6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 26.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2643/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от В. Г. – министър на финансите, чрез процесуалните си пълномощници, срещу решение № 1096 от 11.05.2017 г. по в.т.д. № 4707/2016 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, VІІ състав, с което след отмяна на решение № 1253 от 11.02.2016 г. по гр.д. № 4697/2012 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-5 състав, Държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена да заплати на основание чл.59 ЗЗД на Космос Е.” Е., ЕИК[ЕИК], сумата 3 912 253.75 лева, без ДДС, ведно със законната лихва от 26.03.2012 г., която сума представлява стойността на обогатяването на ответника за сметка на обедняването на ищеца в следствие на изграждането на буферен склад за съхранение и обработка на наливни товари и съпътстващи съоръжения към корабно място 20А, Пристанище Б., като в полза на ищцовото дружество са присъдени разноски – 224 825.79 лв. за първата инстанция и 137 689.12 – за въззивната инстанция.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране. Твърди се неправилно приложение на материалния закон, изразяващо се в неприлагане на разпоредбата на чл.22 ЗЗД – договор в полза на трето лице, основано на договореностите между ищеца и Пристанище Б. по сключен договор за пристанищни услуги, съгласно който ищецът е следвало да построи склада върху територия – публична държавна собственост, разходите за построяването на който да бъдат авансово плащане на част от цената за пристанищни услуги. Касаторът счита за необосновани изводите на решаващия съд за основателност на претенцията, квалифицирана по чл.59 ЗЗД, поради неотчитане на корелативната връзка между намаляването на имуществото на ищеца и неизпълнението на неговите договорни задължения за осигуряване на предвидените количества товари. В тази връзка поддържа, че при изпълнение на договора с Пристанище Б. ищецът – товародател би получил съответните пристанищни услуги, срещу които е направил авансово разходи за изграждане на склада. Във връзка с наведеното в жалбата основание по чл.281, т.3, предл.2 ГПК се твърдят нарушения във връзка с доклада по делото, които не са отстранени от въззивната инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Дължи ли собственикът на имот, в който са извършени подобрения, заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице; 2. Допустимо ли е ответникът, който не е страна по договорното правоотношение, да черпи възражения от същия, когато се домогва да докаже, че не е налице обедняване на ищеца, респ. да релевира възражения досежно наличието на основания за имущественото разместване и в този см. да установи липсата на обогатяване; 3. Допустимо ли е осъждане на ответника, в качеството му на собственик на процесдния имот, след като ищецът разполага с иск на договорно основание срещу трето лице и след като обедняването му е причинено от собственото му виновно поведение; 4. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните, от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им; 5. При увеличаване в хода на процеса на частично предявен иск, законната лихва върху увеличения размер дължи ли се считано от датата на предявяване на исковата молба или се дължи от момента на увеличаването на иска и в хипотезата, в която спорното право е заявено като част от цялото, спрямо която се формира силата на пресъдено нещо, увеличението на иска съставлява ли заявяване на друга част и в този смисъл представлява ли увеличението нов допълнителен иск, по който следва да се формира диспозитив; 6. Разполага ли ищеца с иск по чл.59 ЗЗД, в случай, че ответникът е получил престацията в изпълнение на договор между ищеца и трето лице; 7. Следва ли изразът „в полза на” в чл.22, ал.1 ЗЗД да се тълкува като задължение престацията на обещателя да бъде уговорена единствено и изцяло към трето лице и 8. В случай, че във въззивната жалба изрично е наведен пропускът на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който да укаже как се разпределя доказателствената тежест съобразно правилото на чл.146, ал.1, т.5, вр. с чл.193, ал.3 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да предприеме процесуални действия по отстраняването му. По въпроси № 1, 4 и 8 се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК /в редакция преди ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017 г./; по въпрос № 5 се твърди отклонение от задължителна практика, евентуално т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по останалите въпроси се поддържа, че те са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалните си пълномощници, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване. Становище по всеки един от формулираните от касатора въпроси е подробно мотивирано в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, в който се твърди и неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
При постановяване на атакуваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – София, след цялостна самостоятелна преценка на доказателствения материал по спора, е приел от фактическа страна следното: наличието на договор от 02.11.2006 г. между [фирма] и [фирма] – товародател, по силата на който пристанището е приело да извършва пристанищни услуги – обработка и съхранение на вносно-износни наливни товари; встъпването на ищцовото дружество – [фирма] в правата и поемането на задълженията на товародателя по силата на тристранно споразумение от 23.11.2006 г.; сключени анекси към първоначалния договор, при гарантиран от товародателя товарооборот за срока на действие на договора / общо и по години/ и уговорено задължение на пристанището да изгради и въведе в експлоатация буферен склад за наливни товари и съоръжения към него на корабно място 20А, съобразно одобрен проект, като товародателят е приел да извърши разходи, от свое име и за сметка на пристанището, за изграждане на предвидените в проекта СМР и монтиране на технически съоръжения към буферния склад за наливни товари, които разходи, надлежно доказани и приети от пристанището, ще се считат за авансово платени пристанищни услуги – складови услуги и обработка на товари; приемането, от страна на „Пристанище Б.” на извършени от ищеца работи по изграждането на буферния склад с протоколи от 2008 и 2009 г. и надлежно издадено разрешение за ползване от 18.02.2010 г.; предоставянето на процесния буферен склад за течни горива, заедно с други сгради и принадлежащи съоръжения, на ДП ”Пристанищна инфраструктура”, по силата на Решение на МС от 15.10.2010 г.; откриване на процедура за предоставяне на концесия за услуга върху „Пристанищен терминал Б. Изток-2”, при посочване, че за процесния буферен склад концесионният договор влиза в сила с прекратяване действието на договора за пристанищни услуги, или на 01.09.2012 г./която от двете дати настъпи по-рано/.
Въззивният съдебен състав е преценил разменената през 2010 г. между страните кореспонденция, съгласно която: [фирма] е заявило желанието си да извършва договорените с ищеца пристанищни услуги, с посочване, че последният е изпълнил договора частично – по отношение изграждането на буферния склад, но не и по отношение предоставяне на договорените обеми товари, а ищецът е заявил, че не може да осигури товари, ако не получи лиценз за данъчен склад.
Подробно са обсъдени приетите при инстанционното разглеждане на делото технически и счетоводни експертизи, относими към изграждането, приемането и остойностяване на процесния буферен склад, заедно със всички изградени съоръжения, счетоводното отразяване на направени от ищеца разходи за приети СМР. Според повторното заключение на вещото лице Даданска ищецът е направил разходи за изграждане на буферния склад в размер на 3 930 957.52 лв., от които 3 398 344.09 лв. са приети от [фирма], като осчетоводяванията при ищеца са съобразени със ЗСч, а ако са били обработени договорените с последния анекс към договора -500 000 тона нефтоналивни товари, ищецът би дължал на [фирма] сумата 3 227 119.50 лв. без ДДС.
Въззивният съдебен състав е квалифицирал исковата претенция по чл.59 ЗЗД, при изложени подробни правни съображения относно доклада по чл.146 ГПК и относно неправилността на приетата едва с решението на СГС правна квалификация на иска – по чл.61 ЗЗД.
Изразено е становището, че ищецът е извършил подобрения в чужд имот – този на държавата, които подобрения са извършени поради сключения договор между него и пристанищен оператор /трето за спора лице/, както и, че ищецът е изпълнявал свое договорно задължение за изграждане със собствени средства на буферния склад върху терен, публична държавна собственост, като стойността, която ще се заплати за СМР, ще представлява авансово изцяло предплащане на дължима сума за ползвана складова площ и частично за обработката на товари. САС е извел извод, че ответникът е лицето, което е облагодетелствано от извършените в собствения му имот подобрения – придобил е имуществена полза за сметка на ищеца, като липсва основание за посоченото имуществено разместване. Възраженията на ответника /сега касатор/, основани на договора за пристанищни услуги, са отхвърлени като неоснователни. Решаващият състав е приел, че след като ответникът не е страна по този договор, не може да черпи възражения от него, а релевантно е само наличието или липсата на правоотношение между страните по делото към момента на извършване на подобренията.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия формулиран от касатора правен въпрос – дължи ли собственикът на имот, в който са извършени подобрения, заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице. Този въпрос попада в обхвата на основния селективен критерий, предвид решаващата правна воля на въззивната инстанция. За доказана следва да се приеме и поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед принципното становище, изразено в приложеното към жалбата решение по т.д. № 2724/2015 г. на ВКС, І т.о.
По останалите правни въпроси, като относими към поддържаните от касатора основания за неправилност на атакувания съдебен акт, се дължи произнасяне по същество на жалбата.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1096 от 11.05.2017 г. по в.т.д. № 4707/2016 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, VІІ състав.
УКАЗВА на касатора – Държавата, представлявана от В. Г. – министър на финансите, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото платежен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 78 245.08 /седемдесет и осем хиляди двеста четиридесет и пет лева и осем стотинки/ лева.
В съобщението да се впише изрично, че при неизпълнение на указанието в срок, касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внасяне в срок на указаната държавна такса, делото да се докладва на председателя на II т.о. за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: