О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
[населено място], 24.03.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1223 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от И. А. И. против решение № 2500/29.10.2018г. по гр.д.№ 169/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2645 /20.04.2016г. по гр. д. № 14937/2014г. Софийски градски съд, ГО, 4 състав за отхвърляне на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ / отм./ на касатора срещу ЗД „Бул Инс”АД за заплащане на разликата над 16 800лв. до 45 000лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания: „контузия на тялото и врата; охлузвания в лявата челно-теменна област на главата; лек мозъчен оток; лекостепенна черепномозъчна травма; фрактура на страничните израстъци на 6-ти и 7-ми шийни прешлени; фрактура на тялото на 7-ми шиен прешлен и травматична увреда на лакътния нерв на лявата ръка“, причинени вследствие на ПТП на 24.03.2014г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 24.03.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс”АД оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Третото лице-помагач на страната на ответника ЗАД „ОЗК-Застраховане” АД не е подало писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното решение не е било обжалвано в осъдителната му част за сумата от 16 800лв., поради което е приел за установено качеството на касатора на пострадало лице при ПТП, станало на 24.03.2014г., от което са му причинени телесни увреждания и имуществени вреди, а ответникът е застраховал гражданската отговорност на делинквента, причинил процесното ПТП. При определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за претърпените неимуществени вреди САС е съобразил, че: пострадалият е роден през 1963г., получил е няколко телесни увреждания, измежду които лека черепно-мозъчна травма и фрактури на израстъци на шийни прешлени и фрактура на тялото на шиен прешлен, причинили трайно затруднение на движението на врата, както и претърпените от него болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията, вкл. характера и продължителността на лечението (болнично и при домашен режим), невъзможността за самообслужване за период от около 4 месеца, при липса обаче на доказани трайни негативни последици за здравето (предвид непредставянето на медицински документи, отразяващи процеса на зарастване на прешлените, въпреки оплакванията от главоболие и за ограничени движения и след принципния възстановителен период), вкл. и по отношение на увредата на лакътния нерв, която е изцяло възстановена, както и липсата на трайни неблагоприятни последици за психиката му, и при съобразяване на икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за икономическите условия. С оглед на което въззивният съд е заключил, че обезщетение в размер на 28 000 лв. е справедливо. Не са споделени доводите във въззивната жалба, с които се обосновава дължимостта на по-голям размер на обезщетението. САС е взел предвид, че с оглед естеството на получените травми пострадалият продължава да се оплаква от болки и ограничения на движението в шийния отдел на гръбнака и има периодични главозамайвания, но е съобразил, че с изслушаното по делото заключение на СМЕ не е дадена неблагоприятна медицинска прогноза за възстановяването му, а увредата на лакътния нерв е изцяло преодоляна. По възражението за съпричиняване е формирал извод, че същото е доказано. В разглеждания случай това възражение е било обосновано с пътуване от страна на пострадалия без предпазен колан и на място, непредназначено за превоз на пътници. Прието е било от съда за безспорно по делото, че пострадалият е пътувал в товарната част на автомобила и без поставен предпазен колан, без да е установено наличието на някоя от хипотезите на чл. 134, ал. 2 ЗДвП, позволяваща превозването на лица в каросерията на товарен автомобил, когато се превозва товар и при осигуряване на безопасността им. Касаторът сам се е поставил в опасност и с поведението си е допринесъл за настъпилите телесни увреждания. Той е пътувал в задната товарна част на автомобила, без да е имало необходимост, която да го мотивира за това, и без фактически да е обезопасено пътуването му, поради което и въззивният съд е формирал извод, че пострадалият е допринесъл за настъпването на травматичните си увреждания в значителна степен. САС е намерил, че с оглед конкретните обстоятелства и механизма на причиняване на уврежданията, причинени главно поради свободното движение на тялото в товарната част на автомобила (така заключението на СМЕ), с поведението си пострадалият, който не е положил дължимата грижа спрямо себе си, е допринесъл за уврежданията си повече от приетия от първоинстанционния съд размер от 40 %. Приносът му се изразява в пътуването на място, непредназначено изобщо за пътници, което, с оглед и конкретния механизъм на причиняването на вредите, представлява противоправно поведение, обективно допринесло за настъпването на уврежданията. Поведението му, изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск от пътуване в товарната част на автомобила, според САС съставлява обективен принос, в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. Поради липса на жалба от другата страна обаче въззивният съд не е намалил определеното по реда на чл. 52 ЗЗД обезщетение от 28 000 лв. с повече от 40%. С оглед на което САС е потвърдил първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16 800 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира множество правни въпроси: 1/ При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, може ли да се приеме съпричиняване, при доказана обективна липса на такъв?; 2/ Какви са предпоставките, позволяващи превозване на пътник в каросерия на товарен автомобил и ако е установено, че едно лице е ангажирано с товаро-разтоварна дейност, налице ли е законоустановената възможност за превоз на това лице в товарната част и поради това следва ли в конкретния случай да се приеме, че са налице предпоставките на чл.134, ал.2 ЗДвП?; 3/ В тежест на кого е задължението за осигуряване на безопасност на превозваните в товарната част лица?; 4/ Поведението на пострадалия – возещ се в товарната част на автомобила общ работник, извършващ товарене, представлява ли поемане на предвидим и реално очакван риск от пътуване в товарната част на автомобила и следва ли, че сама по себе си разпоредбата на чл.134, ал.2 ЗДвП представлява предвиждане на съпричиняващо поведение, с оглед установената законова възможност за возене в товарната част на работник, извършващ товаро-разтоварна дейност?; 5/ Всяко ли нарушение на правилата за движение по пътищата има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; 6/ Поставят се и група въпроси, които могат да се обобщят в един: Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване, при недоказан факт, че използването на колан би предотвратило или намалило вредите?; 7/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои критерии трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?; 8/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС №4/68г.? Длъжен ли е съдът да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликта увреждания?; 9/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране, както е направено в обжалваното решение?; 10/ Следващите два въпроса следва да се обединят в един и неговата формулировка е: За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени в ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точна преценка за значението на всяко от обстоятелствата, а не само да ги изброява?; 11/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увреждането? Нарушени ли са принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от опредени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004г.-2008г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; Достатъчно ли е формалното отчитане на лимита без реално да се обсъди размерът и значението му? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото съобразяване с лимита достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да се посочи действащият лимит?; 12/Длъжен ли е съдът при определяне на справедливото обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 13/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 14/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постигне по-пълно компенсиране на вредите?; 15/Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, представлява ли нарушение на изискването за справедливост?
Касаторът въвежда следните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване: по първи въпрос – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 259/08.06.2012г. по т.д. № 63/2012г. на ВКС, II т.о.; по втори, трети и четвърти въпрос – чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по пети въпрос – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без да се сочи съдебна практика; по групата въпроси, обединени под №6 – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като се посочват следните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение № 206/12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., Решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 1140/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 169/02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, II т.о. и мн.др.; по седми и осми въпрос – чл.280, ал.1 , т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968г., Решение № 151/12.117.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., Решение №104/25.07.2014 по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и др.; по девети въпрос – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с Решение № 124/11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, II т.о. и Решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, II т.о.; по десети въпрос – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с Решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, II т.о. и Решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о.; по групата въпроси под № 11 – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и Решение № 27/15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о.; по въпроси от № 12 до № 15 включително – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968г., Решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., Решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., Решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., Решение № 104/25.07.2014 по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и много други. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че въпроси от първи до шести включително, касаещи извода на САС за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, не изпълняват изискването по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като първи, четвърти и шести въпрос /относно поставянето на предпазен колан/ не се явяват обуславящи крайните правни изводи на решаващия състав. Основният аргумент на въззивния съд е, че касаторът е пътувал в товарната част на автомобила, без да е имало необходимост и без фактически да е било обезопасено пътуването му. Съответно въпросите, касаещи поведението на пострадалия във връзка с качването му в товарната част, се свързват с довод, че това се е наложило с оглед естеството на работата му – извършване на товаро-разтоварна дейност, т.е. касае се за факти, които въззивният съд не е установил от събраните доказателства и които не могат да бъдат предмет на преценка в настоящата фаза на касационното производство. Следва да се отбележи, че подобни защитни доводи не са изложени от касатора нито в допълнителната искова молба, нито в първото по делото съдебно заседание.
Въпроси от седми до петнадесети включително в своята цялост засягат критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят от решаващия съд. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г., ППВС № 2/1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай САС, в съответствие с така посочената задължителна практика, е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а отделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касатора. В тази връзка доказателствата по делото са обсъдени и САС е взел предвид: характера на травматичното увреждане, степентта на увреждане, проведеното лечение – в лечебно заведение и в домашни условия, неговата продължителност, възрастта на пострадалия, възстановяването му. Подробно въззивната инстанция е изложила мотиви относно констатациите на вещото лице в заключението на СМЕ, съпоставила ги е и с гласните и писмени доказателсва. Несъгласието на касатора с фактическите изводи въз основа на така обсъдените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Освен това изрично апелативният съд е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към датата на деликта, като е отчел икономическите условия за живот в страната към този конкретен момент, следователно е съобразил основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика, на която се позовава касатора: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Следователно по отношение на поставените правни въпроси не е осъществено допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация.
Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай твърдените от касатора нарушения: очевидно несъответствие на събраните по делото доказателства и фактическите констатации на съда, дължащо се на грешка във формиране на вътрешното убеждение относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от касатора и неговия обем; неотчитане на отражението на наличните увреждания върху живота на пострадалия; липса на мотиви в тази връзка, не са от категорията на посочените по-горе особено тежки пороци, които могат да се констатират без навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. Въззивната инстанция е направила обсъждане на всички събрани доказателства и е съобразила съдебната практика на ВКС относно критериите при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, както и конкретното поведение на касатора за настъпване на вредите, като е формирала заключения при спазване на правилата на формалната логика и при липса на нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
На осн. чл.78, ал.3 ГПК е поискано присъждане на разноски от ответника по касационната жалба. В писмения отговор застрахователят твърди, че сторените разноски са с оглед на обжалваем интерес от 53 200 000 лв., като договорът за правна защита и съдействие е бил подаден с молба от 22.03.2019г. пред САС. ВКС като съпостави петитума на касационната жалба /обжалва се въззивното решение в частта за отхвърляне на иска само за разликата от 28 200лв./ и посочения от застрахователя обжалваем интерес, върху който е заплатено възнаграждение от 6 000 лв., намира че е налице неяснота относно основата за договаряне на адвокатското възнаграждение, респ. тя не позволява да се изчисли дължимото съобразно действителния обжалваем интерес. При тези доказателства не следва да се присъждат разноски.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2500/29.10.2018г. по гр.д.№ 169/2018г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: