7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
София,30.04.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3137/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] и П. Н. Ж. от [населено място] против решение № V-43 от 15.04.2013 г. по в. гр. д. № 551/2013 г. на Бургаски окръжен съд.
К. Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното от Бургаски районен съд решение № 1568 от 21.11.2012 г. по гр. д. № 2520/2012 г. и предявеният от него срещу П. Н. Ж. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ е отхвърлен за разликата над 8 734.03 лв. до пълния претендиран размер 11 240.66 лв., която сума представлява платено обезщетение по застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” по застрахователна полица № 1640803/218/000003 от 01.01.2003 г. и за която по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 7211 от 05.12.2011 г. по ч. гр. д. № 10891/2011 г. на Бургаски районен съд.
Посоченият касатор твърди, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изразява несъгласие с размера на приетата за дължима от ответника сума, като счита, че съдът неоснователно е отказал да приеме като такава и сумата 2 010.63 лв., отбелязана в графа „други” на доклада по щетата, без да съобрази, че тя е формирана от ДДС на вноските с настъпил и с ненастъпил падеж, както и сумата 460 лв., представляваща разходи за репатриране на лизинговия автомобил, произтичащи пряко от неизпълнението на процесния договор за лизинг.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението на касатора Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] е поставен въпросът „В случаите на имуществена застраховка „срещу разни финансови загуби” по т. 16, Раздел ІІ от Приложение № 1 от Кодекса за застраховането, когато финансовите загуби произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, дали застрахователното обезщетение се формира от размера на всички неплатени лизингови вноски по договора”. В подкрепа на твърдението за противоречие в съдебната практика са представени решение от 26.10.2012 г. по т. д. № 239/2012г. на Добрички окръжен съд, решение № 161 от 31.10.2012 г. по гр. д. № 114/2012 г. на Великопреславски районен съд и решение № 2053 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 21412/2011 г. на Пловдивски районен съд.
К. П. Н. Ж. от [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното от Бургаски районен съд решение № 1568 от 21.11.2012 г. по гр. д. № 2520/2012 г. и предявеният от Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] срещу него иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ е уважен до размер на сумата 8 734.03 лв., като счита същото неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Твърди, че въззивният съд неоснователно е преценил за осъществени предпоставките за заплащане на застрахователното обезщетение в хипотезата на т. 1.1.1., б.”в” от процесната застрахователна полица, доколкото не е осъществено кумулативното изискване – отказ на лизингополучателя да върне лизинговия автомобил. Излага подробни съображения и срещу приетия за дължим размер на застрахователното обезщетение, като застъпва становище, че в същото не следва да се включват лизинговите вноски след датата на прекратяването на лизинговия договор поради липса на изрична клауза за предсрочната им изискуемост при неплащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания и за неприложимост на нормата на чл. 213 КЗ в случаите, когато е обезщетена вреда, произтичаща от неизпълнение на договорни задължения, а също и за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца да претендира заплащане на платеното от него застрахователно обезщетение, доколкото представеното по делото суброгационно писмо няма характер на цесия по смисъла на чл. 99 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. Н. Ж. от [населено място] поставя като значими за изхода на делото следните въпроси: „1. Отговоря ли лизингополучателят пред суброгиралия се застраховател в правата на лизингодателя по прекратен предсрочно договор за финансов лизинг до размера на цялото платено обезщетение по силата на договор за имуществена застраховка „загуба на приходи” (представляващо сбор от всички суми по договора за финансов лизинг, включително и такива с ненастъпил падеж към датата на плащане на обезщетението) или отговаря до действителния размер на дължимите, но неплатени вноски до прекратяване на договора; 2. Приложим ли е чл. 213 КЗ за рискове, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения; 3. При договорена клауза в застрахователната полица „Загуба на приходи” събитието по покрития риск да настъпва при неплащане на лизинговите вноски и отказа на лицето да върне автомобила при отправено поискване в законова форма, достатъчно ли е лизингополучателят да не е платил лизингови вноски, за да настъпи застрахователното събитие или е необходимо и отправено от лизингодателя поискване за връщане на автомобила; 4. При липса на уговорена в договора за лизинг предсрочна изискуемост на всички лизингови вноски, може ли застрахователят, суброгирайки се в правата на лизингодателя да претендира вноски с ненастъпил падеж”.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че се решават противоречиво в практиката на съдилищата, в подкрепа на което са представени множество първоинстанционни и въззивни решения. Освен това, според касатора, „допускането на касационното обжалване ще допринесе за развитие на правото” предвид образуваните в последните две години многобройни аналогични дела от застрахователните дружества.
Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] не заявява становище по подадената от П. Н. Ж. от [населено място] касационна жалба. От страна на последния е депозиран писмен отговор от 25.06.2013 г., в който е заявено становище за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му от [фирма] част, респ. за потвърждаване на същото.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от [фирма], [населено място] срещу П. Н. Ж. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за сумата 8 734.03 лв. и отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер 11 240.66 лв., която сума представлява платено обезщетение по застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” по застрахователна полица № 1640803/218/000003 от 01.01.2003 г. и за която по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 7211 от 05.12.2011 г. по ч. гр. д. № 10891/2011 г. на Бургаски районен съд, решаващият състав, препращайки към мотивите на обжалвания акт съгласно чл. 272 ГПК, е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд, че в случая са осъществени предпоставките на чл. 213 КЗ и за ищеца-застраховател е възникнало регресно притезание за платеното от него в полза на застрахованото лице [фирма] застрахователно обезщетение за покрития риск по чл. 1.1.1., б. „в” от застрахователната полица, предвид неплащането на лизинговите вноски от ответника П. Ж. по сключения с [фирма] договор за финансов лизинг от 26.05.2004 г. Като основателно платено от ищеца застрахователно обезщетение въззивният съд е преценил сумата 10 734.03 лв., включваща неплатените шест лизингови вноски с настъпил падеж към датата на поканата за плащане (от 18 до 24), лихвите върху тях и неплатените лизингови вноски до изтичане на срока на лизинговия договор, чийто падеж не е настъпил, а е отказал да признае сумите по доклада за щетата, отбелязани в графа „други”, а именно – сумата 2 010.63 лв., както и сумите 437 лв. и 59 лв., представляващи разходи за репатриране на лизинговия автомобил, доколкото същите не са предвидени като подлежащи на обезщетяване в застрахователния договор. Включването на лизинговите вноски в застрахователното обезщетение за периода след едностранното прекратяване на договора за лизинг от страна на лизингодателя, за който между страните не е спорно, че е настъпило на 20.06.2006 г., е аргументирано с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, приложима съответно и към договора за лизинг по силата на чл. 347, ал. 2 ТЗ, вменяваща на лизингополучателя задължението да изпълнява всички, произтичащи от прекратения наемен договор задължения, в т. ч. и задължението за плащане на наемната цена, респ. лизинговата цена.
Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответника, че застрахователният договор не покрива риска, по който ищецът е платил обезщетение, предвид липсата на задължителното условие лизингополучателят да е отказал връщането на автомобила. В тази връзка, тълкувайки клаузите на рамковата застрахователна полица и на Общите условия към нея, съдебният състав е счел, че за да възникне правото да иска плащане на застрахователно обезщетение при неплащане на дължимата лизингова вноска, застрахованият (лизингодателят) е длъжен да поиска от лизингополучателя или заплащане на тази вноска или връщане на автомобила, т. е. предвидените възможности са алтернативни, а не кумулативни. Освен това, с оглед конкретно цитирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, не е споделено и възражението, че разпоредбата на чл. 213 КЗ не намира приложение при обезщетяване на вреди, причинени от договорно неизпълнение. На последно място, не е уважен и доводът, че лизинговият автомобил е продаден от застрахователя за сумата 2 000 лв. (приспадната от платеното от него обезщетение), която е значително по-малка от действителната пазарна стойност на вещта.
По касационната жалба на Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място]:
Настоящият състав намира, че същата не следва да бъде допусната до разглеждане, тъй като поставеният от този касатор въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изводът на въззивния съд за недължимост на част от пертендираната сума е резултат от преценката му, че тази сума представлява „странични плащания и косвени щети”, които не се покриват от застрахователния договор с оглед изричната клауза на т. 7 от същия „Изключени рискове”. Следователно, касае се за тълкуване на конкретно писмено доказателство, а това е дейност, предоставена в изключителната правораздавателна компетентност на съда, като направените въз основа на нея изводи подлежат на проверка само ако касационният контрол вече е допуснат, но не и в производството по допускането му. Поради отсъствието на общата предпоставка не подлежи на обсъждане конкретно поддържаното от посочения касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По касационната жалба, подадена от П. Н. Ж. от [населено място]:
Според настоящия състав, само един от поставените от посочения касатор въпроси обосновава допускане на касационното обжалване. Това е въпросът, свързан с обема на отговорността на лизингополучателя към суброгиралия се в правата на лизингодателя по предсрочно прекратен договор за финансов лизинг и по-конкретно – дали в застрахователното обезщетение следва да бъдат включени и вноските с ненастъпил падеж за периода от прекратяване на лизинговия договор до изтичането на срока по него. По отношение на този въпрос е налице както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид значимостта му за изхода на спора, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което се доказва от противоречието между обжалвания акт и приложеното към касационната жалба влязло в сила въззивно решение № 1885 от 03.12.2011 г. по т. д. № 2084/2011 г. на Софийски апелативен съд.
По отношение на останалите въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Въпроси № 3 и № 4 не отговарят на общото изискване да са обуславящи изхода на делото по смисъла на разясненията, дадени в цитираното по-горе тълкувателно решение, доколкото решаването им е в пряка зависимост от тълкуването на клаузите на конкретния договор за застраховка и на договора за лизинг. По отношение на въпрос № 2, свързан с приложимостта на чл. 213 КЗ за рискове, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения, касационният контрол не следва да бъде допуснат, тъй като не е доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Точно обратното, представените от касатора решения са изцяло в подкрепа на становището, изразено в обжалвания акт, че разпоредбата на чл. 213 КЗ е приложима за рискове, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че постановеното от Бургаски апелативен съд решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване само в частта, с която предявеният от Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] иск е уважен за сумата 2 908.06 лв., представляващи лизингови вноски с ненастъпил падеж, отразени в доклада по щета № 164006001000250 от 22.12.2006 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № V-43 от 15.04.2013 г. по в. гр. д. № 551/2013 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която предявеният от Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] срещу П. Н. Ж. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ е уважен за сумата 2 908.06 лв.
УКАЗВА на П. Н. Ж. от [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 58.16 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № V-43 от 15.04.2013 г. по в. гр. д. № 551/2013 г. на Бургаски окръжен съд в останалата му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: