чл.4, ал.2 от договора анекси, чрез които е предвидена допълнителна възможност за изпълнение на задължението по ал.1 на чл.4 за сключване на нов наемен договор – за последващ 10-годишен период/след изтичане на първоначалния 10-годишен срок/. В този смисъл следва да бъдат зачетени и твърденията на дружеството – ищец в арбитражното производство/сега ответник/, обективирани в нотариална покана /стр. 20 от арб.дело/, от които би могло да се направи категоричен извод относно противопоставимостта на възраженията за недействителност на предприетите правни действия по сключване на наемния договор по отношение на дружеството – наемател.
За недоказано следва да се приеме твърдението на ответника по иска, че е налице единодушно решение на СД за сключване на наемния договор, който по своята същност/ предвид срока и отделните договорни клаузи/ безспорно следва да се квалифицира не само като дългосрочно сътрудничество по см. на чл.236, ал.1, т.4 ТЗ/ в редакция към момента на сключване на договора/, но и като акт на разпореждане по см. на чл.229, ал.2 ЗЗД. Представеният едва в настоящото производство нотариално заверен препис от протокол от 01.03.2002 г. на СД на [фирма], обективиращ решение в този смисъл на компетентния орган на дружеството, съставлява частен свидетелствуващ документ и няма достоверна дата преди 25.08.2008 г./датата на нот.заверка/. Доводите на ответното дружество, свързани с този протокол на СД, основани на твърдения за наличие на данни и документи в търговския регистър, не могат да бъдат споделени, тъй като при извършена по реда на чл.23, ал.4 ЗТР справка не се установи основателност на тези доводи, а и не би могло да се приеме, че решението на СД подлежи на обявяване в ТР. От друга страна следва да се има предвид, че обективираното в протокола решение на СД е подписано от тогавашния председател на СД и в качеството му на пълномощник на В. К., без обаче да е доказано наличие на изрично пълномощно /предвид срока на наемния договор/, в каквато насока следва да се приемат за основателни правните доводи на ищеца. Следователно, този протокол не съставлява годно доказателство за установяване наличието на валидно решение на СД на акционерното дружество – наемодател, обективиращо надлежна воля за възникване на наемното правоотношение, съответно воля за сключване на арбитражно споразумение във връзка с това материално правоотношение. Предприетите от председателя на СД правни действия по сключването на наемния договор, вкл. и на арбитражната клауза, са също недействителни, като противоречащи на устава на дружеството – наемодател и на закона/чл.26, ал.1 ЗЗД/. В този смисъл е и практиката на ВКС, Търговска колегия – решение № 728 от 31.10.2008 г. по т.д. № 896/2007 г., което е надлежно публикувано в правно-информационните системи, но е и представено по настоящото дело.
Като неотносими следва да се приемат доводите на ответника по иска във връзка с презумпцията по чл.301 ТЗ, тъй като в случая не се касае за извършени от името на търговеца действия без представителна власт, а за липса на надлежно формирана правновалидна воля от компетентния изпълнителен орган на дружеството – наемодател за сключване на договора.
Що се отнася до доводите, свързани с приложение на сега действащата разпоредба на чл.236, ал.4 ТЗ, предвиждаща, че сключената в нарушение на чл.326, ал.1-3 ТЗ сделка е действителна, не се дължи подробното им обсъждане, доколкото разпоредбата е приета след сключването на наемния договор, а преценката за валидността на договора се осъществява единствено и само към момента на сключването му.
За неоснователни следва да се приемат доводите на ищеца за недействителност на арбитражната клауза поради частичната недействителност на наемния договор – чл.4, с който се цели заобикаляне на пределно допустимия срок на договор за наем. Тези доводи, отнесени пряко към материалноправния договор могат да се преценяват единствено с оглед на неговата частична недействителност, като се има предвид липсата на придадено от законодателя обратно действие на допълнението на ал.1, чл.229 ЗЗД/ ДВ бр.92 от 2007 г./, даващо възможност за сключване на договор за наем за повече от десет години, когато е търговска сделка или с оглед на конверсията по ал.3 на чл.229 ЗЗД. Не би могло обаче да се счете, че тази частична недействителност на наемния договор води автоматично и до недействителност на арбитражната клауза. Що се отнася до преценката, свързана с възможността изпълнителния директор на дружеството – наемодател да сключи договор за наем за повече от 3 години, т.е. да извърши действие на разпореждане, в този аспект вече е налице произнасяне по-горе и не се налага допълнително обсъждане на доводите.
Доколкото настоящият състав приема, че е налице недействителност на наемното правоотношение, то не следва да се преценява договорната клауза на чл.3, ал.2, изр.последно, предвиждаща вписването на договора и на последващите анекси, като условие договорът да произведе действие между страните.
Възражението за отпаднало арбитражно основание, поради изоставяне на арбитражната клауза от страна на ищеца/сега ответник/ по предявените пред Варненския районен съд искове, което е релевирано с отговора на исковата молба по арб.дело, правилно е счетено от решаващия орган за неоснователно. Предвид съдържащите се в арбитражното дело книжа, относими към приключилия с влязло в сила решение спор, квалифициран от съда по чл.76 ЗС, както и книжата/вкл. и представените в настоящото производство/, относими към прекратеното поради оттегляне на предявените от [фирма] срещу [фирма] искове за заплащане на обезщетения за вреди, основани на частичното прекратяване на наемното правоотношение – по отношение на кулинарния магазин, не може да се счете, че се касае за идентични по предмет искове с тези, разгледани от АС при БТПП. Само при такава идентичност, или ако арбитражният съд е разгледал спор, който е бил елемент от висящо/при условията на задължителна подведомственост/ съдебно производство, би могло да се направи извод за порочност на арбитражното решение на основание чл.47, т.2 – поради прекратяване на арбитражното споразумение на специфичното основание – предявяване на исковете пред държавния съд и липса на отвод за арбитраж по висящо пред същия съд дело по същия спор, или на основание чл.47 т.3 ЗМТА.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че липсата на валидно арбитражно споразумение обуславя извод за липсата на компетентност на АС при БТПП да се произнесе по спора, с който е бил сезиран по образуваното ВАД № 376/2009 г. Поради това решението/основно и допълнително/ в частите, които са предмет на настоящото производство, следва да бъде отменено. В случая не се налага обсъждане и произнасяне по останалите поддържани от ищеца основания по чл.47 т.3, 5 и 6 ЗМТА, тъй като те се поглъщат от отменителното основание по чл.47, т.2 ЗМТА – не би могло да се преценява дали арбитражното решение противоречи на основни принципи на правопорядъка в Република България, а оттам дали е налице несъвместимост с обществения ред, или дали са спазени императивни разпоредби във връзка с конституирането на арбитражния съд, след като е липсвала компетентност на АС при БТПП да разгледа делото и да се произнесе по същество по спора.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал. ГПК на ищеца се дължи сумата 67 432.62 лв. разноски за настоящото производство, съставляваща сбор от заплатена по сметка на ВКС държавна такса – 40 091.85 лв. и заплатено възнаграждение за един адвокат в размер на 27 340.77 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ арбитражно решение от 23.12.2011 г. по ВАД № 376/2009 г. на Арбитражния съд при БТПП, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] следните суми: 987 891.32 лв. с ДДС , представляващи неустойка по чл.26, във вр. с чл.25 и чл.4, ал.1 и ал.2 от договор за наем от 03.04.2002 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.09.2009 г. до окончателното й плащане от ответника; сумата 1 000 лв., представляваща частично предявен иск за неустойка по чл.26, във вр. с чл. 3, ал.2, във вр. с чл.25 от договор за наем от 03.04.2002 г. от общ размер на претенцията от 288 900 лева, както и разноски в размер на 13 405 лв., както и допълнителното решение от 28.02.2012 г. по същото арбитражно дело.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата 67 432.62/шестдесет и седем хиляди четиристотин тридесет и два лева и шестдесет и две стотинки/ разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: