Р Е Ш Е Н И Е
№ 266
гр. София 28.07.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 08 юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр. дело № 5589 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Н. Ф. Б., чрез адв. С. Г. против решение № 214/12.06.2014 г. по в.гр.дело № 1184/2014 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е отменено решение 187/13.02.2014 г. по гр.дело № 3204/2013 г. на Старозагорския районен съд и вместо отменената част е отхвърлен предявения от Н. Ф. Б. против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР иск за заплащане на сумата 12 579 лв. представляваща обезщетение в размер на 15 месечни възнаграждения по чл.252,ал.1 ЗМВР, както и 400 лв. левова равностойност на неполученото от ищеца за 2010 г. служебно облекло, ведно със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба – 14.06.2013 г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателят поддържа, че решението на въззивния съд в частта, с която се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл. 204,ал.2 ЗМВР е недопустимо, тъй като пред тази инстанция с въззивната жалба на ГД”Пожарна безопасност и защита на населението” [населено място] не е обжалвано първоинстанционното решение в частта, с която този иск е уважен. В останалата част от въззивното решение жалбоподателят счита, че същото е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано.
Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР [населено място] не е изразил становище по жалбата.
С определение № 324/04.03.2015 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК на въззивното решение на Старозагорския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 187/13.02.2014 г. по гр.дело № 3204/2013 г. на Старозагорския районен съд в частта, с която е уважен предявения иск от Н. Ф. Б. срещу ГД”Пожарна безопасност и защита на населението„ на МВР [населено място] с пр.осн.чл.252,ал.1 ЗМВР за сумата 12 579 лв. и вместо отменената част е отхвърлен предявения от Н. Ф. Б. иск срещу ГД”Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР [населено място] за заплащане на сумата 12 579 лв., представляваща обезщетение в размер на 15 месечни възнаграждения по чл.252,ал.1 ЗМВР, ведно със законната лихва върху сумата от 14.06.2013 г. до окончателното изплащане и е осъден Н. Ф. Б. да заплати на ГД”Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР сумата 919.37 лв. направени разноски пред въззивната инстанция. Касационно обжалване е допуснато по поставения от жалбоподателя правен въпрос – нормата на пар.57 от ПЗР на ЗМВР, Д.в.бр.44/2012 г. има ли обратно действие относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила и конкретно във връзка с приложението на чл.252 и чл.253 ЗМВР от 2006 г./отм./.
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид изложеното основание и след проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 и чл.293 от ГПК констатира следното:
От фактическа страна въззивният съд е приел, че в периода от време от 23.08.1993 г. до 28.12.2009 г. ищецът Н. Б. е работил в системата на гражданска защита. За посочения период от време системата на гражданска защита е имала различни административно-организационни форми към различни министерства и други ведомства. Заеманите длъжности от ищеца до 28.12.2009 г. са били по трудово правоотношение. Прието е, че със заповед на Министъра на вътрешните работи № К-11133/23.12.2009 г. за присъждане на категория „Е” трета степен, считано от 23.12.2009 г., акт за встъпване на длъжност в МВР от 28.12.2009 г., заповед № РД-01-2237/10.01.2010 г. за назначаване на държавни служители в МВР ищецът е заел длъжност в МВР за държавен служител, категория Е-III степен, длъжност „старши спасител” в ОУ „Гражданска защита” С. З. на ГД”Гражданска защита” – МВР. Със заповед № ЧР-01-129/09.12.2010 г. е прекратено служебното правоотношение с Н.Б. и с акт за сдаване на длъжността от 29.12.2010 г. е сдадена същата.
Прието е, че на ищеца е изплатено обезщетение по чл.252 ЗМВР в размер на едно брутно трудово възнаграждение в размер на 838.60 лв.Прието е също, че ищецът е придобил право на пенсия докато е изпълнявал държавна служба по ЗМВР, че приложимите норми относно дължимите обезщетения при прекратяване на държавната служба са чл.252 и чл.253 ЗМВР.
Съдът е приел, че основен спорен въпрос по делото е дали ищецът има право на обезщетение по чл.252 ЗМВР от 2006 г./отм./ и за периода от 23.08.1993 г. до 28.12.2009 г. на основание пар.57 от ПЗР на ЗИД ЗМВР, през което време е заемал длъжност въз основа на трудово правоотношение и дали работата по трудово правоотношение е приравнена на такава по служебно правоотношение.
Прието е, че за определяне размера на обезщетенията при прекратяване на служебните правоотношения съгласно чл.252 ЗМВР от 2006 г./отм./ намира приложение чл.253 ЗМВР/отм./. Според въззивния съд релевантен за определяне размера на обезщетението при прекратяване на правоотношението на ищеца като държавен служител в МВР е стажа, посочен в чл.253 ЗМВР от 2006 г./отм./ – държавна служба в МВР по действащия и отменения закон, военна служба, стажът на определена категория служители в Главното управление на местата за лишаване от свобода или стажът на военна служба. Приел е, че до назначаването му в МВР в качеството на служител на 28.12.2009 г. ищецът не е работил в системата на МВР, а е работил по трудово правоотношение в „Гражданска защита”, която е била извън МВР. Посочил е също, че трудовия стаж на ищеца за периода от време от 23.08.1993 г. до 28.12.2009 г. не попада сред хипотезите на чл.253 ЗМВР/отм./. Прието е също, че не се налага различен извод и от разпоредбата на пар. 57 ПЗР на ЗИДЗМВР в сила от 01.07.2012 г. Според въззивния съд посочената норма няма обратно действие, а действие само занапред и е неприложима в отношенията между страните. Приел е също, че при прилагане на закона съдът е обвързан от действието на материално правните норми в сила към релевантния момент на възникване на правото на обезщетение по чл.252 ЗМВР/отм./ и това е момента на прекратяване на служебното правоотношение с ищеца – 28.12.2010 г., а нормата на пар.57 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР е влязла в сила след прекратяване правоотношението между страните.
Съдът е приел, че разпоредбите на пар.57 ПЗР на ЗИДЗМВР не уреждат хипотези, в които трудовият стаж е приравнен на служебен стаж, че не е предвидено тази норма да има значение при определяне обезщетенията при прекратяване на правоотношението за държавна служба.
При тези съображения съдът е направил решаващия извод за неоснователност на предявения иск с пр.осн.чл.252 ЗМВР от 2006 г./отм./.
По правния въпрос:
Касационно обжалване е допуснато по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по посочения по-горе правен въпрос, като по същият междувременно е формирана практика на ВКС.
С решение № 330/17.11.2014 г. по гр.дело № 2780/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно разпоредбите на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Прието е също, че нормата е материалноправна и тъй като изрично не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред във времето, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. (§ 70 от ПЗР към същия ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). С оглед на това е прието, че установената с тази нова материалноправна норма, правна фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР (тези по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.) е приложима само за заварените служебни правоотношения, но няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата 01.07.2012 г. на влизането й в сила.
Според съдебния състав тълкуваната правна норма няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и след влизането й в сила на 01.07.2012 г., тъй като тя установява фикция относно стажа по ЗДСл и по КТ – служебен и трудов на визираните в нея служители от МВР (тези по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), като го определя за такъв, като при един и същи орган по назначаване, респ. – работодател, докато съгласно разпоредбите на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), от значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са само реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253, а именно – като държавен служител в МВР по същия ЗМВР от 2006 г. (сега – отменен), като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР от 1997 г., като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИДЗИН (обн. в ДВ, бр. 73 от 1998 г.) или на военна служба без приравнения трудов стаж, както и този приравнен трудов стаж, но само при наличие на предпоставките по ал. 2 на чл. 253 – когато прекратяването на служебното правоотношение е поради пенсиониране и последните 13 години и 4 месеца са прослужени на длъжности по ал. 1.
По-нататък в мотивите е посочено, че при проследяване законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението, се установява, че тази дейност е преминавала в течение на времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, т.е. – при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита. Прието е, че съгласно сега действащия ЗМВР от 2014 г., понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР, която съгласно § 10, § 5 и § 6 от ПЗР на същия ЗМВР от 2014 г. е универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г. Последната, съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), е универсален правоприемник на Главна дирекция „Гражданска защита” (ГД „ГЗ”) на МВР, която е била самостоятелно юридическо лице след 25.12.2009 г. (след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., обнародвано в ДВ, бр. 93/2009 г.), като дотогава тя е нямала такава правосубектност – такова е самото МВР, но не и неговите главни дирекции. Посочено е също, че съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), МВР от своя страна е универсален правоприемник на закритото МИС, преди това с наименование Министерство на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА), което е осъществявало дейността по гражданската защита на населението най-вече чрез своята Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” (ГД „НСГЗ”) и други дирекции и териториални звена, които също не са били самостоятелни юридически лица. Прието е, че в смисъла на изложеното е и тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Прието е също, че според чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него, МИС (преди това с наименование МДПБА) е универсален правоприемник на Държавната агенция „Гражданска защита” към Министерския съвет (ДА „ГЗ” към МС), а последната от своя страна, съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от ПМС № 53/02.03.2001 г. и § 1 от ПЗР към него, е универсален правоприемник на служба „Гражданска защита на Република България” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. (респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) е била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната, като дотогава същата е нямала такава правосубектност и е била в системата на Министерството на отбраната (МО). Според съдебния състав при осъществяването на поредицата от тези универсални правоприемства в течение на последните 15 години, в резултат на законодателни промени трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита, съгласно чл. 123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, съответно – техни работодатели, респ. – органи по назначаване, което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения, а ex lege. С оглед на това е формиран извода, че действителната воля на законодателя не е била тези служители, които без прекъсване са служили в системата на гражданска защита през този продължителен период от време, да получат при прекратяването на последното им служебно правоотношение с МВР – при действието на ЗМВР от 2006 г. (отм.), единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 и чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха тези универсални правоприемства, настъпили независимо от волята на страните по тези правоотношения. Посочено е, че приемането на такова тълкуване на закона би поставило тези дългогодишни служители от системата на гражданска защита в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение. Прието е, че в тези случаи на прекратяване на служебните правоотношения с МВР на тези служители от системата на гражданска защита, се дължи не само обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и разликата – в съответния брой заплати – до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им (служебно или трудово) до преназначаването им в МВР, от основанието за прекратяването на правоотношението с него и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма от ЗДСл или от КТ, действала към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР. С оглед на това е прието и че когато такъв служител претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР, като основава иска си на твърдения за прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, както като служител в МВР (в неговата ГД „ПБЗН”, респ. – ГД „ГЗ”), така и като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавните учреждения – универсални праводатели (МИС, МДПБА, ДА „ГЗ” и пр.), искът за заплащане на обезщетение има своята правна квалификация (правно основание) не само по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от КТ, приложима към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР и съобразно твърденията за наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението, изложени в исковата молба. В същата насока е разрешението на правния въпрос и с решение № 211/12.12.2014 г. по гр.дело № 7769/2013 г. на ВКС, III г.о.,постановено по чл.290 ГПК.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази практика на ВКС.
Като взема предвид разрешението на правния въпрос съдът намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и като краен резултат неправилно. При постановяването му съдът е нарушил материалния закон. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия на основание чл.292,ал.2 ГПК въззивното решение следва да се отмени и правният спор следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция.
Неправилен е извода на въззивния съд, че при определяне размера на обезщетенията при прекратяване на служебните правоотношения съгласно чл.252 ЗМВР/отм./ намира приложение само чл.253 ЗМВР/отм./, според който относим към размера на тези обезщетения е единствено стажът, положен от държавен служител в МВР и като държавен служител-офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР/обн.Д.в.бр.122/97 г./, като служител по отменения пар.19 от ПЗ на ЗИДЗИН/обн.Д.в. бр.73/98 г./ или на военна служба без приравнения трудов стаж. Неправилно е прието, че трудовият стаж на ищеца Н. Б. за периода от време от 23.08.1993 г. до 28.12.2009 г. не следва да се взема предвид при определяне на обезщетението при прекратяване на служебното правоотношение поради пенсиониране по чл.252 ЗМВР.
С оглед разрешението на правния въпрос неправилно въззивният съд е приел, че съобразно разпоредбите на пар.57 от ПЗР на ЗИДЗМВР/обн.Д.в.бр.44/12.06.2012 г., които са приложими и нямат обратно действие не са от значение за предпоставките за възникване и размера на обезщетението по чл.252 и чл.253 ЗМВР от 2006 г./отм./. Неправилно съдът е определил и правната квалификация на предявения иск само по чл.252,ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./.
Установено е по делото, че ищецът Н. Ф. Б. е заемал без прекъсване по трудово правоотношение различни длъжности в системата на гражданска защита за периода от време от 23.08.1993 г. до 28.12.2009 г. както следва: с трудов договор № 361/23.08.1993 г. е назначен в отдел „Гражданска защита” в областна администрация [населено място]. С допълнително споразумение към трудовия договор № 461/04.12.2000 г. е определена основна заплата и допълнително възнаграждение. Сключено е допълнително споразумение към трудовия договор № 498/14.12.2000 г., с което ищецът е преназначен на длъжност ръководител спасителна група. Впоследствие с допълнително споразумение № 224-20/17.04.2001 г. ищецът е назначен на длъжност „главен специалист, спасител, той и ръководител на група” в Дирекция „Гражданска защита” област С. З. към Държавна агенция”Гражданска защита” към МС. Сключено е допълнително споразумение № ЛС – 04 – 384/15.04.2003 г.към трудов договор № 361/23.08.1993 г. за същата длъжност.
На основание чл.118,ал.3,чл.119 и чл.123 КТ,вр.чл.9 от ПМС № 168/07.07.2006 г. за заплатите в бюджетните организации и дейности е сключено допълнително споразумение № ЧР-ЗН-638/24.08.2006 г. към посочения по-горе трудов договор между ищеца и Министъра на държавна политика при бедствия и аварии за същата длъжност – „главен специалист,спасител, той и ръководител на спасителна група”. Сключено е още едно допълнително споразумение № ЧР-1075/11.06.2007 г. към трудов договор № 361/23.08.1993 г. за същата длъжност.
Установено е също по делото, че на 30.10.2009 г. на ищеца Н. Б. е връчено предизвестие № 21-Н-89 от 29.10.2009 г. за прекратяване на трудовото правоотношение. Със заповед № ЧР-01-1876/14.12.2009 г. на основание чл.328,ал.1,т.1 КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищеца, считано от 28.12.2009 г.
Със заповед № К-11133/23.12.2009 г. за присъждане на категория „Е” трета степен, считано от 23.12.2009 г., акт за встъпване на длъжност в МВР от 28.12.2009 г., заповед № РД-01-237/10.01.2010 г. за назначаване на държавни служители в МВР ищецът Б. заел длъжност в МВР за държавен служител, категория Е-III степен, длъжност „старши спасител” в ОУ”Гражданска защита” С. З. към ГД „Гражданска защита” – МВР.
Установено е също по делото, че служебното правоотношение с ищеца е прекратено със заповед № ЧР-01-129/09.12.2010 г. С акт за сдаване на длъжността от 29.12.2010 г. същата е сдадена. Последното брутно възнаграждение за пълен отработен месец, получено от ищеца преди освобождаването е 838.60 лв.Безспорно установено е по делото, че на същият е изплатено обезщетение по чл.252 ЗМВР/отм./ в размер на едно брутно месечно възнаграждение, което е прието от ответника по иска, че му се дължи за периода 28.12.2009 г. до 28.12.2010 г. в размер на 838.60 лв.
Като взема предвид посочените факти и разрешението на правния въпрос съдът преценява, че ищецът Н. Б. има общо прослужени 17 години, 4 месеца и 5 дни, от които по трудово правоотношение 16 години, 4 месеца и 5 дни и по служебно правоотношение, като държавен служител в МВР по ЗМВР от 2006 г./отм./ една година. На ищеца се дължи обезщетение в размер на една брутна заплата от 838.60 лв. на основание чл.252, ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./, която му е изплатена и още 6 брутни трудови възнаграждения – т.е. сумата 5031.60 лв. обезщетение по чл.222,ал.3, пр.второ КТ. Това обезщетение ищецът би получил, ако не бяха настъпилите по силата на закона и независещи от волята на страните по служебното правоотношение правоприемства по чл.123 КТ, посочени по-горе.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че предявеният по делото иск следва да се уважи за сумата 5031.60 лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска 14.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Предявеният иск до пълния размер от сумата 12 579 лв. следва да се отхвърли като неоснователен, заедно със законната лихва, считано от 14.06.2013 г.
Като взема предвид изхода на спора съдът намира, че на основание чл.78,ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от последния разноски в производството за трите съдебни инстанции за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част на предявените искове в размер на 700 лв.
С оглед изхода на делото на осн.чл.78,ал.3 и ал.8 ГПК ищецът следва да заплати на ответника направените разноски от последния в производството за трите съдебни инстанции за заплатена държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част на предявените искове сумата 697.42 лв. Ответникът следва да заплати в полза на ВКС сумата 201.26 лв. държавна такса.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
Отменя изцяло решение № 214/12.06.2014 г. по в.гр.дело № 1184/2014 г. на Старозагорския окръжен съд и вместо него постановява
Осъжда Главна дирекция”Пожарна безопасност и защита на населението” на Министерството на вътрешните работи да заплати на Н. Ф. Б., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.4,ап.11 сумата 5031.60 лв./пет хиляди тридесет и един лев и 60 ст./, представляваща неплатена част от обезщетение, дължимо на основание чл.252,ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./ и чл.222,ал.3 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска – 14.06.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, както и да му заплати сумата 700 лв. разноски по делото за всички инстанции.
Отхвърля предявения иск от Н. Ф. Б. срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на Министерството на вътрешните работи за разликата над сумата 5031.60 лв. до 12 579 лв., заедно със законната лихва от 14.06.2013 г. до изплащането.
Осъжда Н. Ф. Б. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.4,ап.11 да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на Министерството на вътрешните работи сумата 697.42 лв. разноски по делото за всички инстанции – заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на Министерството на вътрешните работи, [населено място], [улица] да заплати по сметка на ВКС на РБългария сумата 201.26 лв.държавна такса.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: