25
Р Е Ш Е Н И Е
№ 25
София, 27.02. 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5326 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б., представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез неговия пълномощник областния управител на Област В. Т. и по самостоятелна касационна жалба на Министерство на културата, трето лице-помагач на Българската държава, срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд, постановено на 28.05.2014г. по в.гр.д.№293/2014г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на държавата, че В. М. на Б. п. ц.-Б. П., е собственик на църква “Св.Д.” в [населено място], църква “Св.Г.” в [населено място], църква “Св.А. М. и Г.” в [населено място], църква “Р. Х.” в [населено място] и църква “Св.А.” в [населено място], а в частта, с която заявеното искане за предаване владението на църквите е било отхвърлено от първоинстанционния съд, решението му е отменено и вместо това Българската държава е осъдена да предаде по реда на чл.108 ЗС на В. М. на Б. п. ц.-Б. П. владението на петте църкви, находящи се в [населено място].
С определение №624/20.11.2014г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато по въпросите следва ли ползващото се от констативен нотариален акт лице да доказва възникването на претендираното от него право на собственост при положение, че оспорващият правата му се позовава на придобивно основание, предхождащо съставянето на констативния нотариален акт и представя съставен в негова полза акт за публична държавна собственост; може ли едно църковно настоятелство да придобива по давност собствеността на повече от един църковен храм, след като съгласно действащия към момента на съставяне на н.а.№169/1943г. Екзархийски устав /част Четвърта на Допълнението към Екзархийския устав, т.1/ всяка църква има едно църковно настоятелство, което да я представлява; може ли началният момент на фактическото владение да бъде поставен не чрез осъществяване на фактическо действие, обективиращо намерение за владение на имота, а да бъде свързан с приемане на документ /устав/; става ли държавата собственик на недвижими имоти-открити старини, чрез първичен оригинерен способ /по силата на закона, а именно по силата на чл.8 от Временни правила за научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.31/19.03.1888г., чл.8 от Закона за издирване на старини и подпомагане на научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.13/17.01.1890г. и чл.25 от Закона за старините, обн.Дв.бр.87/18.02.1911г./, когато имотите попадат в обхвата на легалното определение за “старини”, съдържащо се в чл.2 от Закона за старините, включени са в обнародвания в Държавен вестник Списък на народните старини, изготвен в изпълнение на този закон, ако конститутивният нотариален акт за придобиване правото на собственост по давност от определен правен субект е съставен след обнародването на списъка.
В касационната си жалба Българската държава поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че църковното настоятелство не е юридическо лице, не може самостоятелно да бъде носител на право на собственост върху недвижим имот, нито да придобива правото на собственост върху такъв имот, вкл. и върху процесните имоти, с оглед на което счита, че представеният по делото н.а.№169/1943г. следва да бъде прогласен за нищожен. Излага съображения, че по делото не е установено църковното настоятелство да е съществувало през целия 20 годишен период, предхождащ съставянето на нотариалния акт, което счита за императивно условие за придобиване на процесните имоти по давност.
Поддържа също така, че при постановяване на решението си въззивният съд неправилно е приел, че при оспорване на констативния нотариален акт, съставен през 1943г., доказателствената тежест е на Българската държава, като е игнорирал разясненията, дадени в ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдено възражението, че не може като начален момент на фактическото владение на имот да бъде считан моментът на приемане на един документ, какъвто е Е. устав на Б. от 14.05.1871г., приспособен към Царство България от 13.01.1895г.
Излага съображения, че съдът не е отчел наличието на легално определение на термина “старини”, съдържащо се в Закона за старините, което е станало причина да формира неправилен извод по въпроса станала ли е държавата собственик на процесните имоти по силата на чл.8 от Временните правила за научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.31/19.03.1888г., чл.8 от Закона за издирване на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия, обн.Дв.бр.13/17.01.1890г. и доразвити от нормата на чл.25 от Закона за старините от 1911г.
Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил в цялост и взаимна съвкупност с останалите доказателства представените по делото полицейски протокол от 03.07.1947г. и ПМС №4 от 14.05.1947г., които са от съществено значение за разрешаването на въпроса дали държавата е отнела процесните имоти при спазване или съответно при неспазване на законовите норми, което пък е пряко свързано с наличието на основание за възстановяване правото на собственост по реда на ЗВСОНИ. Излага съображения, че неправилно е прието, че В. М. на Б.-БП претендира правото си на собственост само позовавайки се на н.а.№169/1943г. и на изтекла придобивна давност, като е отказал да се произнесе по едно от най-съществените възражения на държавата, а именно, че по отношение на процесните имоти не са приложими реституционните норми, тъй като същите са публична държавна собственост, както и по наведените от държавата доводи за придобиване по давност на правото на собственост върху процесните имоти в периода от 1919г. до 1942г. Поддържа също, че в противоречие с нормата на чл.15 от Закона за държавните имоти от 1941г., императивно въвеждаща забрана държавните имоти да бъдат придобивани по давност, въззивният съд е прием, че н.а.№169/1943г. не е нищожен, както и че неправилно е приложил нормите на чл.2, ал.2, т.3 и чл.2, ал.2, т.4 от Закона за държавната собственост в редакцията му от 1996г. и нормата на чл.21, ал.1 от Закона за вероизповеданията. Излага съображения, че в нарушение на чл.266, ал.2, т.1 ГПК съдът е допуснал приемането на доказателства във въззивната инстанция. Допълнителни съображения излага в писмена защита, представена в открито съдебно заседание. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от В. М. на Б. П. ц.- Б. П. иск по чл.108 ЗС бъде отхвърлен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В касационната си жалба Министерство на културата поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения, че съдът неправилно е приел, че е налице правоприемство между църковното настоятелство на [населено място] и В. М. на Б. п. ц.-Б. П.; неправилно е определил началния момент, от който е започнало упражняване на фактическата власт на църквата върху имотите с намерение за своене; неправилно е приел, че извършваните от държавата действия представляват единствено изпълнение на задължения, вменени със Закона за старините; неправилно и тълкувал разпоредбата на чл.8 и чл.25 от Закона за старините, както и факта на включване на процесните имоти в Списъка на народните старини, обнародван в ДВ през 1927г.; в противоречие със събраните доказателства е приел, че държавата не е придобила правото на собственост върху процесните имоти, а в противоречие с чл.2, ал.2, т.3 З. е приел, че тези имоти не са публична държавна собственост. Моли постановеното от Великотърновския окръжен съд въззивно решение да бъде отменено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК В. М. н. Б. п. ц.-Б. П. изразява становище, че подадените от Българската държава и от Министерство на културата касационни жалби са неоснователни по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага и в писмена защита, представена в открито съдебно заседание. Поддържа, че по делото е проведено главно и пълно, както и насрещно доказване за възникването на претендираното право на собственост върху петте храма в [населено място] и неговото явно и несмущавано упражняване по смисъла на Т. конституция и приетите на нейно основание материални и процесуални закони на Царство България, довело до издаване на съответен констативен нотариален акт, докато държавата не е доказала, че вписаното в нотариалния акт придобивно основание не се е осъществило в обективната действителност или че по силата на закона не би могло да бъде придобито правото на собственост от титуляра на нотариалния акт или че са настъпили правопогасяващи факти след издаване на нотариалния акт и титулярът му е изгубил правото на собственост, или да докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта. Излага съображения, че след като по делото е доказано, че процесните храмове са дарени за богослужение и в тях се е богослужило 20 години преди изземването на ключовете през 1947г. с милиционерски протокол, то собствеността на Б. върху петте храма се възстановява на основание §5 от Закона за вероизповеданията, като давност по отношение на църковните имоти с оглед конституционния принцип на разделение на Църквата от държавата и предвиденото в Закона аз вероизповеданията от 2003г. не тече, а дори и да тече, тя е прекъсната с подадената молба до областния управител с искане за предаване владението на процесните имоти и обжалване на издадените актове за държавна собственост пред ВТОС. Поддържа, че Б. би била собственик на процесните храмове и по силата на закона /чл.21 и §5 от Закона за вероизповеданията/. Излага съображения, свързани с необходимостта да бъде проведено разграничение между понятията “църква” и “църковна собственост”, както и да бъде изяснено какво представлява енорийското църковно настоятелство, какви са функциите, правата и задълженията му, както и функциите и действията на енорийския свещеник по отношение на осъществяването на корпуса и анимуса на владението и позоваването на изтекла придобивна давност. Поддържа, че началният момент на фактическото владение на имотите не се свързва с приемането на Екзархийския устав, тъй като владението, упражнявано от институцията “Църква” върху сградата “храм” възниква от момента на полагането и освещаването на основния камък на съответния храм, безотносително датата, годината и епохата; осъществява се чрез/от органите на институцията “Църква”, снабдени с представителна власт, като митрополиите/епархиите на Б. не възникват по силата на Екзархийския устав, а са съществуващи преди него, което е изрично указано в чл.1 и чл.10 на Султанския ферман от 27.02.1870г. Поддържа, че процесните сгради-храмове са построени със средства, дарени от ктитори на Църквата като общност от хора през ХVІ и ХVІІ век и в тях се е богослужило до изземването на ключовете през 1947г., с което църковните ограни и свещенослужители непрекъснато са обективирали явно намерение за владение на храмовете чрез богослужение. Поддържа становището, че държавата не става собственик на храмовете като старини по силата на закона, тъй като и петте храма не са новооткрити, не са разкопани, а дарени, построени с единствена цел-за богослужение. Моли касационните жалби да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Третото лице-помагач на държавата Р. и. м.-гр.В. Т. изразява становище, че подадените от Българската държава и от Министерство на културата касационни жалби са основателни и следва да бъдат уважени по съображения, изложени в писмени бележки, постъпили преди провеждане на откритото съдебно заседание.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Предявен е иск от В. М. на Б. П. ц.-Б. П. срещу Българската държава за предаване на владението на църква “Св.Д.”, църква “Св.Г.”, църква “СВ.А. М. и Г.”, църква “Р. Х.” и църква “Св.А.”, находящи се в [населено място], [община].
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, признаваща Б. п. ц. за собственик на църквите, отменил е решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлено искането за предаване на владението и вместо това е осъдил Българската държава да предаде владението на В. М. на Б. п. ц.-Б. П.
Прието е, че съставеният на 13.07.1943г. н.а. №***, с който Енорийското църковно настоятелство нас.А. е признато за собственик по давностно владение на църква “Р. Х.”, църква “Св.А.”, църква “Св.Д.”, църква “Св.А.”, църква “Св.Г.” и други имоти, притежава обвързваща доказателствена сила спрямо всички, вкл. и за решаващия съд, като чрез него вписаното като титуляр лице се легитимира, че притежава правото на собственост върху имотите, предмет на нотариалния акт, но до доказване на противното. Прието е, че в тежест на оспорващото лице е да докаже, че вписаното в нотариалния акт придобивно основание не се е осъществило в обективната действителност или че по силата на закона не е могло да бъде придобито правото на собственост от титуляра на нотариалния акт или че са настъпили правопогасяващи факти след издаване на нотариалния акт и титулярът на нотариалния акт е “изгубил” правото на собственост, или да докаже свои права, провитопоставими на тези на титуляра на акта, като при оспорване обвързващата доказателствена сила са неприложими разпоредбите на чл.193 и сл. ГПК. Изложени са съображения, че приложение следва да намерят указанията, дадени в ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, както и становището, изразено в съдебната практика по отменения З. и класическата юриспруденция, според които за оборването на тази доказателствена сила е необходимо пълно обратно доказване.
Прието е, че Е. ц. н. на [населено място] е имало право да придобива имоти за църквата, вкл. и по давност с оглед разпоредбите на Екзархийския устав-Устав за управлението на Българската Екзархия от 14.05.1871г., когато е създадена и самоуправляемата Православна българска църква, приспособен в Царство България от 13.01.1895г., утвърден с Указ от 13.01.1895г. Посредством препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК са възприети изводите му за приложимостта на разпоредбите на Устава, а именно като е прието, че след като съгласно чл.148, т.10 деятелността на всяко църковно настоятелство се простира и върху правото да получава по дарение или завещание движими и недвижими имущества в полза на църквата, каквито права според чл.100, т.112 има и Ведомството на Св.Синод, то Енорийското църковно настоятелство има същите права като Св.Синод по отношение на дарените и завещани църковни имоти и на по-голямо основание има правото да придобива имоти по давност в полза на църквата.
Прието е, че правоприемството между Е. ц. н. на [населено място] и В. М. на Б. п. ц.-Б. П. е настъпило по силата на Закона за вероизповеданията, като същото е провъзгласено с разпоредбата на чл.21, ал.1 от закона и с влизането на закона в сила имуществото, което е придобило и притежавало Енорийското църковно настоятелство на [населено място] е станало имущество на В. Митрополия на Българската православна църква.
Възприемайки изводите и констатациите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, въззивният съд е приел, че моментът, от който е започнало упражняването на фактическата власт с намерение за своене, е приемането на Устава за управлението на Българската Екзархия от 14.03.1871г., утвърден с Указ от 13.01.1895г., тъй като тогава е създадена и самоуправляемата Православна Българска Църква под име Екзархия-чл.1 от Устава, като чрез депозираните по делото свидетелски показания се установява, че до 1942г. църквите на [населено място] са били отворени и в тях се е служело, дори тези църковни служби да са били един път годишно на храмовите празници или при нужда /както в църквата “Св.А.”, която е до гробището на [населено място], в която е имало служба, когато някой умре/. Прието е, че явно храмовете са били използвани по предназначението им-за събиране на миряните на църковни служби и от владелеца им-Българската православна църква чрез нейните поделения, каквото е църковното настоятелство, и нейните служители.
Изложени са също и съображения, че по обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт е необходимо пълно и обратно доказване, като ищецът не е нужно нищо да доказва-нито началния момент на започване на давността, нито изтичането на изискуемия се давностен срок, нито осъществяване на фактическата власт с намерение за своене през целия период на давностния срок, нито дали е бил налице годен субект, който да е имал обективната възможност да владее непрекъснато и необезпокоявано процесните храмове в период от 20 години, като това доказване е извършено в производството по издаване на процесния нотариален акт по обстоятелствена проверка и за това той има посочената обвързваща доказателствена сила. Прието е, че тази доказателствена сила не е оборена от посочените във въззивната жалба документи-една част от тях установяват факти, които са осъществявани преди момента, от който най-късно е следвало да започне упражняване на фактическата власт с намерение за своене, за да изтече изискуемия се давностен срок преди издаване на процесния нотариален акт, а друга част са с такова съдържание, че могат да обосноват само предположение и изводът би бил само произволен.
Прието е, че от представените по делото доказателства за осъществявана от държавата фактическа власт върху църквите в периода 1919г. до 1946г. не може да се направи извод за осъществено владение, тъй като се касае за изпълнение на задължения, вменени на държавата със Закона за старините, обн.ДВ.бр.37 от 18.02.1911г. по аргумент от чл.1, чл.3, чл.9, чл.10 и чл.11 от същия. Изложени са съображения, че граматично, функционално и съпоставително тълкуване на посочените правни норми обосновава извод, че всички факти и действия, извършвани от държавата, в действителносто са факти и действия, свързани с изпълнение на задълженията на държавата, вменени й с посочените правни норми, а именно извършени ремонтни, реставрационни и консервационни дейности както на сградите, така и на уникалните стенописи в тях.
Прието е, че държавата не е придобила правото на собственост по силата на чл.8 от Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.13 от 17.01.1890г., както и по силата на чл.25 от Закона за старините, тъй като открити имоти по смисъла на тези правни норми са имоти, съществуването на които се установява за първи път. Прието е, че включването на процесните имоти в Списъка на народните старини №1 публикуван в ДВ.бр.69 от 1927г. има за единствена последица обявяването им за недвижими народни старини, което не представлява юридически факт, от който да настъпи придобиване правото на собственост от държавата.
Прието е също така, че след като държавата не е станала собственик на процесните имоти по силата на законови разпоредби, нито по давност преди съставянето на н.а.№169/1943г., то по отношение на тези имоти не намира приложение и забраната на чл.15 от Закона за държавните имоти от 1941г./отм./. Поради това е прието, че към момента на издаването на нотариалния акт правото на собственост се е притежавало от Е. н. на [населено място].
Прието е, че до влизане в сила на Закона за вероизповеданията-01.01.2003г. придобитото право на собственост, констатирано с н.а.№169/1943г., не е било изгубено, тъй като за да се приеме, че собственикът губи правото си, следва да се установи, че друг го придобива по давност или чрез други, предвидени в закона способи. Прието е, че след издаване на н.а.№169/1943г. и до актуване на процесните имоти като публична държавна собственост, държавата не е манифестирала намерение за своене, тъй като всички действия на държавата, извършени чрез нейни органи и институции по отношение на процесните имоти, от фактическото отнемане с протокол за изземване от 03.05.1947г. до актуването им като публична държавна собственост, са действия на задълженията на държавата, вменени й със Закона за паметниците на културата и музеите, обн.ДВ.бр.29 от 11.04.1969г. по аргумент от чл.2, чл.4, ал.1, чл.5, чл.19 и чл.20 от същия закон. Прието е ,че обявяването на процесните имоти за паметници на културата с национално значение и включването им в публикуван в ДВ списък не са юридически факти, от които настъпва придобиване правото на собственост от държавата върху тях. Прието е също така, че правото на собственост не е придобито от държавата и чрез други придобивни способи, тъй като актуването на процесните имоти като публична държавна собственост не е способ за придобиване право на собственост от държавата, а има за последица само манифестиране на намерение за своене, като от съставянето на актовете /07.02.2001г./ визираната в чл.79, ал.1 ЗС придобивна давност не е изтекла-още на 11.11.2003г. ищецът е прекъснал започналата да тече придобивна давност с подаване на жалба до ВТОС на основание ЗОСОИ, като делото е приключило на 02.02.2007г., искът по настоящето дело е предявен на 18.12.2012г.
Прието е също така, че процесните имоти не са публична държавна собственост, тъй като не са станали държавна собственост, доколкото народни старини и паметници на културата с национално значение могат да бъдат не само държавна собственост, а и частна собственост. Изложени са и съображения, че с влизане в сила на Закона за вероизповеданията, обн.ДВ.бр.120 от 29.12.2002г., по силата на чл.21, ал.1 В. М. на Б. п. ц. е придобила правото на собственост върху процесните недвижими имоти, ако не го е придобила по давност и го притежава и към настоящия момент.
Прието е, че не следва да бъдат обсъждани твърденията, че процесните имоти не могат да бъдат реституирани по реда на ЗВСОНИ, тъй като не са били одържавявани и не са ставали никога държавна собственост.
По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване:
Спорът между В. М. н. Б. п. ц.-Б. П. и Б. Д. е свързан на първо място с конкуренцията на претендирани права към момента на съставяне на н.а.№169/13.07.1943г., което е обосновало и извода за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
По въпроса, касаещ разпределянето на доказателствената тежест при оспорване правата на ползващо се от констативен нотариален акт лице, основано на твърдения за осъществено придобивно основание, предхождащо съставянето на констативния нотариален акт и съставен в полза на оспорващото лице акт за публична държавна собственост, включително с оглед доказателственото значение на констативния нотариален акт и на акта за публична държавна собственост, настоящият състав приема следното:
На първо място следва да се отбележи, че отговорът на поставения въпрос следва да бъде даден с оглед на особеностите на конкретния правен спор, а именно с оглед на обстоятелството, че Българската държава оспорва осъществяването на посоченото в н.а.№169/13.07.1943г. придобивно основание с твърдението, че процесните храмове като народни старини са държавна собственост от момента на влизане в сила на Временните правила за научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.31/19.03.1888г., последващия Закон за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.13/17.01.1890г., респ. Закона за старините, обн.ДВ.бр.87/18.02.1911г., т.е. по силата на първичен оригинерен придобивен способ /по силата на закона/, вкл. с твърдението, че към момента на влизане в сила на тези нормативни актове Българската православна църква не се легитимира като собственик на процесните имоти.
С оглед на това следва да се приеме, че ако в исково производство правата на ползващото се от констативния нотариален акт лице бъдат оспорени с твърдението, че осъществяването на посоченото в акта придобивно основание е предхождано от придобиване на правото на собственост от друг правен субект по силата на закона, спорът касае не обстоятелството дали фактическата власт върху имота е била упражнявана в течение на предвидения от закона срок преди съставянето на акта, т.е. дали в предхождащ съставянето на акта период, съвпадащ с предвидения в закона срок, ползващото се от констативния нотариален акт лице е осъществявало ясно, необезпокоявано и непрекъснато фактическата власт върху имота с намерението да придобие собствеността, а дали придобивното основание, на което ползващото се от нотариалния акт лице се позовава, се е осъществило преди влизане в сила на закона, по силата на който оспорващия правата претендира да е придобил собствеността. В подобна хипотеза, доколкото спорът касае момента на осъществяване на посоченото в нотариалния акт придобивно основание, ползващото се от нотариалния акт лице следва да установи този момент, ако твърди, че той предхожда влизането на закона в сила. Съставеният през 1943г. констативен нотариален акт сам по себе си не би могъл да легитимира ползващото се от акта лице като собственик на имота към 1888г., респ. към 1890г., 1911г. или към 1927г., когато храмовете са включени в обнародвания в Държавен вестник Списък на народните старини. Даденото в ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС тълкуване в подобна хипотеза не намира приложение.
Вторият въпрос, касаещ придобивното основание, на което се позовава В. М. на Б. п. ц.-Б. П., е свързан с възможността едно църковно настоятелство да придобива по давност собствеността на повече от един църковен храм, след като съгласно действащия към момента на съставяне на н.а.№***г. Екзархийски устав /част Четвърта на Допълнението към Екзархийския устав, т.1/, всяка църква има едно църковно настоятелство, което да я представлява. Въпросът е поставен във връзка с обстоятелството, че н.а. №*** е съставен по повод искане на Енорийското църковно настоятелство на [населено място] за удостоверяване придобиване по давност на правото на собственост върху пет църкви /храма/ и други недвижими имоти в землището на селото, вкл. и с оглед на обстоятелството, че към момента на съставянето на нотариалния акт енорийска църква /храм/ на [населено място] е църквата “Св.Б.”, към която е и енорийското църковно настоятелство.
Настоящият състав приема, че е допустимо Църквата чрез съответното енорийско църковно настоятелство, да се позовава на придобивна давност по отношение на собствеността на повече от един църковен храм, независимо, че действащият към момента на съставянето на н.а.№*** Екзархийски устав /част ІV на Допълнението към Екзархийския устав, т.1/ предвижда, че всяка църква има едно църковно настоятелство, което да я представлява.
Съображенията за това са следните:
На първо място следва да се отбележи, че правният субект, който придобива правото на собственост е Българската православна църква. Енорийското настоятелство, представлявано от председателя, който е и ръкоположен енорийски свещеник, е представителен орган на църквата като правен субект, притежаващ предвидените в Екзархийския устав правомощия по придобиване, упражняване и разпореждане с правото на собственост върху недвижими имоти, включително и храмове.
Следва да се има предвид също така, че по смисъла на част ІV на допълнението към Екзархийския устав, т.1 “църквата” представлява доброволно обединение от физически лица /православни християни/ за изповядване на православното вероизповедание чрез извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии на определена територия, където се намира храмът /църковната сграда/, т.е. представлява форма на сдружаване на персоналния състав на вероизповеданието. Църквата не може и не следва да се идентифицира като правен субект с храма. Този субект /църквата/ може да притежава имущество, включително и храмове /църковни сгради/, които могат да бъдат повече от един, тъй като от волята на субектите-членове на корпоративното юридическо лице зависи колко и какви храмове ще бъдат изградени в съответното населено място, ако тази тяхна воля бъде възприета и от по-горестоящия правен субект от сложната организационна структура на Българската православна църква като съответстваща на канона и всички храмове бъдат осветени.
Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в конкретния случай спорът касае принадлежността на правото на собственост върху храмове, строени и осветени в периода ХVІ-ХVІІІ век, т.е. при съвършено различни обществено-икономически условия и възприятия на принадлежащото към православното вероизповедание население досежно необходимостта от построяване на повече от един храм в съответното населено място, при различна численост на това население с оглед практиката на Поместната православна църква за числената норма като брой православни християни, които трябва да живеят в определена енория около един храм.
От съществено значение е и особената юридическа структура на Българската православна църква, която е изградена от самостоятелни местни поделения-митрополии, които от своя страна са изградени от по-малки административно-териториални поделения /църкви и манастири/, представляващи също самостоятелни правни субекти, бидейки при това членове на съответната митрополия, в чийто диоцез се намират, но като неотделими нейни членове. Самостоятелен правен субект-местно поделение /църква или манастир/, което да не е съставна част и член на митрополията като корпоративен правен субект, не може да съществува, както не може да съществува местно поделение-митрополия, което като самостоятелен правен субект да не е член на Българската православна църква. Изхождайки от тази конструкция на ведомството на Православното вероизповедание, следва да се приеме, че имуществото принадлежи на Църквата и се разпределя между отделните й местни поделения според нейния Устав, като волеизявления, свързани с придобиването и разпореждането с това имущество, могат да бъдат правени от надлежно оправомощените от вътрешните устройствени правила на съответната Поместна православна църква органи, в случая Енорийското църковно настоятелство на [населено място] съгласно чл.148, т.10 от Екзархийския устав. Правото на собственост върху църковното имущество принадлежи на Поместната православна църква, използва се и се управлява от съответното църковно поделение чрез определените от устава на Църквата представители, но при установена сложна система на взаимодействие досежно действията на разпореждане / чл.156, т.15 и чл.149 от Екзархийския устав/ и представителство по защита на собствеността.
Третият въпрос, имащ значение за осъществяването на поддържаното от В. М. на Б. п. ц.-Б. п. придобивно основание, касае началния момент, от който следва да се приеме, че Българската православна църква е установила признато от закона /чл.34 от Закона за давността /отм./ фактическо владение върху процесните храмове.
На първо място следва да се отбележи, че моментът, от който един правен субект придобива качеството на самостоятелен носител на права и задължения, т.е. придобива правосубектност, както и способността да изразява воля за придобиване на такива права, се определя от действащото в държавата законодателство. Всяка Поместна православна църква е установена на територията на определена държава и осъществява дейността си в рамките на определен правен ред. Определянето на Църквата като субект на публичното или частното право следователно е предопределено от този правен ред, установен от държавната законодателна власт, включително и по отношение на възможността да придобива и притежава право на собственост, както и на способите, посредством които следва да бъде установено притежаването на това право.
Официалното признаване на Б. п. ц.-Б. Е. от страна на Българската държава се извършва с разпоредбата на чл.39 от Т. конституция, съгласно която Българското Княжество от църковна страна, като съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на Св.Синод-върховната духовна власт на Българската църква