О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
София, 01.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1130 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. П. А. със съдебен адрес в гр. П., чрез процесуалния й представител адв. Т, против въззивното решение № 702 от 9 май 2008 г., постановено по гр.д. № 807 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г., в частта, с която е потвърдено решение № 271 от 29 ноември 2002 г., постановено по гр.д. № 413 по описа на районния съд в гр. П. за 2000 г. за отхвърляне на иска на А. против “Д” АД гр. П. за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 1 октомври 1999 г. до датата на допускане до работа.
Сочи се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, защото спорът е разрешен в противоречие с вече постановени актове на ВКС по идентични спорове със същия работодател, като на всички останали ищци претенциите са уважени или изцяло или в значителен размер, а в процесния случай обезщетението е присъдено само за три месеца, а недопускането до работа продължава вече повече от осем години; работодателят е изразил ясно воля да не допуска работниците и служителите от приватизираното предприятие да изпълняват задълженията си, поради което не е било необходимо ежедневно работниците да се явяват и да демонстрират физически желанието си да ползват труд, а ВКС вече е приел, че периодичното поддържане на желанието за работа е достатъчно; работодателят следва да бъде осъден да заплати обезщетение за недопускане минимум до приключване на устните състезания – 16 април 2008 г.; решението е и дискриминационно. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК, се преповтарят съображенията, изложени в касационната жалба. Представят се дванадесет решения на ВКС и едно решение на окръжния съд в гр. П..
Ответникът “Д” О. със седалище и адрес на управление в гр. С. не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че на основание чл. 123 от Кодекса на труда закупилият по реда на ЗППДОП (отм.) обособена част от предприятие станал страна по трудово правоотношение с касаторката; след въвода на купувача от 1 юни 1999 г. работниците, включително касаторката, многократно са се опитвали да се върнат на работа, като фактът на недопускането до работа е установен; за периода от м. юни 1999 г. до м. август 1999 г. касаторката периодично е изразявала готовност да престира работната си сила, но не е била допускана да изпълнява трудовите си функции; исковете са основателни за сумата от 85,31 лева месечно за периода 1 юни 1999 г. – 30 септември 1999 г. според последното получено от ищцата брутно трудово възнаграждение, като за разликата до предявения размер от 200 лева месечно и за период и след края на м. септември, за който не е установено работничката да се е явявала при работодателя, исковете са отхвърлени; установяването на готовността да престира работна сила е в тежест на ищцата.
Касационният съд намира, че атакуваното решение следва да се допусне до касационно разглеждане при условията на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК.
Макар не дословно формулиран, касаторката е поставила значимия за крайния извод на съда въпрос за необходимостта работникът ежедневно да демонстрира пред работодателя желанието си да престира труд с оглед ангажирането на отговорността на работодателя да заплаща обезщетение за незаконно допускане до работа за определен период. Според част от представените решения на ВКС, при ясно изразена воля от страна на работодателя да не допуска работника, достатъчно условие за основателността на предявения иск е периодично изразяваната от работника готовност да изпълнява трудовите си задължения. Изводите в атакуваното решение относно именно такова периодично демонстриране на желание от страна на касаторката налагат разглеждането на спора от касационния съд.
Касаторката не дължи заплащане на държавна такса за касационното производство на основание чл. 359 от Кодекса на труда.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 702 от 9 май 2008 г., постановено по гр.д. № 807 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г., в частта, с която е потвърдено решение № 271 от 29 ноември 2002 г., постановено по гр.д. № 413 по описа на районния съд в гр. П. за 2000 г. за отхвърляне на иска на С. П. А. против “Д” АД гр. П. за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 1 октомври 1999 г. до датата на допускане до работа.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: