Р Е Ш Е Н И Е
№ 274
София, 20.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря Ани Давидова
изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1163 по описа за 2015 година
Производство по чл.290 ГПК.
С определение № 741/09.06.2015 год. е допуснато касационно обжалване, по касационна жалба на адв.Кр.Г. – процесуален представител на А. Н. Т., на въззивно решение № 294/03.10.2014 г. по гр.д.№ 1273/2014 г. по описа на Старозагорски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 451/16.04.2014 г. по гр.д.№ 6040/2013 г. по описа на Старозагорски районен съд,с което са отхвърлени предявените от А. Н. Т. срещу Главна дирекция”Пожарна безопасност и защита на населението” към МВР – София с правно основание чл.252,ал.1 ЗМВР и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 6979,20 лева, представляваща неизплатено обезщетение за прослужените от него години при прекратяване на служебното му правоотношение със Заповед, рег.№ К-6731/20.06.2013 г., считано от 01.07.2013 г., на основание чл.245, ал.1, т.2 ЗМВР на министъра на МВР,като неоснователни.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос – има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР на ЗИД ЗМВР /обн.ДВ, бр.44/ 12.06.2012 г., в сила от 01.07.2012 г./, по отношение на служебни правоотношения, които са прекратени преди влизане в сила на посочената норма, във връзка с приложението на чл.252 и чл.253 ЗМВР.
Върховния касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение , след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос,съобрази следното:
Макар,касационното обжалване да е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК,то отговорът на поставения въпрос към настоящия момент, следва да се съобрази със задължителната практика на ВКС, опредметена в решения по чл.290 ГПК – решение № 330/17.11.2014 г. по гр.д.№ 2780/2014 г. ІV г.о., решение № 63/17.04.2015 г. по гр.д.№ 3532/2014 г., ІІІ г.о., решение № 211/12.12.2014 г. по гр.д.№ 7769/2013 г., ІІІ г.о. и др., според която: Съгласно разпоредбите на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР /обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./ стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИД ЗМВР /обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./, се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Нормата е материалноправна и тъй като изрично не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред във времето, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. /§ 70 от ПЗР към същия ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./. Въз основа на това е прието, че установената с тази нова материалноправна норма, правна фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР /тези по § 64 от ПЗР на ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./ е приложима само за заварените служебни правоотношения, но няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди датата на влизането й в сила – 01.07.2012 г.
Тълкуваната правна норма няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./ и след влизането й в сила на 01.07.2012 г., тъй като тя установява фикция относно стажа по ЗДСл и по КТ – служебен и трудов на визираните в нея служители от МВР /тези по § 64 от ПЗР на ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./, като го определя за такъв, като при един и същи орган по назначаване, респ. – работодател, докато съгласно разпоредбите на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, от значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители на МВР са само реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253, а именно – като държавен служител в МВР по същия ЗМВР от 2006 г. /сега – отменен/, като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР от 1997 г., като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИД ЗИН /обн. в ДВ, бр. 73/1998 г./ или на военна служба без приравнения трудов стаж, както и този приравнен трудов стаж, но само при наличие на предпоставките по ал. 2 на чл. 253 – когато прекратяването на служебното правоотношение е поради пенсиониране и последните 13 години и 4 месеца са прослужени на длъжности по ал. 1.
При проследяване законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението, се установява, че тази дейност е преминавала в течение на времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, т.е. – при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита.А съгласно сега действащия ЗМВР от 2014 г., понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР, която съгласно § 10, § 5 и § 6 от ПЗР на същия ЗМВР от 2014 г. е универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г. Последната, съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. в ДВ, бр. 88/2010 г./, е универсален правоприемник на Главна дирекция „Гражданска защита” /ГД „ГЗ”/ на МВР, която е била самостоятелно юридическо лице след 25.12.2009 г. /след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., обнародвано в ДВ, бр. 93/2009 г./, като дотогава тя е нямала такава правосубектност– такова е самото МВР, но не и неговите главни дирекции. Посочено е също, че съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./, МВР от своя страна е универсален правоприемник на закритото МИС, преди това с наименование Министерство на държавната политика при бедствия и аварии /МДПБА/, което е осъществявало дейността по гражданската защита на населението най-вече чрез своята Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” /ГД „НСГЗ”/ и други дирекции и териториални звена, които също не са били самостоятелни юридически лица.В смисъла на изложеното е и тълкувателно решение № 10/2014 г. по т. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Освен това според чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него, МИС /преди това с наименование МДПБА/ е универсален правоприемник на Държавната агенция „Гражданска защита” към Министерския съвет /ДА „ГЗ” към МС/, а последната от своя страна, съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от ПМС № 53/02.03.2001 г. и § 1 от ПЗР към него, е универсален правоприемник на служба „Гражданска защита на Република България” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. /респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г./ е била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната, като дотогава същата е нямала такава правосубектност и е била в системата на Министерството на отбраната /МО/. Следователно при осъществяването на поредицата от тези универсални правоприемства в течение на последните 15 години, в резултат на законодателни промени трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита, съгласно чл. 123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, съответно – техни работодатели, респ. – органи по назначаване, което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения, а ex lege. С оглед на това е формиран извода, че действителната воля на законодателя не е била тези служители, които без прекъсване са служили в системата на гражданска защита през този продължителен период от време, да получат при прекратяването на последното им служебно правоотношение с МВР – при действието на ЗМВР от 2006 г. /отм./, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 и чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха тези универсални правоприемства, настъпили независимо от волята на страните по тези правоотношения. Приемането на такова тълкуване на закона би поставило тези дългогодишни служители от системата на гражданска защита в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение,поради което в тези случаи на прекратяване на служебните правоотношения с МВР, на тези служители от системата на гражданска защита, се дължи не само обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, а и разликата – в съответния брой заплати – до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им /служебно или трудово/ до преназначаването им в МВР, от основанието за прекратяването на правоотношението с него и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма от ЗДСл или от КТ, действала към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР. Когато такъв служител претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР, като основава иска си на твърдения за прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, както като служител в МВР /в неговата ГД „ПБЗН”, респ. – ГД „ГЗ”/, така и като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавни учреждения – универсални праводатели /МИС, МДПБА, ДА „ГЗ” и пр./, искът за заплащане на обезщетение има своята правна квалификация не само по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от КТ, приложима към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР и съобразно твърденията за наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението, изложени в исковата молба.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази практика на ВКС.
По касационните основания.
В касационната жалбата се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение относно правните му изводи. Навеждат се оплаквания за неправилно тълкуване на нормите, визирани по-горе. Моли се за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски за трите съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР – София, посредством процесуалния си представител – юрисконсулт Я., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. В съдебно заседание пред настоящата инстанция оспорването на касационната жалба се поддържа от посочения юрисконсулт, който представя и писмени бележки.
За да постанови въззивното решение съдът е приел, че въз основа на събраните по делото доказателства, в съответствие с твърденията и оплакванията на въззивника във въззивната жалба се установява, че в периода от 01.10.1990 г. до 01.07.2013 г. Т. е заемал по трудово правоотношение и като държавен служител различни длъжности в системата на Гражданската защита, като до 01.07.2013 г. е заемал държавна служба, когато правоотношението му е прекратено, на основание чл.245, ал.1, т.2 ЗМВР, поради придобиване право на пенсия. Въз основа на това, окръжният съд е стигнал до извод, че въззивникът е придобил и право на пенсия докато е изпълнявал държавна служба по ЗМВР, поради което и релевантни към определяне размера на дължимите обезщетения при прекратяване на държавната служба са съответните норми, относими към служебните правоотношения, а именно чл.252 и чл.253 ЗМВР. При постановяване на съдебния си акт въззивната инстанция е съобразила като безспорен фактът, че при прекратяването на службата на ищеца в Българската армия, същият е получил обезщетение в размер съответстващ на прослужените от него години в армията, а при прекратяване на служебното му правоотношение от ГД “Пожарна безопасност и защита на населението“ е получил още 10 брутни възнаграждения.
Въз основа на тези факти и изводи въззивният съд е приел, че съгласно чл.253, ал.1 ЗМВР, относим към определяне размера на обезщетенията при прекратяване на служебните правоотношения е единствено стажът, положен като държавен служител в МВР и като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР, като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИД ЗИН или на военна служба без приравнения трудов стаж, поради което релевантен за определяне на размера на обезщетението при прекратяване на правоотношението на въззивника, като държавен служител в МВР е единствено стажа, посочен в чл.253 ЗМВР – държавна служба в МВР по действащия и отменения закон, военната служба, стажът на определена категория служители в ГУ на местата за лишаване от свобода или стажът на военна служба. Направил е извод, че трудовият стаж на ищеца не попада в нито една от хипотезите на чл.253, ал.1 ЗМВР, поради което и не следва да се взема предвид при определяне размера на обезщетението при прекратяване на служебното правоотношение, поради пенсиониране. Този извод съдът подкрепя и с разпоредбата на § 57 ЗИД ЗМВР, в сила от 01.07.2012 г., като неприложима в процесното правоотношение, тъй като използвания израз “съответно орган по назначаване” се отнася само за служителите, които не само са лица по § 64 от ПЗР на ЗИД ЗМВР, но са работили по служебно правоотношение в закритото МИС. Позовавайки се на разпоредбата на чл.123 КТ съдът е приел, че тя не сочи на преобразуване на служебното правоотношение, което е изпълнение на държавна служба, независимо от това, че заеманата длъжност е със същото наименование. Изложени са съображения за неприложимост на правната норма на чл.253, ал.2 ЗМВР, тъй като с нея е разширено приложното поле на чл.253, ал.1 от същия закон в частта за приравнения трудов стаж, като е предвидено “извън случаите на ал.1 приравненият трудов стаж се зачита за определяне на еднократно обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители от МВР поради пенсиониране, които са прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжност по ал.1, а ищецът не попада в никоя от хипотезите на тази разпоредба.
По съществото на касационната жалба.
С оглед отговора на поставения въпрос и даденото с него разрешение, при проверка правилността на обжалвания съдебен акт по реда на чл.290, ал.2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, ІV г.о., намира следното:
Основателни са оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон. В противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, въззивния съд е приел, че приложима в случая е нормата на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР /обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./, която няма обратно действие и няма никакво отношение към предпоставките за възникването и размера на обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./. Тъй като ищецът не е прослужил последните 13 години и 4 месеца на длъжности по чл. 253, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, то неправилно въззивният съд е приел, че приложима в случая е и разпоредбата на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР от 2006 г. /отм./. По изложените съображения, въззивният съд неправилно е споделил и правната квалификация на предявения по делото иск, дадена от първоинстанционния съд – само по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. /отм./.
Допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което решението следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по арг. от чл. 293, ал.3 ГПК да бъде постановено ново решение по съществото на спора.
Безспорно установено е, че в течение на целия процесен период от 01.09.1990 г. – 01.07.2013 г. ищецът без прекъсване е заемал по трудово, а след това и по служебно правоотношение различни длъжности в системата на гражданска защита, като през посочения период следствие на административни реформи, формированията са преминавали в различни министерства и ведомства на държавната администрация. В периода от 01.09.1990 г. до 30.11.2001 г. /11 години и три месеца/ е налице трудово правоотношение, а в периода от 01.12.2001 г. до 01.07.2013 г./11 години и седем месеца/ по служебно правоотношение, като държавен служител в МВР по ЗМВР/2006 г./отм./. Въз основа на това на него му се следват 11 брутни трудови възнаграждения по чл.252, ал.1 ЗМВР.
При тези обстоятелства – прослужени години като държавен служител за периода /01.12.2001 г. – 01.07.2013 г./ и с оглед отговора на поставения въпрос, касаторът има право на еднократно парично обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./ в размер на 11 брутни месечни възнаграждения, а не само на изплатеното му обезщетение в размер на 10 брутни заплати. Следователно претенцията се явява основателна за една брутна заплата, равняваща се на 1173,20 лева, която ищецът би получил, ако не бяха настъпили по силата на закона и по независещи от волята на страните по служебното правоотношение правоприемства.За тази сума искът е основателен и следва да бъде уважен ,ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяването на иска 20.12.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.
В останалата част въззивното решение следва да бъде оставено в сила като правилно.
На основание чл.78,ал.1 ГПК на касатора – ищец по делото следва да бъдат присъдени направените съдебни разноски в касационното и въззивното производства, съобразно уважената част от иска, в размер на 168 лева.
Ответникът по касация следва да заплати на основание чл.78,ал.6 ГПК държавна такса по сметката на Върховния касационен съд в размер на 47 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 хипотеза втора ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. „
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 294/03.10.2014 г. по гр.д.№ 1273/2014 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 451/16.04.2014 г. по гр.д.№ 6040/2013 г. по описа на Старозагорски районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Н. Т. против Главна дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР – София иск за сумата 1173, 20 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ “ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО” – МВР – София, [улица] да заплати на А. Н. Т., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област С. З.,[жк], блок 32, вх.Б, ет.8, ап.47 сумата 1173,20 лева/хиляда сто седемдесет и три лева и двадесет стотинки/ на основание чл.252, ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./, ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.12.2013 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 168/сто шестдесет и осем/ лева.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ “ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО” – МВР – София, [улица] да заплати на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД държавна такса в размер на 47/четиридесет и седем/ лева.
ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 294/03.10.2014 г. по гр.д.№ 1273/2014 г. по описа на Старозагорски окръжен съд в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: