Р Е Ш Е Н И Е
№ 270
София, 05.01.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря АЛБЕНА РИБАРСКА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 1974/2014 година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 960 от 23.07.2014г. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на [фирма] чрез адв. Ц. от Б. на въззивно решение №97 от 25.10.2013г. на Бургаски апелативен съд /БАС/, постановено по в.гр.д.№ 230/2013год., с което е потвърдено решение № 35/20.05.2013г., постановено по гр.д. №1462/2012г. на Бургаския окръжен съд и [фирма] е осъдено да заплати на [община], сумата от 2 489 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. С първоинстанционното решение дружеството е осъдено да заплати на [община] сумата от 101 950 лв., заявена като частична претенция от такава в размер на 102 849 лв., представляваща обезщетение за ползването без правно основание от страна на ответника на недвижим имот – площад „Св.Св.К. и М.”- [населено място], за периода от 01.08.2008г. до 07.04.2009г. включително, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница от датата на депозиране на исковата молба – 18.07.2012г. до нейното окончателно изплащане, както и сумата от 6 907 лв. съдебно – деловодни разноски.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон.
Ответната страна [община] не взема становище.
С цитираното по-горе определение № 960 от 23.07.2014г. е допуснато касационното обжалване на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса: “Доколко при наличието на сключен договор за концесия на обект, респ. доброволното предаване на този обект от концедента на концесионера, собственикът (концедентът) може да претендира от концесионера заплащането на суми на основание неоснователно обогатяване заради ползването от концесионера на концесионния обект?” Касационното обжалване е допуснато с оглед обстоятелството, че въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, а даденото в обжалваното решение правно разрешение е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените към изложението съдебни актове : Решение № 627 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2009 г., III г. о., ГК, и Решение № 362 от 4.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 780/2009 г., IVг. о., ГК.
За да се произнесе, ВКС съобрази следното:
[община] е поддържала в исковата си молба, че площад “Св. Св. К. и М.” [населено място] е публична общинска собственост; че с решение на Общински съвет от 2006г. същият е определен за зона за кратковременно почасово паркиране; че с ответното дружество е сключен договор на 18.04.2007г. за предоставяне на концесия върху този имот за срок от 30 години, като имотът е предаден във владение на ответника на 30.07.2008г.; че предмет на този договор е особено право на ползване на имота и изграждане на подземен паркинг на три нива; че за исковия период от време ответното дружество без правно основание в отклонение от договореното с договора за концесия е поставило заграждения и е събирало такси за почасово паркиране на МПС; че с тези си действия ответникът се е обогатил със събраните приходи от почасово паркиране, а общината е обедняла, тъй като е била лишена от възможността да събира приходи от собствения си имот, което изчислява на сумата 117000лв. на база реализираните приходи от почасово паркиране от общинското предприятие “Спортни имоти, паркинги и гаражи” при [община] за периода 1.08.2007г. до 07.04.2008г. съобразно тези си твърдения е претендирала ответникът да бъде осъден да и заплати сумата 101 950 лв., част от общия дължим размер 102 849 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за времето от 01.08.2008г. до 07.04.2009г. със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане. С първоинстанционното решение искът, квалифициран като такъв по чл.59 ЗЗД, е уважен. С обжалваното решение е потвърден първоинстанционният съдебен акт.
За да обоснове извод за основателност на предявения иск и да потвърди първоинстанцонното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.59 ЗЗД за присъждане обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот; че по делото е безспорно установено, че процесният площад с площ от 3902 кв.м., находящ се в кв.89 по плана на ЦГЧ на [населено място] е публична общинска собственост, който с решение № 35/ 27.04.2006г. на Общински съвет Б. е включен в Списъка на зоните за кратковременно паркиране, приет с решение на ОС от 31.01.2005г.; че между страните няма спор относно наличието на сключен на 18.04.2007г. договор за предоставяне на концесия върху този имот за срок от 30 години. Приел е също, че с този договор концесионерът се е задължил да изгради подземен паркинг на три нива, за около 400 паркоместа, в срок от 370 дни от издаване на разрешението за строеж, като е уговорено и концесионното възнаграждение за срока на концесията и начина на плащането му, а в раздел V от договора страните са се договорили за правата и задълженията, които поемат с него; че сред задълженията, които е поел концесионерът – ответник, са и да осигури постоянен достъп на всички лица до площада, както и да не променя по какъвто и е да е начин предназначението на обектите на концесията. Съдът е приел за установено и това, че в изпълнение на посочения по-горе договор с приемно-предавателен протокол от 30.07.2008г. ищецът е предал на ответника процесния имот за започване на строителните работи по изграждането на подземен паркинг и оформяне на площадното пространство съобразно одобрения проект; че в същия изрично е записано, че с това предаване не се пораждат други права за концесионера освен правото да изгради и експлоатира подземен паркинг и да оформи площадното пространство съобразно одобреният проект; че със същия протокол е дадена възможност на концесионера да ползва пространството за временен паркинг, който не оспорва, че след подписването на този протокол, за периода от 01.08.2008 г. до 07.04.2009г. го е ползвал като паркинг, но подържа, че предаването на имота е било извършено доброволно от общината, поради което счита това ползване, че не е било лишено от правно основание, а съобразно договореностите между тях. Въззивният съд счел това твърдение на въззивника за неоснователно, тъй като в договора за концесия липсва такава клауза, а съставения от администрацията на Общината протокол не може да се приеме, че е част от този договор. В подкрепа на този си извод съдът е посочил и това, че действията на ищеца по предаването на процесния имот са били в изпълнение на договора за концесия, но същите не дават основание да се приеме, че с тях общината е изразила съгласие за ползването му извън уговореното в договора предназначение, поради което и ползването на площадното пространство за процесния период от страна на ответника е било без правно основание. Счел е и това, че това ползване не се обосновава от съществуващото между страните договорно отношение, а е извън него, поради което искът по чл.59 ЗЗД е последна възможност за защита на обеднялото лице – ищецът по делото; че наличието на правно отношение между страните не изважда настоящия случай от приложното поле на общия състав на неоснователното обогатяване, поради което неоснователно се подържа във въззивната жалба, че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е недопустим; че обстоятелството, че ищецът не е ползвал собствения си имот през претендирания период, от което ползване да е получил парични постъпления и реализира приходи, е довело до неговото обедняване, а едновременно с това от заключението на вещото лице по допуснатата пред първоинстанционния съд техническа експертиза е видно, че от експлоатацията на паркинга на процесния площад ответното дружество за процесния период е реализирало приходи в посочения от нея размер, което е довело и до неговото обогатяване. Посочил е и това, че заплатените от ответника концесионни вноски не дават основание да се приеме, че осъщественото от него ползване на имота през процесния период е на правно основание; че тези суми ответникът ги дължи по силата на сключения с ищеца договор за концесия и с плащането им е изпълнявал едно от задълженията си по този договор, а претендираната с настоящия иск сума, не се дължи от него на договорно основание.
По въпроса, във връзка с който е допуснато касационното обжалване с цитираните по-горе решения на ВКС, е прието , че щом като фактите сочат на правоотношение, регламентирано от ЗЗД като договорно, то съдът следва да ги квалифицира като такова, а не като произтичащи от неоснователно обогатяване. При разглеждане на исковете съдът се произнася по твърдяното от ищеца право, без да е обвързан от дадената от него правна квалификация. Настоящият състав споделя така формираната задължителна практика.
В случая въззивният съд е квалифицирал предявения иск, като такъв с правно основание чл.59 от ЗЗД .
Така приетото правно основание на иска е в противоречие с изложените доводи в исковата молба и с установените по делото – въз основа на ангажираните доказателства и изразеното от ответната страна становище – обстоятелства. Безспорно по делото е обстоятелството, че между страните е бил сключен концесионен договор, по силата на който ищецът е предоставил на ответника на концесия процесния имот за срок от 30 години, както и, че предмет на този договор е особено право на ползване на имота като концесионерът се е задължил да изгради подземен паркинг на три нива, за около 400 паркоместа,включително инфраструктурата и принадлежностите, обслужващи експлоатацията на цитираните обекти, в срок от 370 дни от издаване на разрешението за строеж.
При тези факти, безспорно установяващи наличието на сключен между страните договор, направеният от въззивния съд извод за предявен иск на основание по чл.59 от ЗЗД – е в противоречие с нормата на чл.59 ал.2 от ЗЗД и с приетото в т.8 и т.9 от Постановление № 1 от 28.05.1979г.по т.д.№ 1/79г. на Пленума на ВС, в това число и на Решение № 627 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2009 г., III г. о., ГК, и Решение № 362 от 4.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 780/2009 г., IVг. о., ГК, съгласно които – искът по чл. 59 ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия само в случаите, когато той не може да се защити с друг иск и щом като законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД. В случая е налице договор, който валидно обвързва страните и приложение следва да намерят нормите на чл.82 във връзка с чл.79 и сл.от ЗЗД.
Гореизложеният отговор на въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване налага обжалваният съдебен акт и потвърденият с него такъв да бъдат обезсилени като недопустими /с тях е разгледан непредявен иск/, а делото върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по съществото на спора, с оглед дадените указания.
При новото разглеждане на делото, съобразно неговия изход и правилата на чл. 78 от ГПК, въззивната инстанция следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в настоящото касационно производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение №97 от 25.10.2013г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 230/2013год., И потвърденото с него решение № 35/20.05.2013г., постановено по гр.д. №1462/2012г. на Бургаския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: